Филипо Ювара

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Филипо Ювара (на италиански: Filippo Juvara; * 7 март 1678 Месина31 януари 1736 Мадрид) е италиански архитект, сценограф и златар, един от основните представители на късния барок, който работи дълги години в Торино за савойските владетели.

Филипо Ювара
Filippo Juvarra
Masucci-juvarra-acad.JPG
Портрет на Ювара – дело на Агостино Мазучи, ок. 1735 – 1736
Информация
Роден
Починал
Националност Италия
Професия Архитект, сценограф и златар
Активен период XVIIXVIII век
Стил Барок, Рококо
Учител Карло Фонтана
Франческо Фонтана
Творби Базилика Суперга (Торино)
Вила на кралицата (Торино)
Дворец във Венария Реале...
Повлиян Римска архитектура от XVII век
Барок
Рококо
Джовани Лоренцо Бернини
Франческо Боромини
Гуарино Гуарини
Пиетро да Кортона
Бернардо Антонио Витоне
Бенедето Алфиери
Йохан Фишер фон Ерлах
Награди 1-ва награда в Клементинов конкурс (май 1705)
Рицарския кръст на Ордена на Христос (1718)
Филипо Ювара в Общомедия

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Месина[редактиране | редактиране на кода]

Филипо Ювара е роден на 7 март 1678 г. в град Месина (Сицилия) и е син е на Пиетро и Елеонора Тафури (Тафурис). Това е втори брак за баща му през 1668 г. след смъртта на първата му съпруга Катерина Дония.[1] Има 15 братя и сестри.

Формирането на малкия Филипо става в художественото обкръжение на Месина под ръководството на баща му, по професия производител на сребърни изделия,[2] който помага да изпъкне ранния му талант. По този начин Ювара, който, според брат му Франческо Натале, е „по природа много жив и с отличен интелект", научава основите на направата на сребърни изделия и е въведен в рисуването, успоредно с изучаването на богословие, към което е насочен на 12-годишна възраст. В работилницата на баща си Филипо изработва произведения на златарското изкуството и сребърни изделия с определена стойност, сред които потир (1695), два броя утвар за църквата на Св. Мария на Джумаре в Шака (1697) и за Катедралата „Св. Георги“ в Модика (1700), осем свещника (1698) и два други големи свещника (1701) за Катедралата на Месина.

Изучаване на архитектура в Рим[редактиране | редактиране на кода]

Карло Фонтана – учител на Ювара

След като полага свещенически обет през 1703 г., Ювара решава да се премести в Рим, за да усъвършенства своите теоретични и практически познания по архитектура и изкуства като цяло. Той отива там през лятото на 1704 г. на 26-годишна възраст и е гост на сем. Пасалакуа на ул. дей Леутари в квартал, гъсто населен с хора от Месина. На Ювара му липсва какъвто и да е конкретен архитектурен опит. Той е страстен самоук и подхожда към архитектурата без практически опит, поглъщайки трактатите на Витрувий, Андреа Поцо и Якопо Бароци дел Виньола. Положението му на църковно лице силно повлиява на неговото обучение и на бъдещата му кариера като архитект и в Рим първоначално е под крилото на монсеньор Томазо Руфо[3] – изтъкнат член на Римокатолическата църква и камерхер на папа Климент XI.

От този момент нататък Ювара израства значимо под крилото на един от най-важните архитекти и преподаватели по архитектура в РимКарло Фонтана, с когото се запознава благодарение на посредничеството на монсеньор Руфо. За срещата им има противоречиви сведения: брат му Франческо твърди, че Фонтана приема Ювара за свой ученик, когато го вижда как рисува капител и е изумен от уменията му, докато биографията на Сципион Мафей говори за дворец, проектиран от младия Филипо с топлината и изобилието на родната му Месина, което подтиква възрастния майстор да го посъветва да забрави наученото до този момент. Във всеки случай, влизайки в контакт с Фонтана, Ювара успява да се оттърси от универсалистичния мит на Микеланджело, който го блазни до онзи момент, и да стигне до строгия и логичен метод на проектиране, експериментиран от Фонтана в неговите творби.

В Рим Ювара е напълно погълнат от интензивна учебна дейност, благодарение на която усъвършенства своя изобретателен талант и опит в рисуването. Следите от неговата изобретателност се забелязват още през 1701 г., когато проектира декоративните апарати за празниците по случай коронацията на краля на Испания Филип V, сред които забележителната украса на „пирамидата на златарите и на творците на сребърни изделия“. През август 1704 г. Ювара осъществява архитектурни „фантазии“ с антикварен характер, където с уверено техническо майсторство се присъединява към художествена тенденция, която достига своя връх с графичната продукция на Джовани Батиста Пиранези.[3]

Начало[редактиране | редактиране на кода]

Проект за Кралски дворец – вила за забава на три знаменити лица (1705).

Клементинов конкурс и завръщане в Месина[редактиране | редактиране на кода]

На 7 май 1705 г. Ювара дебютира на препълнената римска архитектурна сцена с първа награда от обявения от Академията на Св. Лука Клементинов конкурс от първо ниво, с проекта си за Кралски дворец – вила за забава за три знаменити лица. Проектът изобразява „вила с три отделни сгради, прикрепени към шестоъгълен централен двор, заобиколен от шарнирно разположена геометрична система от градини и прилежащи пространства, потенциално клоняща към безкрайността".[3] Това са много от стилистичните характеристики на творбите му в зряла възраст, вкл. специалното му внимание към отношенията между неговата архитектура и градския контекст и пейзаж.

