Хадживълчови

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Родът на Паисий Хилендарски[1]

Хадживълчови е родът на Паисий Хилендарски – основоположникът на нашето Възраждане. Паисий в своята История славянобългарска казва, че е от Самоковска епархия, без да уточнява мястото, а в послеслова на историята пише: „И създадох я в Хилендарския манастир, при игумена Лаврентия – мой брат, роден от същата майка, по-стар от мене“.

Изследване[редактиране | редактиране на кода]

При проучване архивите на светогорските манастири проф. Йордан Иванов открива няколко важни бележки в кондиката на Хилендарския манастир, които хвърлят светлина върху рода и местопроизхождението на Отец Паисий. Хронологически подредени, тези бележки имат следното съдържание:[2] На 8 октомври 1756 г. Лаврентий довел от Банско брата си хаджи Вълчо и последният се обрекъл да стане ктитор на Хилендар.

През 1759 г. Лаврентий дошъл пак с гости от Банско, между който бил Йован, Хадживълчов син.

На 17 януари 1765 г. дошъл проигумен Лаврентий с поклонници от Банско и са дарили манастира с три сребърни кръста и 1153 гроша. В същия ден той обрекъл на Хилендарския манастир своята бащина къща в Банско за хилендарски метох, за вечно да е така.

В кондиката на Хилендар с дата 3 юли 1798 г. е отбелязано, че дяконът Марко известил за смъртта на Хаджи Паисий, йеромонах Хилендарски, в Самоков, където е погребан.

От тези данни се установява, че Паисий е имал двама братя – Лаврентий и хаджи Вълчо. Установява се и родното място на Паисий – обречената къща от Лаврентий в Банско за хилендарския метох. Това е и бащиният дом на Паисий. Установява се още къде и кога е починал родоначалникът на българското Възраждане.

Родът на Лаврентий, хаджи Вълчо и Паисий е известен в Банско под името Банови. До 1936 г., когато стихиен пожар унищожава цялата западна част на гр. Банско, са били налице три къщи на Бановия род.[3] Обречената къща за хилендарския метох се управлявала от Рилския манастир, по-късно тя е използвана за училище. Била е едноетажна сграда с високо приземие. Другата къща била двуетажна, с чардаци, а третата – пак едноетажна.

Лаврентий Хилендарски[редактиране | редактиране на кода]

Лаврентий Хилендарски е най-възрастният от тримата братя, с 20 години по-стар от Паисий. Неговото светско име било Лазар. Замонашил се в Света гора и там се изучил. По-късно като образован духовник, бил избран за игумен на Хилендарския манастир. По негово внушение брат му хаджи Вълчо става ктитор на Хилендарския и Зографския манастир. Пак под негово влияние Петър става монах под името Паисий. Без съмнение той е съдействувал на Паисия в работата му върху „История славяноболгарская“. Самият Лаврентий е ревностен таксидиот и духовник, който кръстосва българските земи – поучава, изповядва и води поклонници от Северна България, Тракия и Поморавия.

Паисий Хилендарски[редактиране | редактиране на кода]

Паисий Хилендарски е роден около 1722 г. През 1745 г. отива в Света гора, дето се замонашава и разширява образованието си, използвайки богатите манастирски книгохранилища. В кондиката на Хилендарския манастир Паисий се поменува като йеромонах и проигумен до 1761 година. Той е хилендарски таксидиот, който събира помощи и води гости от Котленско, Средногорието, Тракия, Поморавия и Македония. Непосредственият допир с народа му дава възможност отблизо да узнае неговите тегла и неволи и стремежа му към свобода и по-сносен живот. От друга страна надменното отнасяне на някои гръцки и сръбски монаси към българския народ при спорове с тях допринася да се оформи у него идеята за написване история на българите. Самият Паисий е израсъл и се движи в културна среда – брат и близки роднини, видни търговци с връзки в чужбина.

През 1761 г. Паисий е изпратен в Сремски Карловци (Австрия) да прибере завещаното имущество за Хилендарския манастир от починалия архимандрит Герасим.[4] В тамошната библиотека той се ровил и извлякъл ценни данни за своята история.

През 1762 г. Паисий се премества в Зографския манастир и там завършва своя труд. Първият препис е направен от поп Стойко Владиславов в Котел през 1765 г. После се редуват много други преписи: Кованлъшки, Еленски, Башкьойски, Белочерковски, Търновски, Преписът на Стоянчо Пенювич Ахтар и др.

Между 1777 и 1780 г. той отива в Ерусалим и през 1780 г. се подписва Хаджи Паисий. Към края на 1791 г. Паисий се връща от Зограф в Хилендар и продължава таксидиотската си дейност до своята кончина в Самоков през 1798 г.

