Фридрих Бергиус

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Фридрих Бергиус
Friedrich Bergius
германски химик

Роден
Починал
30 март 1949 г. (64 г.)
Националност Флаг на Германия Германия
Научна дейност
Област химия
Образование Бреслауски университет
Лайпцигски университет
Работил в Хановерски университет
Награди Нобелова награда за химия (1931)
Семейство
Съпруга Маргерете Бергиус
Деца 2
Фридрих Бергиус в Общомедия

Фридрих Карл Рудолф Бергиус (на немски: Friedrich Karl Rudolf Bergius) е германски химик, станал известен с едноименния процес за добиване на синтетично гориво от въглища и получил Нобелова награда за химия през 1931 г. заедно с Карл Бош. След като работи с IG Farben през Втората световна война, неговото гражданство е поставено под въпрос след войната, което го принуждава да емигрира в Аржентина, където работи като съветник към Министерството на промишлеността.[1][2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Бергиус е роден в Бреслау (днес Вроцлав, Полша) в пруската провинция Силезия в рамките на Германската империя. Той принадлежи към потомство учени, теолози, офицери и бизнесмени. Дядо му е професор по икономика в Бреслау, а баща му държи химически завод.[3]

Преди да започне да изучава химия, Бергиус е изпратен да работи за шест месеца в стоманолеярен цех в Мюлхайм ан дер Рур. Учението си започва в Бреслауския университет през 1903 г. Завършва с докторантура по химия в Лайпцигския университет през 1907 г., само след 4 години. Неговата дисертация върху сярната киселина като разтворител е ръководена от Артур Рудолф Ханч. През 1909 г. Бергиус работи един семестър с Фриц Хабер и Карл Бош в Технологичния институт Карслруе върху разработката на процеса на Хабер. В същата година е поканен да работи в Хановерския университет с Макс Боденщайн, който разработва идеята за химична кинетика.

По време на хабилитацията му са развити техниките на химията, включващи високо налягане и висока температура за въглеродсъдържащи субстрати, след което е патентован т.нар. процес на Бергиус през 1913 г. В хода на този процес, течни въглеводороди, използвани като синтетично гориво, се получават чрез хидрогениране на лигнит. Той разработва процеса доста преди появата на по-известния процес на Фишер-Тропш. Предприемачът Теодор Голдшмид кани Бергиус да построят химичен завод през 1914 г. Производството на предприятието започва едва през 1919 г., след края на Първата световна война, когато нуждата от гориво вече спада. Техническите проблеми, инфлацията и постоянните критики от страна на Франц Фишер, които се превръщат в подкрепа след лична демонстрация на процеса, допълнително забавят прогреса и Бергиус продава патента си на BASF, след което Карл Бош работи по него. Преди началото на Втората световна война са построени няколко завода с годишен капацитет от 4 милиона тона синтетично гориво.

Хидролизата на дърво за получаване на захар за промишлено използване се оказва трудна задача за Бергиус. След като се премества в Хайделберг, той започва да подобрява процеса и планира производство в промишлен мащаб. Големите разходи и техническите проблеми почти го довеждат до фалит. Съдия-изпълнител съпровожда Бергиус до Стокхолм, за да вземе парите от Нобеловата му награда за химия през 1931 г.

Движението за автаркия преди Втората световна война се ускорява и са построени няколко химически завода. Бергиус се премества в Берлин, където се включва само незначително малко в разработката им. Докато е в Бад Гащайн, Австрия, лабораторията и къщата му са разрушени от въздушно нападение. Той остава в Австрия през остатъка от войната.

След войната неговото гражданство е поставено под въпрос, поради сътрудничеството му с IG Farben. Впоследствие той заминава от Германия, за да работи като консултант в Италия, Турция, Швейцария и Испания. Накрая емигрира в Аржентина, където работи като съветник към Министерството на промишлеността. Умира в Буенос Айрес на 30 март 1949 г. и е погребан там.[3]

Източници[редактиране | редактиране на кода]