Веднага след победата в конкурса Ювара се връща за кратко в Месина за погребението на баща си Пиетро, който умира на 1 март 1705 г. Там Ювара успява да демонстрира културата си, придобита в Рим само след една година на обучение: той работи по разширяването и обновяването на двореца на Муцио Спадафора и за подредбата на несъществуващата в днешно време част за знатни лица в църквата на Св. Грегорий.

След кратко време Ювара тръгва отново за Рим и, както пише брат му Франческо, той е в компанията на „г-н Кориолано Орсучи – кавалер от Лука с големи заслуги“. По пътя двамата спират в Неапол, където остават поне от 30 януари до 6 март 1706 г. В града Ювара работи оживено, създавайки 45 чертежа, сред които проекти за фасадите на църквите на Св. Бригита и на Джироламини, релефи за олтар Филомарино в църквата на Св. Апостоли, проучвания за купол, листове с орнаментални мотиви, архитектурни фантазии и др. Междувременно установява и плътна мрежа от контакти с най-изявените творци в Неапол, както е видно от приятелството му с Франческо Солимена и от сътрудничеството му с Доменико Антонио Вакаро и Фердинандо Санфеличе.[4]

Ювара в Академия „Сан Лука“[редактиране | редактиране на кода]

Веднага след като пристига в Рим (присъствието му в града е документирано от 5 април 1706 г.) Ювара започва отново да изучава архитектура при Франческо Фонтана, син на Карло, с когото той е в активно сътрудничество. През декември отива в Лука, където се заема с довършването на Общинска палата, оставена незавършената от Бартоломео Аманати. В същото време той прави проекти за уредбата на Болницата на Пресвета Троица, и за няколко вили на културните и изискани благородници на Лука, демонстрирайки голяма способност за адаптиране на подхода на Карло Фонтана към темата за ренесансовата вила като вилите Контрони в Монте Сан Куирико, Гуиниджи в пристанището на Виареджо и Орсучи в Сегроминьо.

На 31 декември 1706 г., когато е все още в Лука, Ювара е номиниран за Почетен академик на Академия „Сан Лука“. Получаването на тази доста престижна почест едва на 28-годишна възраст буди голяма гордост у него. Като доказателство за това Ювара дарява на Академията свой собствен проект за църква с централен план с две камбанарии, която в своята структура (предпазливо заета от архитектурата на Бернини, Боромини и Пиетро да Кортона) предсказва Базилика Суперга в Торино, построена 10 г. по-късно.

Параклис Антаморо в църква „Св. Геролам на милосърдието“ в Рим

На 26 април 1707 г. Ювара е назначен за преподавател по архитектура в Академия „Сан Лука“. Това е длъжност, която той заема с голяма заангажираност и чест, и в преподавателската му дейност влизат курсовете му по архитектура през 1708 и 1712 г., и курсът му по перспектива през 1711 г. Сред студентите му са много млади стажант архитекти като Доменико Грегорини и Пиетро Пасалакуа. Що се отнася до чисто професионалния план, Ювара си сътрудничи с Франческо Фонтана и установява ползотворни контакти с академиците от Сан Лука, придобивайки елитарно виждане за отношенията с колеги и поръчители. Той присъства на малко срещи на Академията на виртуозите в Пантеона, въпреки че е неин член от 13 май 1708 г., и не се занимава с онези прагматични дейности, които занимават повечето архитекти на Рим. Благодарение на партньорството си с Фонтана Ювара получава поръчка за семейния параклис на адвокат Антаморо, посветен на Св. Филип Нери, в църквата на Св. Геролам на милосърдието. Параклисът е завършен за три години (1708 – 1710) със значителния принос на Пиер Легро за скулптурите и представлява едно от малкото демонстрации на конструктивна експертиза от младежките години на Ювара.

В двора на кардинал Отобони[редактиране | редактиране на кода]

Кард. Пиетро Отобони

Преждевременната смърт на Франческо Фонтана на 3 юли 1708 г. разстройва професионалния баланс на Ювара и той е принуден да си търси работа в двора. Първоначално мечтае да работи за двора на Фредерик IV Датски и подготвя графична реконструкция на Капитолия, но след като губи надеждата, че датският суверен ще посети Рим, в очакване да привлече вниманието на френския двор праща проекта на Луи дьо Пардайан дьо Гондрен – министър на Луи XIV. През юли 1708 г. Ювара е извикан в двора на кардинал Пиетро Отобони, интересуващ се от театър, който назначава младия архитект като сценограф.

