Фуга

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за музикалния термин. За термина от строителството вижте Фуга (строителство).


Фуга (от латински: fuga, „бягство“, „надпревара“) е най-висшата имитационна-полифонична форма, при която строгите изисквания за разпределение на тематичния материал между гласовете, принципите на единството в тематизма и развитието на експозиционните тонални съотношения и др. се съчетават със свободен избор на полифонични средства и контрапунктична техника.

Фугата е самостоятелно или част от цикличното произведение "Прелюд и фуга".


Исторически предпоставки за появяването на фугата[редактиране | редактиране на кода]

Фугата е най-висшата форма на имитационния стил и една от жизнените форми в музикалната практика от края на ХVI в. до днес. Причините могат да се обяснят както с присъщи на нея средства за постигане на тематично единство, така и с безкрайните възможности за проява на всяка контрапунктична техника, основана на едно закономерно логическо развитие. Отначало под влияние на старинните форми, като ричеркар, канцона, кача и пр., тя е строфическа, съставена от отделни дялове форма, всеки дял е отделна тема. В наличност са много "теми", но ни една не притежава тази образност, релефност и художествено-музикално съдържание, които качества вече в ХVII и ХVIII в. ще се проявят пропорционално с намаляване броя на фуговите теми: една, по-рядко две и три.[1]

Старинната техника на периодично свързване на имитационните дялове пречи също и за една единна цялостна постройка на фугата като форма.

Все още съществуват имитационното композиционно мислене с импровизационното, които вече в началото на ХVIII в. ги виждаме разделени на две съставни форми: "Прелюд и фуга", "Токата и фуга", "Фантазия и фуга".

Успоредно с развитието на инструменталната музика, ХVII в. донася и усъвършенстването на фугата като музикална форма най-вече чрез творчеството на композитори, предимно органисти, като Фрескобалди, Фробергер, Пахалбел, Букстехуде и др. Истинско оформяне на фугата в този вид, в който е обект на изследване от музикалната наука полифония, но и въз основата на който тя е развила и продължава да се развива до наши дни, е постигнатото в творчеството на Бах и Хендел - първата половина на ХVIII в. Може смело да се каже, че един от най-добрите учебници по фуга са двата тома "Добре темперирано пиано" на Й.С.Бах, в които се съдържат 24 прелюдии и фуги във всички мажорни и минорни тоналности.[1]

Структура на фугата[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки своята единност и монолитност, развитието на фугата се подчинява до голяма степен на общите закономерности и основни принципи в музикалната форма, които все повече се осъзнават и установяват в епохата на бароковото изкуство (ХVII - ХVIII в.) Обособяват се три дяла, три момента на развитие, всеки със своята функция и закономерности на развитие: експозиция, реперкусио и заключителен дял. Тяхната различна относителна един спрямо друг големина, честото преливане един в друг поради липсата на очертаващи дяловете каденци , тяхната бифункционалност - в единия дял намираме типични за съседния черти , не ни позволяват фугата да бъде определяна като триделна форма, т.е форма с такава обособена тричастност, каквито са триделните форми от ХIХ или триделната особеност на сонатната форма. [1]

I дял - Фугова експозиция[редактиране | редактиране на кода]

Основната задача на фуговата експозиция е да проведе последователно фуговата тема във всички гласове. Заедно с темата се експонират в определена последователност и останалите фугови елементи.

Фугови елементи и тяхното устройство

1.Фуговата тема , наречена още дукс (лат. dux - вожд, водач), е изразителна , тонално определена с характерни и специфични за нейното устройство черти музикална мелодическа мисъл. Тя започва обикновено от I или V ст., не се отличава с голяма дълбочина и диапазон, напр. във фугите на Й.С.Бах дължината рядко надхвърля 4 такта, а диапазонът - октава. Качеството да се запомня и лесно откроява в музикалната тъкан се постига чрез характерни мелодически последования, като скокове, умалени и увеличени интервали, литмични фигурации.

Й.С.Бах - тема (dux) на Фуга и нейната доминантова имитация (comes) от "Прелюд и фуга" №1 в С-dur от "Добре темперирано пиано" - I тетрадка

Много фугови теми съдържат вътрешен контраст в структурата си. Обикновено към втората си част те носят вида и характера на фуговото движение.

2.Кодет (кодета, умаленително от ит. codetta - опашка) незадължителен фугов елемент. Кратко, около половин - един такт построение, което е продължение на темата (дукс) и подготвя нейната имитация от следващия глас.

3.Отговор - имитацията (риспостата) на дукса, наречен още комес (лат. Comes - спътник). Той се строи в доминантовата тоналност чрез реална или тонална имитация. Най-често отговорът е в съседен глас.

4.Противосложение (контрапункт). По функция фуговото противосложение не се отличава от тези на другите полифонични форми при тяхното ичмитационно встъплени на гласовете. Но при фугата , то не само носи полифоничния контраст, не само изяснява темата в мелодико - ритмично и тонално отношение, но и тематически я допълва.

5.Малка интермедия (лат. inter media - между средата) сравнително кратко двугласно, вмъкнато построение, тематически извлечено от елементите преди него, най-често изградено секвенционно. Малката интермедия е също като кодета незадължителен елемент от фуговата експозиция - в някои фуги липсва. Нейната задача е да се възвърне основната тоналност, след като при комеса е звучала доминантовата, и да подготви встъплението на тоника в третия глас.[1]

Закономерности на фуговата експозиция

1.Всеки глас независимо от техния брой, стъпва с тема и с редки изключения не прексъва своето движение, докато тя не се експонира в последния от встъпващите гласове. В резултат ние получаваме постепенно израстване по отношение плътността на строежа - отначало слушаме едноглас, после двуглас, триглас и т.н.

