Флорентинска школа

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Флорентинската школа се отнася до творци работещи в, или повлияни от натуралистичния стил разработен през 14ти век, основно при Джото, а през 15ти век е водещата школа в световен мащаб.

Известни представители:[редактиране | редактиране на кода]

Някои от най-известните художници, скулптори и архитекти на Флорентинската школа са :

Проторенесанс[редактиране | редактиране на кода]

  • Джото - Джото ди Бондоне (на италианскиGiotto di Bondone - 1267-1337),  художник и архитект, работи в епохата преди Ренесанса.

Проторенесансът се дели на два подпериода: до смъртта на Джото ди Бондоне и след 1337 г. Най-важните открития, най-забележителните творци живеят и работят през първия период. Вторият е свързан с чумната епидемия, опустошаваща Италия. Всички открития се правят на интуитивно ниво. В края на 13. век, във Флоренция е издигнато главното храмово съоръжение - катедралата Санта Мария дел Фиоре, автор на който е Арнолфо ди Камбио, по-късно работата продължава Джото, проектирал кампанилата на Флорентинската катедрала.

Ранен Ренесанс (1420-1500)[редактиране | редактиране на кода]

  • Филипо Брунелески- Филипо Брунелески (на италианскиBrunelleschi, (Brunellesco), Filippo) е италиански архитект и скулптор от епохата на Ренесанса.Като откривател на перспективата Брунелески оказва влияние върху постиженията на Алберти, Донатело, Мазачо, Микеланджело и Леонардо да Винчи.
  • Донатело - Донато ди Николо ди Бето Барди, (италиански Donato di Niccolò di Betto Bardi - ок. 1386— 13 декември 1466, Флоренция) — е един от най-прочутите италиански скулптори от епохата на Ранния Ренесанс, Основоположник на индивидуалното скулптурно изображение.
  • Фра Анджелико -  (на италианскиFra Beato Angelico - 1400- 1455 ) или Фра Джовани да Фиезоле, роден като Гуидо ди Петро е италиански художник от Ранния Ренесанс,Изключителното изящество и финес на неговите творби оказват значително въздействие върху италианската живопис. Най-известната му картина е "Благовещение".
  • Лоренцо Гиберти (на италиански: Lorenzo Ghiberti) е виден италиански скулптор и ювелир от епохата на Ранния Ренесанс.
  • Беноцо Гоцоли (на италиански: Benozzo Gozzoli - 1421-1497) - флорентински живописец, майстор на фреското от 15 век.
  • Паоло Учело (итал. Paolo Uccello; Paolo di Dono) (1397, Флоренция — 10 дек. 1475, също ) — живописец, представител на Ранния Ренесанс , един от създателите на научната теория за перспективата.
  • Филипо Липи - Фра Филипо Липи (на италианскиFra Filippo Lippi- 1406-1469) - флорентински художник от периода на Ранния Ренесанс, последовател на Мазачо в натуралистичния портрет.
  • Мазолино - Мазолино Паникале (на италианскиMasolino da Panicale (1383- 1447)- е прозвището на Томазо Кристофоро-Фини - флорентински художник
  • Мазачо-(Томазо ди Джовани ди Симоне Гуиди- 30 декември 1401- 1428) е италиански художник от Ранния Ренесанс.Стилът му е продължение на реалистичния стил на Джото, но с много по-широко използване на перспективата, анатомията и законите на светлината.
  • Доменико Гирландайо (на италианскиDomenico Ghirlandaio) ( 1449 - 1494 . Основател на художествена династия, която продължават неговия брат Давид и син Ридолфо. Глава на художествена работилница-ателие, където за кратко е младият Микеланджело.
  • Ботичели, Алесандро ди Мариано ди Вани Филипепи (1445-1510),  (на италиански :Sandro Botticelli)- Известен е с особен алегоричен начин за изразяване на меланхолични настроения.