В онези години Ювара създава многобройни произведения за римската курия, включващи ефимерна архитектура, декоративни системи и погребални декорации, стриктно изработени в дома-ателие в Палацо Орнани де Купис (днешен палат Тучимей, palazzo Tucimei) на пл. Навона, където междувременно е настанен. Сред проектите, подготвени от Ювара в този период (някои осъществени, а други само на хартия), са куклите с ръст почти на човек за куклените представления на Канцлерския театър (1710 – 1712), неговото обновяване (юли – декември 1709), сцената на театър Капраника (1713), сценографията за домашния театър на полската кралица Мария Казимира д'Аркен в малък палат Дзукари (Palazzetto Zuccari) (1710 – 1713). Той си сътрудничи с Пиер Легро в погребалните декорации в църквата на Св. Луи Френски за погребението на френския дофин (1711). По отношение на религиозната архитектура прави проект за главния олтар на Светилището на Св. Мария дел Фонте в Караваджо (1712, осъществен с модификации през 1750) и предложение за завършване на двора на манастира на Св. Мария на смирението в Рим (ок. 1714).

Ювара се озовава в богата на културни стимули среда и чрез присъствието си на вечерите на художниците от кръга на Отобони започва да оформя публичния си образ на изискан царедворец. Членството в литературната Академия Аркадия, към която Ювара, макар и чужд на писателския занаят, се присъединява през 1712 г. с пастирското име Браманцио Феесео и подновеният му интерес към дидактиката на архитектурата се дължат пряко на влиянието на кард. Отобони. Ювара изпълнява с голяма заангажираност ролята си на преподавател, особено на младия Луиджи Ванвители – син на приятеля му художник Гаспар ван Вител.

Под знака на Савоя[редактиране | редактиране на кода]

Ювара като „първи градски архитект" на Савойския двор[редактиране | редактиране на кода]

Проект за разширяване на Кралския дворец в Месина (1714)

Смъртта на Карло Фонтана през февруари 1714 г. нарушава професионалната връзка на Ювара с кард. Пиетро Отобони. Късметът обаче му се усмихва в Месина. През юли 1714 г. неговият приятел от Академия Аркадия – маркиз Франческо Агуире е призован в Месина, за да посрещне Виктор Амадей II Савойски, който получава Сицилия с кралско звание след подписването на Договора от Утрехт. Суверенът, освен че претендира за притежание на сицилианските земи, отива и в Месина с надеждата да намери наследника на починалия през 1713 г. придворен архитект Микеланджело Гарове. Маркиз Агуире приканва Ювара да дойде в Месина и той веднага приема поканата му с надеждата да привлече благоволението на Савойския двор.[3]

Ювара се представя пред Виктор Амадей II в средата на юли 1714 г. с молив и пера за рисуване, готов да приеме всяка работа, която му възложи суверенът. Като демонстрация за таланта си Ювара му представя проект за разширяване на Кралския дворец в Месина. Проектът има силна представителност, което задоволява амбицията на Виктор Амадей II да се снабди с архитект, способен да придаде на Торино архитектурен облик, достоен за кралски град. Поради тази причина между двамата бързо се създава силна хармония, което позволява на младия архитект да сбъдне мечтата си да се премери с конструктивните амбиции на един истински принц. Нает в услуга на Виктор Амадей II като „първи градски архитект“ на Савойското кралство,[5] Ювара тръгва на 1 септември 1714 г. от Палермо за Торино, където пристига между края на септември и началото на октомври същата година.[3]

Първата официална задача на Ювара в Торино е издигането на голяма базилика на хълма Суперга, посветена на Богородица (1715 – 1727 – 31) по поръчка на Виктор Амадей II в ролята ѝ на Савойски мавзолей и оброчен храм за победата над французите в обсадата на Торино през 1706 г. След 14 г. строителство (строителството на Кралската църква завършва през 1731 г.), демонстрирайки чувствителност към римския архитектурен канон от Микеланджело до Фонтана, Ювара създава сграда, свързана чрез перспективата със Замъка в Риволи и с района на Порта Сузина в Торино, в която комбинира късен барок с неокласицизъм. Едновременно със Суперга Ювара проектира и фасадите на църквите близнаци на Св. Кристина и на Св. Карл на кралския площад Св. Карл (piazza San Carlo) по поръчка на Мария Йоана Батиста Савойска-Немур, от които е построена само първата (1715 – 1718).[3]

Междувременно от името на кралица Анна Мария Орлеанска той преработва Вилата на кралицата от XVII век, разположена на хълм на Торино с лице към града, превръщайки я в истинско място за наслада, увенчано от невероятен парк с фонтани, разлики във височината, архитектурни елементи и водни феерии.

Между Торино и Португалия[редактиране | редактиране на кода]

Монументално стълбище на Палацо Мадама, Торино

Трескавата архитектурна дейност на Ювара през следващите години се отнася до западното разширяване на Торино в съответствие с военните квартали и с район Порта Сузина (1716 – 1728), както и до изграждането на фасадата и на монументалното стълбище с две рампи на Палацо Мадама (1718 – 1721), където архитектът заема римски и френски модели. Той си служи с подобни модели и в различните архитектурни намеси, свързани с извънградските савойски резиденции. Дворецът на Венария, построен по проект на Амадей ди Кастеламонте и оставен незавършен със смъртта на Микеланджело Гарове, е натоварен с ювариански внушения с довършването на Галерията на Диана и на Главния павилион (1714 – 1726), и с изграждането на църквата на Св. Уберто (1716 – 1730). В замъка в Риволи Ювара, стъпвайки на създаденото от Гарове, през 1715 г. създава проект за частично преустройство на централния корпус, но работата е прекратена през 1720 г.

