Флорентинска школа

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Флорентинската школа се отнася до творци работещи в, или повлияни от натуралистичния стил разработен през 14. век, основно при Джото, а през 15. век е водещата школа в световен мащаб. За определяне на съществуването на художествена школа са необходими като минимум два параметра: наличие на приемственост на художествените прийоми и навици и наличие на художествени династии.


XIV век – Трече́нто (ит. trecento – 1300-те години)- Проторенесанс[редактиране | редактиране на кода]

Проторенесансът се дели на два подпериода: до смъртта на Джото ди Бондоне и след 1337 г. Най-важните открития, най-забележителните творци живеят и работят през първия период. Вторият е свързан с чумната епидемия, опустошаваща Италия. Всички открития се правят на интуитивно ниво. В края на 13. век, във Флоренция е издигнато главното храмово съоръжение – катедралата Санта Мария дел Фиоре, автор на който е Арнолфо ди Камбио, по-късно работата продължава Джото, проектирал кампанилата на Флорентинската катедрала.

Първа половина на ХIV век[редактиране | редактиране на кода]


Флорентински портрет през втората половина на XIV век[редактиране | редактиране на кода]

Джотино, „Пиета от Сан Ремиджио“, детайл
Нардо ди Чоне, „Страшен съд“, детайл

През 2-рата пол. XIV в. портретните начинания се развиват във флорентийската живопис слабо, само формално. Портретите все по-често влизат в многофигурни композиции. Те остават портрети само номинално, а не по същество - индивидуалните черти едва прохождат - чрез стереотипни прийоми за изписване на лицата. Както и по-рано, религиозните персонажи често се рисуват по-индивидуално и характерно, отколкото реалните исторически лица. Причините са в културата на късното треченто, а така и в социалните норми на Флоренция, където даже най-богатите граждани са длъжни да се задоволяват с традиционните форми на донаторския портрет, или в „замаскирани“ изображения от религиозни композиции.

Такива са, например:

  • Неизвестен флорентински художник от кръга на Мазо ди Банко (Джотино), „Оплакване на Христа“ (т. н. „Пиета от Сан Ремиджио“), 2-рата четвърт на XIV век, Уфици. Включени са портрети на двамата поръчващи, чиито фигури са два пъти намалени в сравнение със светците и изглеждат отстранени и намиращи се извън действието на картината;
  • Нардо ди Чоне, фреска в капела Строци в Санта Мария Новела, 1350-те: изобразени двама члена на семейство Строци, които ангел води направо в рая. В другата фреска, същите присътстват сред блажените, възкресени в деня на Страшния съд, наред с Данте, Петрарка и т. н.;
  • Андреа ди Чоне (Андреа Оркания), фреска Санта Кроче, ок. 1350, вместил в сцената на Страшния съд, по думи на Вазари, много портрети на познати му хора, както приятели , така и врагове;
  • Андреа Бонайоти, фрески в Испанската капела Санта Мария Новела, 1366-68, в частност, в „Алегория на Църквата като мистическо тяла Христово“. Донатор — Мико Гуидалоти е изобразен, изповядващ се в дясно от Св. Доминик на колене, почти в центъра на композицията. Образите са по-скоро идеални, отколкото портретни. Сред другите лица се идентифицира папа Урбан V и император Карл IV, известни хоспиталиери, кръстоносци - кипърския крал Пиер Лузинян и граф Амадей Савойски, и т. н.
Тадео Бартоло. „Автопортрет като апостол Тадей“, детайл от алтаря „Успение на Мария“

В многофигурните фрески, за разлика от донаторските картини, реалните персонажи се вписват по-органично, като участници в събитията. Но тези скрити портрети остават достатъчно безлични. Промените към по-точна и детайлно предаване на лицата се случват едва в края на XIV век, което е свързано с успехите на практика на рисуването от натура[1].

Започвайки да рисуват от натура, художниците постигат сходството (Аньоло Гади, два профила във фреската „Триумф св. Кръст“, Санта-Кроче, ок. 1380, един от тях, в розово капучо, по думи на Вазари - автопортрет на художника).[2] Друг, по-безспорен автопортрет от тази епоха - Тадео ди Бартоло в образ апостол Тадей („Успение на Мария“, 1401, Катедрала Монтепулчано). Но, макар художествената система на тречентовския портрет постепенно да еволюира, на практика без съществени изменения, флорентинската живопис се задържа такава и през цялата 1-ва четвърт на XV века, докато шаблонът не се разрушава благодарение на Мазачо.