Висок Ренесанс (1500-1527)[редактиране | редактиране на кода]

Монументална живопис[редактиране | редактиране на кода]

Религиозна монументална живопис[редактиране | редактиране на кода]

Новаторската роля в този въпрос отново принадлежи на Мазачо, който в църквата Санта Мария дел Кармине (Флоренция) изписва фреска със сюжет за тържественото освещаване на този храм от архиепископ Америго Корсини, имащ място за април 1422 година. Не съхранилата се до наши дни фреска, се е намирала в манастирския двор на стената над входа, е била изпълнена монохромно („зелена земя“). Вазари съобщава за безчислено количество изображения там, на именити граждани на града, следващи процесията. Композицията се реконструира по негово описание и по ред рисунки (в том число на младия Микеланджело). Преди всичко, тя е приличала на мазачевското „Чудо със статира“ и „Възкресението на сина на Теофил“ (Капела Бранкачи). В центъра, вероятно е бил изобразен самият акт на освещаване на църквата, а от двете страни е имало симетрично стоящи фигури на граждани, които разположени в редове, отиващи в дълбочина. Може би, под влияние на тази фреска Гирландайо изписва „Възкресение на сина на нотариуса“ (1482 – 1485, църква Санта Тринита), а Бичи ди Лоренцо – „Освещаване на хоспиталиерската църква Сант Еджидио от папа Мартин V през септември 1420 година“ (1420 – 1421, Санта Мария Нуова), впрочем, по датите излиза, че Бичи ди Лоренцо е можело да е изпише своята работа преди Мазачо. Мазачо, за разлика от него, представя сцената на освещаването не като църковен акт, а като тържествено събитие от гражданския живот на Флоренция, пренасящо акцента на портретите на известни съвременници.„текст в кавички“

Светска монументална живопис[редактиране | редактиране на кода]

Във Флоренция под въздействието на гражданския хуманизъм се появява нов вид монументален портрет (известен по литературни източници). По поръчка на консули и проконсули, съдии и нотариуси, залите (Sede de Proconsulo) са украсени с портрети на знаменити граждани на републиката: Колучо Салутати, Леонардо Бруни, Поджо Брачолини, Джаноцо Манети, Дзаноби да Страда и Донато Ачийоли. Бруни е изписан от Андреа дел Кастаньо скоро след смъртта на модела, посмъртни са и изображенията на Поджо и Манети ( които не са съхранени).

Достигнала е и друга фреска от четката на същия художник - фреска вила Кардучо (1450—51, Уфици): около Мадоната тук присъстват фигури на прославени флорентинци, както политици, така и литератори. Те са изписани сред архитектурна декорация и приличащи на оживяли статуи. Този ансамбъл е илюзионистичен ("живи статуи"), а портретното сходство не е явно заради мемориално-историческият и идеално-героическият характер на живописта, в основата на която лежи идеалът за достойнство и доблест. В зависимост от способностите на художника, образите от този жанр стават реално портретни - ако има материал (портретни изображения на моделите, посмъртни маски, и т.н.), но все пак те се отличават със силна обобщеност и тенденциите към окрупняване на рисунъка, пластиката на лицата, монументалността на формите.

Кавалетни портрети[редактиране | редактиране на кода]

Кавалетният портрет във Флоренция възниква по-късно от монументалния. Треченто практически не го познава, неговата поява се отнася към 2-рата четвърт на XV век, а разцветът идва през последната трета на века.

Ранен профилен флорентински портрет[редактиране | редактиране на кода]

Флорентийският кавалетен портрет от ранното куатроченто съхранява в стила си зависимост от монументалната живопис: укрупненост на формите, простота на детайла, ефектност на колорита. Такава малка картина изглежда просто като фрагмент от фреска и се усеща повече със своите истински размери. Такъв портретен образ няма нищо камерно. На този етап от развитието си, италианският портрет тежнее още към фреската (а при Северното Възраждане — към миниатюрата). Първите флорентийски портрети често са просто повторения на дъска на това, което е било изписано във фреските. Тези реплики се изготвят за частни домове обичайно с мемориална цел.

Наред с мъжките кавалетни портрети във Флоренция се появяват и женски. Те са изпълнени в същата профилна традиция. По своите художествени особености и назначение те обаче се отличават от мъжките.

