Франсоа Трюфо

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Франсоа Трюфо
François truffaut.jpg
Роден
6 февруари 1932 г.(1932-02-06)
Починал
21 октомври 1984 (на 52 г.)
Националност Флаг на Франция Франция
Значими филми 400-те удара
451 градуса по Фаренхайт
Страница в IMDb
Франсоа Трюфо в Общомедия

Франсоа̀ Рола̀н Трюфо̀ (на френски: Francois Roland Truffaut; 6 февруари 1932 - 21 октомври 1984) е френски режисьор, сценарист, продуцент, актьор и филмов критик,един от създателите на френската Нова вълна. Работи в киното повече от четвърт век, през което време създава над 25 филма и се превръща в един най-представителните френски режисьори. Филмът му 400-те удара е основополагащ за Новата вълна. Режисьор е и на класически филми като Не стреляйте по пианиста (1960), Нежна кожа (1964), Жул и Жим (1961), Дивачето (1970), Двете англичанки и континента (1971) и Съседката (1981).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Трюфо е роден в Париж на 6 февруари 1932 г. Майка му, Жанин дьо Монферан, работела като секретарка. Бащата е неизвестен. На 9 ноември 1933 г. майката се омъжва за Ролан Трюфо, чертожник в архитектско-проектантско бюро. Той осиновява детето и му дава името си. Но малкият Франсоа отраства при баба си, Женевиев дьо Монферан, в 9-и район на Париж. Тя вдъхва в него любовта към книгите и музиката. Трюфо учи в началното училище на ул. Клозел, където е учила и майка му, близо до лицея Ролен (сега Жак-Декур) - място на действието в първия му игрален филм 400-те удара. Женевиев умира, когато той е на 8 години. Едва тогава започва да живее при родителите си, в двустаен апартамент, където няма собствена стая и трябва да спи в коридора. Обикновено прекарва неделите сам, защото тогава Жанин и Ролан ходят на излет във Фонтенбло без него. Случайно попада на дневника на осиновителя си, откъдето научава истината за своето раждане.

Осемгодишен, той отива за първи път на кино и гледа Изгубеният рай (Paradis Perdu) на Абел Ганс. Заедно със съученика си Робер Лашне често бяга от училище, за да гледа филми, промъквайки се тайно в киносалона. Лашне, който остава негов най-добър приятел до края на живота му, е прототипът на Рене Биже в 400-те удара и участва в екипите на филми на Трюфо и Жак Ривет. След като бива изгонен последователно от няколко училища, на 14-годишна възраст решава, че ще се самообразова. Поставя си за цел да гледа по три филма дневно и да прочита по три книги седмично. Често посещава Френската филмотека, основана от Анри Ланглоа, където гледа безброй филми от всички краища на света. Там се запознава с американското кино, от което особено му въздействат филмите на Джон Форд, Хауърд Хоукс, Никълъс Рей и не на последно място - на британския режисьор Алфред Хичкок.

След като създава свой киноклуб през 1948 г., Трюфо се запознава с Андре Базен, който ще изиграе важна роля в неговия личен и професионален живот. По това време Базен вече е критик и водеща фигура във филмовото общество. Бързо се сприятеляват и Базен често му помага, избавяйки го от финансови затруднения и проблеми с полицията.

Кариерата на младия кинокритик била прекъсната от служба в армията, която завършила с дезертьорство, затвор и позорно уволнение.

Завърналият се в списанието Трюфо изразява себе си като най-унищожителния критик на съвременното френско кино, което той смята за банално, безинтересно и неоригинално, пледира за кино, което позволява на режисьора да пише сам диалога, да съчинява истории и, най-важното, да прави филма в изцяло свой артистичен стил. По този начин той повлиява на киното, преди фактически да направи филм.

Собственото му трудно детство вдъхновява идеята за 400-те удара, полубиографично разглеждане на престъпността сред работническата класа. Той е първият от трилогията за Антоан Доанел и проследява развитието на героя от измъчен антисоциален тип към щастлив и спокоен домашен живот. Когато печели награда за най-добра режисура на фестивала в Кан през 1959 г., Трюфо е утвърден като лидер на Новата вълна във френското кино - период на едновременно представяне на първите игрални филми на много френски режисьори - тенденция, която дълбоко повлиява на изгряващото поколение от филмови творци по целия свят. Новата вълна реагира срещу комерсалната продукционна система; добре конструиран сюжет, доближаване до занаятчийството, френската традиция в качеството с нейните тежки литературни източници. Нейната естетична теория изисква всеки детайл във филма да отразява чувствителността на режисьора, така интимно, както стилът на романиста отразява дълбочината на съзнанието му. Ударението е върху визуалните нюанси, сценарият е по-скоро фон за драматичната структура. Филмират се импровизирани сцени, проявяващи визуалната гъвкавост на новото телевизионно оборудване и техники.