ХV век - Куатроченто (итал.„quattrocento“ - „четиристотин“, съкращение от mille quattrocento - 1400-те години)[редактиране | редактиране на кода]

Ранен Ренесанс (1420–1500)[редактиране | редактиране на кода]

  • Филипо Брунелески (1377–1446), (на италианскиBrunelleschi, (Brunellesco), Filippo) е италиански архитект и скулптор от епохата на Ренесанса. Като откривател на перспективата Брунелески оказва влияние върху постиженията на Алберти, Донатело, Мазачо, Микеланджело и Леонардо да Винчи.
  • Донатело – Донато ди Николо ди Бето Барди, (Donato di Niccolò di Betto Bardi – ок. 1386–13 декември 1466, Флоренция) – един от най-прочутите италиански скулптори от епохата на Ранния Ренесанс, Основоположник на индивидуалното скулптурно изображение.
  • Фра Анджелико –  (Fra Beato Angelico – 1400–1455 ) или Фра Джовани да Фиезоле, роден като Гуидо ди Петро е италиански художник от Ранния Ренесанс. Изключителното изящество и финес на неговите творби оказват значително въздействие върху италианската живопис. Най-известната му картина е „Благовещение“.
  • Лоренцо Гиберти (Lorenzo Ghiberti) е виден италиански скулптор и ювелир от епохата на Ранния Ренесанс.
  • Беноцо Гоцоли (Benozzo Gozzoli – 1421–1497) – флорентински живописец, майстор на фреското от 15 век.
  • Паоло Учело (Paolo Uccello; Paolo di Dono) (1397, Флоренция – 10 дек. 1475, там) – живописец, представител на Ранния Ренесанс, един от създателите на научната теория за перспективата.
  • Филипо Липи – Фра Филипо Липи (Fra Filippo Lippi – 1406–1469) – флорентински художник от периода на Ранния Ренесанс, последовател на Мазачо в натуралистичния портрет.
  • Мазолино – Мазолино Паникале (Masolino da Panicale (1383–1447) – прозвището на Томазо Кристофоро-Фини – флорентински художник
  • Мазачо – (Томазо ди Джовани ди Симоне Гуиди – 30 декември 1401–1428) е италиански художник от Ранния Ренесанс. Стилът му е продължение на реалистичния стил на Джото, но с много по-широко използване на перспективата, анатомията и законите на светлината.
  • Доменико Гирландайо (Domenico Ghirlandaio) (1449–1494 . Основател на художествена династия, която продължават неговия брат Давид и син Ридолфо. Глава на художествена работилница-ателие, където за кратко е младия Микеланджело.
  • Ботичели, Алесандро ди Мариано ди Вани Филипепи (1445–1510),  (Sandro Botticelli) – известен е с особен алегоричен начин за изразяване на меланхолични настроения.


Монументална живопис[редактиране | редактиране на кода]

Религиозна монументална живопис[редактиране | редактиране на кода]

Новаторската роля в този въпрос отново принадлежи на Мазачо, който в църквата Санта Мария дел Кармине (Флоренция) изписва фреска със сюжет за тържественото освещаване на този храм от архиепископ Америго Корсини, имащ място за април 1422 година. Не съхранилата се до наши дни фреска, се е намирала в манастирския двор на стената над входа, е била изпълнена монохромно („зелена земя“). Вазари съобщава за безчислено количество изображения там, на именити граждани на града, следващи процесията. Композицията се реконструира по негово описание и по ред рисунки (в том число на младия Микеланджело). Преди всичко, тя е приличала на мазачевското „Чудо със статира“ и „Възкресението на сина на Теофил“ (Капела Бранкачи). В центъра, вероятно е бил изобразен самият акт на освещаване на църквата, а от двете страни е имало симетрично стоящи фигури на граждани, които разположени в редове, отиващи в дълбочина. Може би, под влияние на тази фреска Гирландайо изписва „Възкресение на сина на нотариуса“ (1482 – 1485, църква Санта Тринита), а Бичи ди Лоренцо – „Освещаване на хоспиталиерската църква Сант Еджидио от папа Мартин V през септември 1420 година“ (1420 – 1421, Санта Мария Нуова), впрочем, по датите излиза, че Бичи ди Лоренцо е можело да е изпише своята работа преди Мазачо. Мазачо, за разлика от него, представя сцената на освещаването не като църковен акт, а като тържествено събитие от гражданския живот на Флоренция, пренасящо акцента на портретите на известни съвременници.