В благородническата градска архитектура Ювара работи по дворците на графовете Бираго ди Боргаро и на Мартини ди Сигала (от 1716 г. нататък), които са нов тип жилищни резиденции, функционално агрегирани във вътрешния двор и изцяло съобразени с нуждите на аристокрацията.

Олтар на Св. Йосиф в църквата на Св. Тереза в Торино

Ювара е и архитект на важни произведения на религиозната архитектура: овалната църква на Светия Кръст в Торино (проект от 1718 г. и олтари през 1730), пълна с реминисценции за Джовани Лоренцо Бернини, църквата на Св. Яков в Кампертоньо (проект от 1719, осъществен впоследствие), вътрешната украса на църквата на Света Троица в Торино (проект от 1717 г., реализирана на няколко етапа до 1734 г.) и олтарът на Св. Йосиф в църквата на Св. Тереза в Торино (проект от 1715 г., строеж през 1718).[3]

Проект за Кралския дворец в Лисабон (1719)

След две пътувания до Рим през зимните месеци на 1715 –1716 и 1717 – 1718 г. (второто пътуване е съпътствано от спиране в Милано, Пиаченца, Парма, Модена, Реджо Емилия и Болоня), Ювара заминава за Лисабон през декември 1718 г. по официална покана на крал Жуау V. Строежът на патриаршеска църква в Лисабон и на нов кралски дворец в хълмистия район на Белас Айрес е неуспешен, понеже проектите са твърде скъпи, но Ювара успява да спечели симпатиите на португалския монарх, който му предлага голяма годишна рента и го дарява с Рицарския кръст на Ордена на Христос. Ювара напуска Португалия през юли 1719 г. и отива за пръв път в Лондон, където се среща с архитекта лорд Бърлингтън – един от най-големите привърженици на класицизма в Англия. Впоследствие се отбива до Холандия и до Париж и най-накрая пристига в Торино през 1720 г.[3]

След завръщането си Ювара заминава внезапно в Рим през зимата на 1720 – 1721 г., благодарение и на затварянето на строителните площадки. Там той и приятелят му гравьор Филипо Васкони се погрижват за графичното възпроизвеждане на фасадите на Палацо Мадама и на църквите-близнаци на пл. Св. Карл. Това печатно издание е трябвало да бъде част от по-голям, но нереализиран иконографски проект, насочен към илюстриране на кралските архитектурни творения в процеса им на изграждане.

Междувременно интензивните взаимоотношения между Виктор Амадей II и Ювара се задълбочават с множество други поръчки. Във Венария Реале са открити строителните площадки на конюшнята – оранжерия и на Замъка в парка „Ла Мандрия“ (1720 – 1729). Кралският дворец в Торино е подложен на огромно обновяване: изграждането на малкия придворен театър (нар. „дел Рондо“, 1722) и откриването на Стълбището на ножиците (1720 – 1721) вместо дървената дотогава рампа, за да се подсигури царствен достъп до апартаментите на Карл Емануил III и Анна Кристина фон Пфалц-Залцбах, сключили брак през 1722 г. В „стария“ Кралски дворец на Торино е построен малък придворен театър (1722 – 1723). Същевременно започва и строителството на новата сграда на Сената, впоследствие преустановено (1720 – 1722), както и издигането на камбанарията на Катедралата на Торино (1720 – 1723).

Ювара не е много активен отвъд границите на Торино. През октомври 1723 г. той успява да се върне в Лука със специално кралско разрешение, посвещавайки се на Общинската палата, която претърпява дълбоки промени вследствие на неговия критичен размисъл, и на проектите за Катедралата на Лука и за Вила Манси в Сегроминьо (проект 1725 и начало на работите през 1732).[3]

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

Ступиниджи и религиозна архитектура[редактиране | редактиране на кода]

Между 1724 и 1726 г. Ювара изгражда свой собствен учебен дом на ул. Сан Доменико в Торино върху земя, дадена му от краля.

През декември 1724 г. той заминава за Рим, където проектира, вероятно от името на кардинал Анибале Албани, Палацо дей Конкави. Този проект, представен в четири трудни за изпълнение варианта, е неуспешен, но му донася почетното звание на архитект на Фабриката на Св. Петър,[6] присъдено преди това единствено на Джовани Лоренцо Бернини и на Карло Фонтана.[3]

Връщайки се в Торино, Ювара работи върху радикална градска реорганизация на зоната на Командните сгради, където се намесва в изграждането на Палата на Съдебните архиви (1731) и в преструктурирането на вътрешността на Военната академия (1726 – 1727 и 1730 – 1731), Кралския дворец (1730 –1732) и Стария кралски дворец (1731). От същия период са и уредбата на квартал Порта Палацо (1729 – 1732), Дворецът на граф Рича ди Ковасоло (1730) и фасадата на Двореца на граф Роеро ди Гуарене (1730).

Главен олтар на Цъкрва на Св. Мъченици, Торино

Наред с тези проекти Ювара продължава интензивната си връзка с градските и извънградските кралски резиденции, като изгражда от нулата Ловния дворец в Ступиниджи, чиято сграда се характеризира с наличието на централен елипсовиден салон, от която се излъчват четири диагонални сгради.