2.Постепенно увеличаване обема на звукореда се постига като всяко ново встъпление на гласовете звучи като външен глас.

3.Тонико-доминантовият ред на встъпленията, което се изразява в последователността дукс-комес-дукс-комес и т.н. В резултат експозицията на двугласната фуга ще завърши на доминанта (дукс - комес) тригласната на тоника (дукс-комес-дукс), четиригласната отново на доминанта.[1]

II дял - Реперкусио[редактиране | редактиране на кода]

Средният дял на фугата се нарича реперкусио (лат. Repercussio - отразявам, отзвук). Той се състои от неопределен брой провеждания на темата в различни гласове, наречен дурхфюрунги (нем. Durchfuhrung - изпълнение, осъществяване , провеждане, свързани с интермедии. Развитето на фугата като форма е тясно свързана с вложеното съдържание в реперкусито и зависи от:

а/тоналния план;
б/видовете дурхфюрунги;
в/устройството на фуговите интермедии;
г/ използваните полифонични средства и степента на тяхната сложност;
д/нова тематика.[1]

1.Тоналният план на фугата в общи линии е като класичските форми от XVII - ХIX в. Т - D - S - T. Отначало реперкусиото започва най-често започва в паралелната основна тоналност или в доминантовата. В своето развитие то преминава през различни близки тоналности, като едва към своя край допуска отклонение или дурхфюрунги в субдоминантовата тоналност. За разлика от сонатната форма в реперкусиото винаги може да се възвърне дурхфюрунгтът в основната тоналност.

2.Дурхфюрунгите биват:

а/непълни - когато темата прозвучава единично, откъснато между две интермедии;
б/пълни - непосредствено провеждане на темата и нейната доминантова имитация (дукс - комес)в дадена тоналност;
в/в производни образи - напр. в огледално движение (огледален дурхфюрунг), в увеличение, видоизменен;
г/стреттни - когато се използват възможностите фуговата тема да се имитира в стреттна имитация.[1]

Устройство на фуговата интермедия

Фуговите интермедии са преходни построения - те свързват два съседни дурхфюрунга в различни тоналности. Тяхната дължина е обикновено 3 - 4 такта. Построени най-често като секвенции, те рядко носят нова тематика под формата на ново движение. В повечето от случаите, както малката интермедия, те използват тематиката на фуговите елементи. Особена роля на фуговото развитие играе първата интермедия, наречена голяма интермедия, за разлика от малката интермедия в експозицията, която свързва експозицията с контраекспозицията или първия дурхфюрунг на реперкусиото.

Освен преходни интермедии има заключителни интермедии, които водят до каденца в определена тоналност. В реперкусиото, където много се използват дурхфюрунги в стретна имитация значението на фуговите интермедии е намалено. Те или са съвсем кратки, половин - един такт, или въобще липсват. Към края на реперкусиото интермедията може да донесе кулминация.

Във фугата като най-висша полифонична форма винаги може да намери място всяко полифонично средство: от сложния контрапункт и имитацията, производните тематични образи до различните форми на каноническата техника. Много често в реперкусиото може да се прибавят построения, които спрямо експонираната от фуговите елементи тематика да се окажат нови.[1]

III дял - Заключителна част на фугата[редактиране | редактиране на кода]

Най-често началото на третата, заключителната част на фугата не е ясно очертано. Обикновено явление е отсъствието на каденца, доминантово напрежение или реприза на темата, чрез които то може да се определи. В резултат на което се осъществява едно преливане на реперкусиото в заключение. Белезите, по които съдим в тези случаи, че сме в заключителната част на фугата, са следните:

1.Тоналният - прозвучаване на субдоминантовата или основната тоналност чрез интермедии или дурхфюрунг.

2.Построението, което следва след евентуална кулминация.

3.Репрезиране на първата голяма интермедия в основната тоналност. Последната често се явява в обръщение (вариант).

4.Доминантов оргелпункт.

На-типичният и специфичен за фугата начин за начало на заключителния дял е т.нар. стрето: стретен дурхфюрунг от всичките или почти всичките гласове в основната тоналност. Стретна имитация може да бъде тонико-доминантова или на друг интервал, например октава.

По структура стретото отговаря на динамизирана та реприза в сонатната форма. В стретото темата може да бъде незначително изменена.[1]

Видове фуги[редактиране | редактиране на кода]

Фугите биват:

а/Според броя на гласовете: двугласни, тригласни, четиригласни, петгласни и рядко повече гласове.

б/Според предназначение: инструментална (за пиано, орган, отделен инструмент - солови или със съпровод, оркестър) и вокална.

Вокалното изпълнение също може да бъде а капела или съпровод на оркестър.

в/Според броя на темите: прости - с една тема и сложни - с две или три теми.

При сложните фуги контрастът между темите (първа - втора, или първа - втора - трета) е много по-голям, отколкото тема - противосложение. Тук общ закон е контрапунктичното съчетание на темите независимо от момента и начина на тяхното експониране.

г/Стретна фуга - при нея всичките ѝ дурхфюрунги са стретни.

д/Хорална фуга - с вмъкната в нея хорална мелодия и др.

е/Проста двугласна фуга - нейното написване е по-скоро с учебна цел: във възможно най-сбито музикално изложение учащият да се запознае аналитично или дори практически с основното устройство на фугата. Простата двугласна фуга е близка до фугетата.[1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з и к Манолов, З., Полифония, Музика, С.,1975, с.141-152

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]