Светска монументална живопис[редактиране | редактиране на кода]

Във Флоренция под въздействието на гражданския хуманизъм се появява нов вид монументален портрет (известен по литературни източници). По поръчка на консули и проконсули, съдии и нотариуси, залите (Sede de Proconsulo) са украсени с портрети на знаменити граждани на републиката: Колучо Салутати, Леонардо Бруни, Поджо Брачолини, Джаноцо Манети, Дзаноби да Страда и Донато Ачийоли. Бруни е изписан от Андреа дел Кастаньо скоро след смъртта на модела, посмъртни са и изображенията на Поджо и Манети ( които не са съхранени).

Достигнала е и друга фреска от четката на същия художник - фреска вила Кардучо (1450—51, Уфици): около Мадоната тук присъстват фигури на прославени флорентинци, както политици, така и литератори. Те са изписани сред архитектурна декорация и приличащи на оживяли статуи. Този ансамбъл е илюзионистичен ("живи статуи"), а портретното сходство не е явно заради мемориално-историческият и идеално-героическият характер на живописта, в основата на която лежи идеалът за достойнство и доблест. В зависимост от способностите на художника, образите от този жанр стават реално портретни - ако има материал (портретни изображения на моделите, посмъртни маски, и т.н.), но все пак те се отличават със силна обобщеност и тенденциите към окрупняване на рисунъка, пластиката на лицата, монументалността на формите. На стила и духа на фреските на вила Кардучи са близки две огромни фрески в катедралата на Флоренция, изписани от Паоло Учело и Андреа дел Кастаньо. Те имитират скулптура, и са изписани почти монохромно и изобразяват конни паметници - надгробни монументи на флорентински кондотиери.

Кавалетни портрети[редактиране | редактиране на кода]

Кавалетният портрет във Флоренция възниква по-късно от монументалния. Треченто практически не го познава, неговата поява се отнася към 2-рата четвърт на XV век, а разцветът идва през последната трета на века.

Ранен профилен флорентински портрет[редактиране | редактиране на кода]

Флорентийският кавалетен портрет от ранното куатроченто съхранява в стила си зависимост от монументалната живопис: укрупненост на формите, простота на детайла, ефектност на колорита. Такава малка картина изглежда просто като фрагмент от фреска и се усеща повече със своите истински размери. Такъв портретен образ няма нищо камерно. На този етап от развитието си, италианският портрет тежнее още към фреската (а при Северното Възраждане– към миниатюрата). Първите флорентийски портрети често са просто повторения на дъска на това, което е било изписано във фреските. Тези реплики се изготвят за частни домове обичайно с мемориална цел.

Наред с мъжките кавалетни портрети във Флоренция се появяват и женски. Те са изпълнени в същата профилна традиция. По своите художествени особености и назначение те обаче се отличават от мъжките.

Портрет в позиция 3/4[редактиране | редактиране на кода]

В средата на XV век в развитието на флорентинския портрет се забелязва нова тенденция. Той съхранява привързаността си към профилния тип композиция, но предприема първи опити да премине в позиция три-четвърти . Този прийом е подсказан от нидерландски портрети, а така и от развитието на флорентинския скулптурен портрет. Първите образци на новият тип композиция са реплики на портрети от монументалната живопис или подражават на тях.

Нови моменти във флорентинския портрет през ХV век[редактиране | редактиране на кода]

Гирландайо. "Портрет Джована Торнабуони", Токио

Налагането на автономен кавалетен портрет в италианската живопис на XV век протича така: през 1-вата половина на столетието безспорно господства профилният догръден портрет, теглещ към плоскостта; индивидуалността на образа се предава в най-характерни черти, лаконичен рисунък и обобщена светлосянка на моделировката. Сходството в тези портрети възниква в зависимост от стила на самия художник, но все пак всички тези портрети се ориентират към някакъв идеален прототип, и наред с тази типическа художествена формула на новия идеал за човека пристъпва индивидуалното и личното.