В същия период Ювара работи и в областта на религиозната архитектура, която включва несъществуващата към 2020 г. църква на Св. Андрей в Киери, олтарите на Сент Шапел в Замъка на Шамбери (1726 –1727), на св. Франциск от Сал в църквата на Посещението в Торино (1730) и на Св. Йосиф в църквата на Св. Андрей в Савиляно (1728 –1733), главните олтари на Светилището на Утешителката (1729) и на църквата на Пресветите мъченици в Торино (нереализиран,[7] 1730 – 1734).[3]

Между Рим, Торино и Мадрид[редактиране | редактиране на кода]

През 1728 г. Виктор Амадей II назначава Ювара за абат на Св. Мария на Селве, вакантна длъжност цели 16 г., което освещава социалното утвърждаване на Ювара, който най-сетне е сметнат за един от най-великите италиански архитекти.

Олтар на светиите Фермо, Рустико и Проколо в Катедралата на Бергамо (1742)

През същата година Ювара заминава за провинция Кунео: Мондови (строеж на купола на Светилището на Викофорте), Фосано и Савиляно. Между 18 и 30 юни 1728 г. той отново заминава за Лука, за да отстрани статичните недостатъци на Общинската палата, след което спира в Бреша (януари-февруари 1729), където е помолен за съвет за вековната строителна площадка на Новата катедрала; той отива и в Калчинате за реконструкцията на енорийската църква на Възнесение Богородично. Между януари и началото на април 1731 г. е в Комо, където проектира купола на местната катедрала (1731 – 1734). Спира и в Бергамо, където е спечелил конкурс за проект за Олтара на Св. Фермо, Св. Рустико и Св. Проколо в Катедралата на града (1742) и прави проект за олтара на цървата на Св. Агата на Кармел (осъществен ок. 1743).[3]

Купол на базиликата на Св. Андрей в Мантуа

През 1732 г. Ювара отива в Рим със специално кралско разрешение от Карл Емануил III, но този престой е незадоволителен за него. Той напразно очаква да спечели строежа на Ватиканската сакристия. Към това се прибавят и други разочарования, като работата по фасадата на Сан Джовани в Латерано, възложен на Алесандро Галилей. Това възмущава Ювара, който решава да се върне в Торино, превърнал се в център на европейската архитектура благодарение на неговото дело. Той проектира църквата на Кармел (1732 – 1736) и продължава реорганизацията на Командната зона с привършването на работата по Кралските частни архиви (1733 – 1734) и с голямата постройка на Държавните секретариати (1733). Други произведения включват главния олтар на църквата Св. Мария Магдалена (1732) и вила Мора ди Лавриано във Виластелоне (1732 – 1733), както и плановете за камбанарията на катедралата на Белуно (1732, построена 1733) и за преструктурирането на Архиепископската семинария на Верчели (строеж от 1735 г. нататък).

През август 1733 г. Ювара отива като консултант в Мантуа по проекта за купола на Базиликата на Св. Андрей и до Милано, за да предостави становището си за фасадата на Катедралата.[3] В края на лятото на 1734 г. е в Комо за завършването на купола на катедралата.

Кралски дворец в Мадрид, 1735

Авторитетът, на който се радва Ювара, който е считан вече и за „архитект на столиците“, привлича благоразположението на испанския крал Филип V, който го извиква в Мадрид за завършването на новия Кралския дворец, понеже старият е изгорял в пожар. След десет месеца дейност, по време на която Ювара се занимава също и с двореца Аранхуес, и с Кралския дворец на Гранха де Сан Илдефонсо, той умира на 31 януари 1736 г. на 57-годишна възраст от пневмония (според Франческо Мария Николò Габури не „без подозрение за отравяне"[8]).

Филипо Ювара е искрено оплакван от съвременниците си. Погребението му се чества в Мадрид за сметка на династията на Бурбоните и е погребан в енорийската църква на Сан Мартин и дел Сакраменто.

След смъртта му проектите му по трите испански двореца се осъществени от Джован Батиста Сакети и неговите ученици.[9]

Стил[редактиране | редактиране на кода]

Самият Ювара описва своята архитектурна концепция през 1725 г. в посвещението си на книгата си с рисунки, изпратена като подарък на граф Траяно Роеро ди Гуарене през 1725 г.: [3] “[Аз съм любител на] утойчивостта в изкуството според ученията на Витрувий и на [Андреа] Паладий и на най-известните автори. Аз винаги съм бил любител на тази устойчивост и на простото, в което всяко изкуство, според мен, разпознава своето съвършенство. Не че съм пренебрегвал украсите, но съм ги използвал трезво и съм придавал на всичко мое силата да подражава на стила на кавалер [Франческо] Боромини, който повече от всеки друг е украсявал чертежите си и е въвел такъв жанр пред народа.“

Стилът на Ювара е силно повлиян както от римската архитектура от XVII век, ориентирана към линейност и пространствена организация в монументален вид, така и от опита му на сценограф в услуга на кард. Пиетро Отобони. В зрелите си години освен това той е много чувствителен към лексиката от френски тип, която прилага особено в декорациите. Сливайки тези многобройни влияния, Ювара се очертава като един от най-големите интерпретатори на рококо и на барокова архитектура за всички времена.