Портрет в позиция 3/4[редактиране | редактиране на кода]

В средата на XV век в развитието на флорентинския портрет се забелязва нова тенденция. Той съхранява привързаността си към профилния тип композиция, но предприема първи опити да премине в позиция три-четвърти . Този прийом е подсказан от нидерландски портрети, а така и от развитието на флорентинския скулптурен портрет. Първите образци на новият тип композиция са реплики на портрети от монументалната живопис или подражават на тях.

Нови моменти във флорентинския портрет през ХV век[редактиране | редактиране на кода]

Гирландайо. "Портрет Джована Торнабуони", Мадрид

Налагането на автономен кавалетен портрет в италианската живопис на XV век протича така: през 1-вата половина на столетието безспорно господства профилният догръден портрет, теглещ към плоскостта; индивидуалността на образа се предава в най-характерни черти, лаконичен рисунък и обобщена светлосянка на моделировката. Сходството в тези портрети възниква в зависимост от стила на самия художник, но все пак всички тези портрети се ориентират към някакъв идеален прототип, и наред с тази типическа художествена формула на новия идеал за човека пристъпва индивидуалното и личното.

В средата на XV век се забелязва тенденция към жизнена конкретизация, неутралният фон често се заменя с интериор или пейзаж, композицията става по-разгърната в пространството. В последната трета на XV век водещото място принадлежи на портрета в три четвърти или във фас; догръдната композиция често се разширява в допоясна (така в портрета се виждат ръцете и аксесоарите).

Флорентийски портрет от последната трета на XV век[редактиране | редактиране на кода]

През 1460-те години започва нов и много продуктивен период в изкуството на Флоренция. Обществените поръчки отстъпват място на частното меценатство, от което изкуството става по-многообразно, но отчасти загубва монументалността и синтетичността на стила си. Вместо сурови образи се появяват изящни. Идеалът на времето става красотата на младостта. Увеличава се тежнението към лиризма и камерността, но едновременно и към прозаичния детайл - т.н. „куатрочентовски натурализъм“. Разширява се и се задълбочава аналитическото наблюдение на природата и човека, търси се по-остра изразителност и психологизъм на образите, които се предават чрез сложни ритмически движения на фигурите, позите, жестовете, мимиките. Много художници експериметират. Научните идеи влизат в напредничавите художествени работилници. Античността привлича вниманието на художниците и донаторите/ктитори/. Ръстът на светските елементи способства за развитието на портрета като самостоятелен жанр. (при това и религиозното изкуство получава нови идейни черти - непосредственост и чувства на лично благочестие). Така се оформят две течения, възникнали от противоречията на обществения живот: - трезв реализъм — съгласно вкусовете на богатото флорентинско бюргерство, което е загубило предишните героически идеали (Доменико Гирландайо, Козимо Росели, Бенедето да Майано) - изтънчения идеал на духовен аристократизъм и поетическа метафоричност на художественото мислене на основите на литературата и философско-теологическите идеи на неоплатонизма — съгласно вкусовете на обкръжението на Лоренцо Великолепн (Ботичели, Филипино Липи, Пиеро ди Козимо, Антонио Полайоло, Андреа Верокио, ранния Леонардо, младия Микеланджело).

Лоренцо ди Креди. „Джиневра ди Джовани Николо (?)“
Леонардо да Винчи. „Портрет Джиневра Бенчи“

Подобни[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Пиер Милза - История на Италия- изд. Рива - 2007 година
  • Михаил Алпатов - История на Изкуството - изд.1975 година - 4 тома
  • Моят музей - Пиеро дела Франческа, Ботичели, Гирландайо - изд.Български художник 1975 г.
  • Лазарев В.Н. "Мазолино" в кн. "Начало раннего возрождения в итальянском искусстве". М. Искусство, 1979.
  • С. Дзуффи. Возрождение. XV век. Кватроченто. — М.: Омега-пресс, 2008. — С. 35, 62, 194, 316—317. — 384 с.
  • Гращенков В. Н. Портрет в итальянской живописи Раннего Возрождения. М., 1996. С. 7