"400-те удара" е едно пресъздаване на юношеските стремежи за независимост от уравновесеният свят на възрастните, свят на подчинение и етикеция, към който Трюфо проявява изявена антипатия. Филмът се оказва един от най-популярните от Новата вълна, особено в Англия и Съединените щати. Последван е от две изпълнени с нежност песимистични разглеждания на сексуалната трагедия: "Стреляйте по пианиста", адаптация на трилъра "Там долу" от Дейвид Гудис, жанр, към който Трюфо проявява голям интерес, и "Жул и Жим".

След този изблик на творческа енергия, Трюфо изглежда изпада в период на нерешителност. Всичките му по-късни творби, обаче, са крайно интимни и проучват темата за нещастно детство - трилогията за Доанел и "Дивото дете", хроника за лекар от XVII век, който опитва да опитоми нецивилизовано дете - и чувствителни мелодрами за катастрофалните сблъсъци между срамежливите герои и безсрамните и еманципирани, обичащи да се налагат жени. Първата тема показва влиянието на филмовия творец Жан Виго, с неговото безкомпромисно отношение към властта във всяка нейна форма, както и на Жан Реноар, с неговото чувство за място и атмосфера и смесване на носталгия с внезапно избликнал хумор. Втората тема е повлияна в голяма степен от американския "черен роман" - морално разпадищете се герои на Уилям Фокнър, садистичните гангстери на Мики Спилейни, които са хипнотизирали френските романисти от Жан-Пол Сартър до днешни времена. Някакъв култ към героя се забелязва в дългите публични разговори на Трюфо с английско-американския филмов ветеран Алфред Хичкок, на чиято работа той се възхищава. От игралните филми на Трюфо само "451 градуса по Фаренхайт" (1966), филмова версия на научно-фантастичния роман на Рей Бредбъри, изпада от тези категории, макар че се отнася към американския стил и поетично-мелодраматичната форма.

Чрез своята продуцентска компания, "Les Films du Carrosse", Трюфо копродуцира, наред с други филми, първият игрален филм на Жан-Люк Годар и последния филм на Жан Кокто. Неговите собствени по-късни филми са "Домашно огнище", "Американска нощ" (1972/Оскар за чуждоезичен филм), "Последното метро" и "Веднъж да дойде неделя".

За Трюфо киното от една страна трябва да бъде интимно, а от друга страна, великолепно зрелище. Стилът на първите му три филма, първоначално деликатен, лиричен и изключително наситен с кинематографични измислици, е станал до известна степен по-прозаичен и традиционен. Полемиката е концентрирана върху обсега, в който неговите филми засягат войнствения консерватизъм. Може би, ранното вдъхновение на Трюфо покълва в носталгията и отчаянието на неговото детство, но той съзрява и става баща така че неговите филми губят своята лиричност, докато запазват своята прецизност към прозаичната страна на живота.

Филмография[редактиране | редактиране на кода]

Като режисьор[редактиране | редактиране на кода]

Година Филм-име Филм-име оригинал Забележка
1959 400-те удара Les Quatre Cents Coups
1960 Не стреляйте по пианиста Tirez sur le pianiste
1962 Жул и Жим Jules et Jim
1964 Нежна кожа La Peau douce
1966 451 градуса по Фаренхайт Fahrenheit 451
1968 Младоженката беше в черно La Mariée était en noir
1968 Откраднати целувки Baisers volés
1969 Сирената от Мисисипи La sirène du Шаблон:Sic
1970 Дивачето L'Enfant sauvage
1970 Съвместно съжителство Domicile conjugal
1971 Двете англичанки и континента Les Deux anglaises et le continent
1972 Красавица като мен Une belle fille comme moi
1973 Американска нощ La Nuit américaine
1975 Историята на Адел Ю. L'Histoire d'Adèle H.
1976 Джобни пари L'Argent de poche
1977 Мъжът, който обичаше жените L'Homme qui aimait les femmes
1978 Зелената стая La Chambre verte
1979 Любов в бягство L'Amour en fuite
1980 Последното метро Le Dernier métro
1981 Съседката La Femme d'à côté
1983 Веднъж да дойде неделя Vivement dimanche!

Като режисьор: късометражно и коопродукции[редактиране | редактиране на кода]

Година Филм-име Филм-име оригинал Забележка
1955 Посещение Une Visite
1957 Пакостниците Les Mistons
1958 История на водите Une Histoire d'eau Ко-режосьор с Жан-Люк Годар
1961 "Tire-au-flanc 62" Режисьор е Claude de Givray; Труфо е Ко-режосьор
1962 Антоан и Колет Antoine et Colette Антоан Доинел серии, сегмент Любов от двадесет

Като актьор[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за