Сред основните стилистични характеристики на стила на Филипо Ювара се открояват мъдрото калибриране на ефектите на пластичността и на перспективата, които се материализират широко в неговите произведения, често превръщайки се в истински „оптични устройства“. Архитектурният му език се характеризира с подчертаване на връзката между архитектура, пейзаж и град: средата не се разглежда като банален архитектурен фон, а като елемент, тясно свързан с архитектурните форми и с градските решения, от които тя е неразделна част. Големият дълг към Джовани Лоренцо Бернини и Франческо Боромини е забележителен и Ювара счита себе си за ученик на Боромини поради общия им интерес към умереността и постоянството при използването на декоративните елементи.

Произведения на Ювара[редактиране | редактиране на кода]

Торино[редактиране | редактиране на кода]

Надпис на Базилика Суперга (Торино): На Филипо Ювара от Месина, който с превъзходно изкуство начерта тази базилика, издигната от Виктор Амадей II в памет на Освобождението на Торино
  • Базилика Суперга (Basilica di Superga) – (1715 – 1727 – 31)
  • Църква на Св. Кристина (Chiesa di Santa Cristina) – фасада (1715 – 1718)
  • Църква на Св. Филип Нери (Chiesa di San Filippo Neri) (1730 реконструкция, фасада)
  • Палацо Мадама (Palazzo Madama) – монументално стълбище и фасада (1718 – 1721 реализация)
  • Палат Бираго ди Боргаро (Palazzo Birago di Borgaro) (от 1716 нататък)
  • Палат Мартини ди Чигала (Palazzo Martini di Cigala) (от 1716 нататък)
  • Военни квартали в район Порта Сузина (quartieri militari di Porta Susina) (1716 – 1728)
  • Малък придворен театър в Стария кралски дворец (дн. Palazzo Vescovile)(1722 – 1723)
  • Погребална украса за Мария Йоана Батиста Савойска-Немур (1724), за Анна Мария Орлеанска (1728) и за Виктор Амадей II Савойски (1732)
  • Църква на Светия Кръст (Chiesa di Santa Croce) (проект и нач. на работата 1718, олтар 1730)
  • Вътрешна украса на църквата на Света Троица (Chiesa della SS. Trinità) (проект от 1717, реализирана на няколко етапа до 1734)
  • Олтар на Св. Йосиф в църквата на Св. Тереза (Chiesa di Santa Teresa) (1715 проект, 1718 реализация)
  • Дворцови архиви – Държавен архив на Торино (Archivi di Corte – Archivio di Stato di Torino) (1731 проект, 1731 – 1734 реализация)
  • Палат на Кралските държавни секретариати (Palazzo delle Regge Segretarie di Stato) (1733 реализация)
  • Кралски частни архиви (Archivi privati del re) (1733 – 1734 реализация)
  • Палат Роеро ди Гуарене (Palazzo Roero di Guarene) – фасада (1730 реализация)
  • Кралски дворец (Palazzo Reale, Palazzo Nuovo Grande) – Стълбище на ножиците (Scala delle Forbici) (1720 – 1721) и Китайски кабинет (Gabinetto Cinese), Малък дворцов театър „дел Рондо“ (del Rondeau) (1722), Галерия на кралицата, впоследствие Галерия на Бомон в Кралската оръжейница (1732)
  • Палат на Университета, бивш Кралски университет (Palazzo dell'Università degli Studi), приноси в реализацията му (1713 – 1720)
  • Градска семинария (Seminario metropolitano)
  • Нова сграда на Савойския сенат (днешна Градска палата, Palazzo di Città), (1720 – 1722, впоследствие работите са преустановени)
  • Палат на Военната академия (Palazzo dell'Accademia Militare) – вътрешна реконструкция (1726 – 1727, 1730 – 1731)
  • Палат на кралицата (Villa della Regina) – екстериор и интериор
  • Църква „Мадоната на Кармел“ (Chiesa Madonna del Carmine) (1713 проект, 1732 – 1735 реализация)
  • Светилището на Утешителката (Santuario della Consolata) – главен олтар (1729 реализация)
  • Църква на Светите мъченици (Chiesa dei Santi Martiri) – главен олтар (Altare maggiore) (1730 – 1734 реализация)
  • Олтар на Св. Франциск от Сал в Църквата на посещението (Chiesa della Visitazione) (1730 реализация)
  • Квартали на пл. Република или на Порта Палацо, бивши квартали на Св. Игнат и на Св. Кръст (Isolati di Piazza della Repubblica o di Porta Palazzo, già noti come Isole di Sant’Ignazio e di Santa Croce) (1729 – 1733 реализация)
  • Камбанария на Катедралата на Торино (Campanile del Duomo di Torino) (1720 – 1723)

Пиемонт и Ломбардия[редактиране | редактиране на кода]