В средата на XV век се забелязва тенденция към жизнена конкретизация, неутралният фон често се заменя с интериор или пейзаж, композицията става по-разгърната в пространството. В последната трета на XV век водещото място принадлежи на портрета в три четвърти или във фас; догръдната композиция често се разширява в допоясна (така в портрета се виждат ръцете и аксесоарите).

Флорентински портрет от последната трета на XV век[редактиране | редактиране на кода]

През 1460-те години започва нов и много продуктивен период в изкуството на Флоренция. Обществените поръчки отстъпват място на частното меценатство, от което изкуството става по-многообразно, но отчасти загубва монументалността и синтетичността на стила си. Вместо сурови образи се появяват изящни. Идеалът на времето става красотата на младостта. Увеличава се тежнението към лиризма и камерността, но едновременно и към прозаичния детайл - т.н. „куатрочентовски натурализъм“. Разширява се и се задълбочава аналитическото наблюдение на природата и човека, търси се по-остра изразителност и психологизъм на образите, които се предават чрез сложни ритмически движения на фигурите, позите, жестовете, мимиките. Много художници експериметират. Научните идеи влизат в напредничавите художествени работилници. Античността привлича вниманието на художниците и донаторите/ктитори/. Ръстът на светските елементи способства за развитието на портрета като самостоятелен жанр. (при това и религиозното изкуство получава нови идейни черти - непосредственост и чувства на лично благочестие). Така се оформят две течения, възникнали от противоречията на обществения живот: - трезв реализъм– съгласно вкусовете на богатото флорентинско бюргерство, което е загубило предишните героически идеали (Доменико Гирландайо, Козимо Росели, Бенедето да Майано) - изтънчения идеал на духовен аристократизъм и поетическа метафоричност на художественото мислене на основите на литературата и философско-теологическите идеи на неоплатонизма– съгласно вкусовете на обкръжението на Лоренцо Великолепн (Ботичели, Филипино Липи, Пиеро ди Козимо, Антонио Полайоло, Андреа Верокио, ранния Леонардо, младия Микеланджело).

Лоренцо ди Креди. „Джиневра ди Джовани Николо (?)“
Леонардо да Винчи. „Портрет Джиневра Бенчи“

Скици на флорентински художници[редактиране | редактиране на кода]

XVI век - Чинкуече́нто (итал. cinquecento - 1500-те години)[редактиране | редактиране на кода]

Алегория на света, от Франческо Салвиати
Джовани-Анжело Монторсоли, „Мойсей“, фигура Св. Лука, Флоренция
Кристофано Алори. „ Фортуна“,

Висок Ренесанс (1500-1527)[редактиране | редактиране на кода]

Маниеризъм[редактиране | редактиране на кода]

Големите флорентински художници втората половина на XVI век, работят вече в съвсем друг стил, който се определя като маниеризъм.

XVII век - Сиче́нто (итал. seicento, 1600-години)[редактиране | редактиране на кода]

Сиченто - ознаменува залеза на епохата на Ренесанса в Италия, и начало на контрареформацията и епоха на маниеризма и барока.

Подобни[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Пиер Милза - История на Италия- изд. Рива - 2007 година
  • Михаил Алпатов - История на Изкуството - изд.1975 година - 4 тома
  • Моят музей - Пиеро дела Франческа, Ботичели, Гирландайо - изд.Български художник 1975 г.
  • Лазарев В.Н. "Мазолино" в кн. "Начало раннего возрождения в итальянском искусстве". М. Искусство, 1979.
  • С. Дзуффи. Возрождение. XV век. Кватроченто.– М.: Омега-пресс, 2008.– С. 35, 62, 194, 316—317.– 384 с.
  • Гращенков В. Н. Портрет в итальянской живописи Раннего Возрождения. М., 1996. С. 7
  1. Гращенков. В. Н. „Портрет в итальянской живописи Раннего Возрождения“. М., 1996.С. 40
  2. "Животописи на най-значимите живописци, скулптури и архитекти" - първата история на изкуството, 2 издания - 1550 и 1568 г.