  • Кралски дворец във Венария Реале (Reggia di Venaria Reale) – завършване на Галерията на Диана (Galleria di Diana) и на Предния павилион (Padiglione di testa) (1714 – 1726), църква на Св. Хумберт (Chiesa di Sant'Uberto) (1716 – 1730), Венария Реале
  • Замък на Мандрия (Castello de la Mandria), вкл. и Конюшна – оранжерия (1720 – 1729), Венария Реале
  • Църква на Св. Яков (Chiesa di San Giacomo) (проект от 1719 и осъществен впоследствие), Кампертоньо
  • Замък в Риволи (Castello di Rivoli) – проект за преустройство (1715, прекратяване на работите по центр. корпус 1720), Риволи
  • Ловен дворец Ступиниджи (Palazzina di Caccia di Stupinigi) (1730 – 1736 реализация), Никелино
  • Църква на Замъка на Редабуе (Castello di Redabue), Мазио
  • Олтар на църквата на Възнесение Богородично (Chiesa di Santa Maria Assunta), Пинаска
  • Катедрала на Бергамо (Duomo di Bergamo) – Олтар на Св. Фермо, св. Рустико и св. Проколо (Altare dei santi Fermo, Rustico e Procolo) (1742), Бергамо
  • Църква „Св. Агата на Кармел“ (Chiesa di San Agatha del Carmine) – олтар (проект 1731, реализация ок. 1743), Бергамо
  • Алтар на Св. Йосиф в Църквата на Св. Андрей (Chiesa di S. Andrea) (1728 – 1733), Савиляно
  • Вила Мора ди Лавриано (Villa Morra di Lavriano) (1732 – 1733), Виластелоне
  • Архиепископска семинария на Верчели (Seminario Arcivescovile di Vercelli) (1735), Верчели
  • Църква на Св. Амброзий (Chiesa di S. Ambrogio) – фасада, Милано
  • Главен олтар на Светилището на Св. Мария дел Фонте (1712 проект, осъществен с модификации през 1750), Караваджо
  • Купол на Базилика „Св. Андрей“ (Basilica di Sant'Andrea) (1732), Мантуа
  • Купол на Катедралата на Комо (Duomo di Como) (1734), Комо

Месина[редактиране | редактиране на кода]

  • Потир (1695), два броя утвар за църквата на Св. Мария на Джумаре в Шака (Chiesa di Santa Maria delle Giummare) (1697) и за Катедралата „Св. Георги“ (Duomo di San Giorgio) в Модика (1700), осем свещника (1698) и два други големи свещника (1701) за Катедралата на Месина
  • Декоративни апарати за празниците по случай коронацията на краля на Испания Филип V, сред които забележителната украса на „пирамидата на златарите и на творците на сребърни изделия“ (1701)
  • Палат Муцио Спадафора (Palazzo di Muzio Spadafora) (1705)
  • Подредба на частта за знатни лица на църквата на Св. Грегорий (sistemazione del coretto della chiesa di San Gregorio) (1705), незапазена

Тоскана[редактиране | редактиране на кода]

  • Общинската палата (Palazzo Pubblico) (1706 – 1707, 1723, 1728) – Лука
  • Проекти за уредбата на Болницата на Пресвета Троица (Ospedale della Ss. Trinità) (1706 – 1707), Лука
  • Проекти за няколко благороднически вили в Лука и провинция: вила Контрони (Villa Controni) в Монте Сан Куирико, вила Гуиниджи (villa Guinigi) в пристанището на Виареджо и вила Орсучи (Villa Orsucci) в Сегроминьо (1706 – 1707), Вила Манси (Villa Mansi) (проект 1725 и начало на работите през 1732) в Капанори (подселище на Сегроминьо
  • Вила Гарцони (Villa Garzoni), Колоди
  • Проект за църква с централен план с две камбанарии (1701) по случай номинирането му за академик на Академия „Сан Лука“ – Лука

Рим[редактиране | редактиране на кода]

  • Проект за Кралски дворец – вила за забава на три знаменити лица (Regio palazzo in villa per il diporto di tre illustri personaggi) – 1-ва награда на Клементиновия конкурс в Рим (7 май 1705)
  • Параклис Антамори в църквата на Св. Геролам на милосърдието (Chiesa di San Girolamo della Carità) (1708 – 1710)
  • Кукли с ръст на човек за куклените спектакли на Канцлерския театър (Teatro della Cancelleria) (1710 – 1712), неговото обновяване (юли – декември 1709)
  • Сцена на театър Капраника (Teatro Capranica) (1713)
  • Погребални декорации (в сътрудничество с Пиер Легро) в църквата на Св. Луи Френски (San Luigi dei Francesi) за погребението на френския дофин (1711)
  • Сценография за домашния театър на полската кралица Мария Казимира д'Аркен на връх Пинчо (1710 – 1713)
  • Предложението за завършване на двора на манастира на Св. Мария на смирението (Chiostro del convento di S. Maria dell'Umiltà) (ок. 1714).

Други места[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Molonia, Giovanni. Juvarra. // Dizionario Biografico degli Italiani 62. Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2004.
  2. „Пиетро, роден в Месина ок. 1609 г., живял и държал дюкян на ул. degli Argentieri. От съпругата и Катерина Дония – дъщеря на производителя на сребърни изделия Кола Мария, за която се оженил ок. 1640 г., получил в дар инструментите на занаята. Дюкянът на Пиетро бил много активен, както доказват множество документи и останали поризведения.“ Molonia, Giovanni. Juvarra. // Dizionario Biografico degli Italiani 62. Istituto dell'Enciclopedia Italiana,2004.
  3. а б в г д е ж з и к л м н о Manfredi, Tommaso. Juvarra, Filippo. // Dizionario Biografico degli Italiani 62. 2004.
  4. Lenzo, Fulvio. [Filippo Juvarra „Il soggiorno a Napoli e i pensieri per il Concorso Clementino del 1706“]. // Architetto in Europa 2. Campisano, 13 – 16 novembre 2011.
  5. Този пост, получен de facto преди отпътуването му за Торино, е формализиран с клетва на 14 декември 1714 г. Вж. Manfredi, Tommaso. Juvarra, Filippo. // Dizionario Biografico degli Italiani 62. 2004.
  6. Фабриката на Св. Петър (на ит. Fabbrica di San Pietro, на лат. Reverenda Fabrica Sancti Petri) е орган, създаден специално за управлението на всички произведения, необходими за строителното и художественото изграждане на базиликата Св Петър във Ватикана. Той все още функционира и към 2019 г. за управлението на комплекса.
  7. Marziano Bernardi, Torino – Storia e arte, Torino, Edizioni d'arte fratelli Pozzo, 1975, с. 54.
  8. Gaburri, Francesco Maria Nicolò. Vitte da pittori. с. 228r. (на италиански)
  9. Filippo Juvarra. // Arte.it. Посетен на 26.5.2020. (на италиански)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Filippo Juvarra“ в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.  
  • ((it)) Fulvio Lenzo, [Filippo Juvarra] Il soggiorno a Napoli e i pensieri per il Concorso Clementino del 1706
  • ((it)) Fulvio Lenzo, Filippo Juvarra a Messina: la chiesa di San Gregorio, in Annali di Architettura, Vicenza, Centro internazionale di Studi di Architettura Andrea Palladio, 2003
  • ((en)) Giuseppina Raggi, The Lost Opportunity: Two Projects of Filippo Juvarra Concerning Royal Theaters and the Marriage Policy between the Courts of Turin and Lisbon (1719 – 1722), in Music in Art: International Journal for Music Iconography, vol. 44, 1 – 2, 2019, с. 119 – 137, ISSN 1522 – 7464 (WC · ACNP)
  • Tommaso Manfredi, JUVARRA, Filippo, in Dizionario Biografico degli Italiani, vol. 62, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2004, SBN IT\ICCU\IEI\0217687
  • ((it)) Filippo Juvarra, на уеб страница Granmirci.it
  • ((it)) Filippo Juvarra. Fantasia barocca, на уеб страница Google Arts and Culture
  • ((it)) Filippo Juvarra на уеб страница Museo Torino
  • ((it)) Filippo Juvarra: Scenografie на уеб страница Haendel.it

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • ((it)) Gianfranco Gritella, Stupinigi. Dal progetto di Juvarra alle premesse neoclassiche, Panini, Modena 1987
  • ((it)) Gianfranco Gritella, Juvarra. L’architettura, Panini, Modena 1992
  • ((it)) Gianfranco Gritella, La casa dell'architetto Juvarra a Torino, in Carassi, Marco – Gritella, Gianfranco (a cura di), Il re e l’architetto. Viaggio in una città perduta e ritrovata, Hapax, Torino 2013, с. 50 – 55
  • ((it)) Giuseppe Dardanello (a cura di), Sperimentare l’architettura. Guarini, Juvarra, Alfieri, Borra e Vittone, Fondazione CRT, Torino 2001
  • ((it)) Roberto Gabetti, Filippo Juvarra alla corte di Torino: l'architetto e la città, in Ricuperati, Giuseppe (a cura di), Storia di Torino. La città fra crisi e ripresa, 1630 – 1730, Vol. 4, G. Einaudi, Torino 2002, с. 969 – 994
  • ((it)) Cristina Ruggero, Filippo Juvarra, Celid 2014
  • ((it)) Augusta Lange, Dimore, pensieri e disegni di Filippo Juvarra, Generic 1992
  • ((it)) Giovanni Griseri, Andreina – Romano, Filippo Juvarra a Torino, Cassa Risparmio Torino 1989
  • ((it)) D. Severo (a cura di), Filippo Juvarra, Zanichelli 1996
  • ((it)) Tommaso Manfredi, Filippo Juvarra. Gli anni giovanili, Argos 2010
  • ((it)) ((en)) ((es)) Filippo Juvarra 1678 – 1736: Architetto dei Savoia-Architetto in Europa. Ediz. italiana, inglese e spagnola, Campisano Editore 2014
  • ((en)) Mary L. Myers, Architectural and Ornament Drawings: Juvarra, Vanvitelli, the Bibiena Family and Other Italian Draughtsmen, Metropolitan Museum of Art (New York, N.Y.) 1975
  • ((en)) Henry A. Millon, Andreina Griseri, Sarah McPhee, Filippo Juvarra. Drawings from the roman period 1704 – 1714, Edizioni dell'Elefante 1999
  • ((en)) R. Pommer, Eighteenth Century Architecture in Piedmont: The Open Structures of Juvarra, Alfieri & Vittone. New York University Press 1967
  • ((en)) Giuseppina Raggi, „The Lost Opportunity: Two Projects of Filippo Juvarra Concerning Royal Theaters and the Marriage Policy between the Courts of Turin and Lisbon (1719 – 1722)“. Music in Art: International Journal for Music Iconography. 44 (1 – 2)/2019, с.119 – 137. ISSN 1522 – 7464
  • ((de)) Sabine Felder, Spatbarocke Altarreliefs: Die Bildwerke in Filippo Juvarras Superga Bei Turin, Josef Imorde Edition 2002.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]


     Портал „Италия“         Портал „Италия          Портал „Изкуство“         Портал „Изкуство          Портал „Биографии“         Портал „Биографии