За родното място на Паисий навремето е имало много спорове, обосновани на предания. Едно предание сочи с. Доспей, друго – с. Ральово, трето – с. Белово, четвърто – с. Кралев дол, и т.н. Спорове има и за неговия гроб. Всичко това показва необикновено голямото въздействие, което Паисий със своята история е упражнил върху своите съвременници и по-късните поколения. Като лъчезарен факел „История славяноболгарская“ се разнася от град на град, от село на село, преписва се и буди народностното съзнание на българите от Тулча до Бяло море. Многобройните преписи на тази история от Северна България, Добруджа, Тракия, Македония и Поморавия показват, че Паисий Хилендарски принадлежи на целия български народ, а не на отделно селище.

Хаджи Вълчо[редактиране | редактиране на кода]

Hadzhi Vulcho Hilandar.jpg

Хаджи Вълчо е средният син на Михаил Банов – Вълчо и е търговец на едро. Той организира събирането на памук от Беломоркия край – Серско и Драмско, и го изнася с кервани за Австрия. От Виена пък докарвал за Европейска Турция манифактурни, железарски и други стоки. От тази търговия той много забогатял. Към 1755 г., когато за последен път се завърнал от Виена, Вълчо със сина си Георги заминал на поклонение в Ерусалим и оттам се връщат като хаджии, Хаджи Вълчо става ктитор на Зографския и Хилендарския манастир. В Хилендарския манастир с негови средства са построени част от килиите, часовниковата кула и е възобновен и изографисан параклисът Св. Иван Рилски. В Зографския манастир възобновява източната част от жилищните постройки (Банската махала) и бива изградена църквата Св. Богородица. Хаджи Вълчо е богат и с широка ръка дарител. Неговият портрет в параклиса Св. Иван Рилски, в горния кат на часовниковата кула, сполучливо характеризира този умен, упорит стопански деец с остър, проницателен поглед. Освен на манастирите в Света гора той прави и други благодеяния с желание да бъде полезен на обществото. В с. Дотлия, Серско, заедно със сина си Георги построяват обширен хан приют за престояване на кираджиите, докато бъдат приготвени товарите с памук. След това на път за Банско се отбиват в Неврокоп, където с техни средства се изгражда каменен сводов мост над Баничарската река.

В края на живота си се оттегля в Зограф, замонашава се с иноческото име Пафнутий и се заселва в манастирския скит Черни вир. Хаджи Вълчо е имал трима сина: Никола, Георги и Йован. С тях на няколко пъти е ходил в Света гора да навести братята си монаси и да подпомага с парични средства манастирите. Никола и Георги Хадживълчеви продължават рода, а Йован не е оставил потомство. Паисий Хилендарски, както и Лаврентий като монаси, нямат потомство, родът е продължен от брат им Хаджи Вълчо и неговите синове.

Хаджи Георги Хадживълчев[редактиране | редактиране на кода]

Хаджи Георги участва в търговската дейност заедно с баща си. Той има син Лазар, внук Никола и правнук Георги. Правукът Георги има четирима сина: Иван, Димитър, Костадин и Михаил. През 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание и след потушаването му Димитър Г. Хадживълчев се преселва със семейството си (съпругата Варвара[5] и сина си Милуш) в с.Реселец, Белослатинско,[6] а другите остават в Банско.[7] Димитър Г. Хадживълчев има четирима сина и две дъщери: Милуш, Христо, Томо, Георги, Мария, Дона и Здравка.

Йован Хадживълчев[редактиране | редактиране на кода]

За Йован е отбелязано в манастирската кондика, че е идвал в Хилендарския манастир заедно с чичо си Лаврентий и други гости от Банско. След това следите му се губят. Никола Хадживълчев участва в търговията с памък и други стоки заедно със своя баща и брат си Георги. Той има син Лазар и внуци от него: Михаил, Никола и Елена. Никола Лаз. Хадживълчев има четири дъщери и двама сина: Пелагия, Цвета, Богдана, Елена, Георги и Марко. Братята Георги и Марко са се изселили от Банско и се настанили в Браила. Там те учителствали няколко години, а след това открили фабрика за сапун и свещи. Георги Н. Хадживълчев има четирима сина: Богдан, Никола, Михаил и Владимир. За поколението на Марко липсват сведения. Две от сестрите се задомяват в Неврокоп, а другите остават в Банско.

Михаил Лазаров Хадживълчев – голям търговец, женен за сестрата на Хаджи Стоил – виден сановник в Белград, а после консул в Букурещ. Макар и на Сръбска служба, той дейно подпомага своите сънародници. Във Виена напечатва щампа на Зографския манастир. Михаил Л. Хадживълчев има син Иван и дъщеря Елена, която се омъжва за известния търговец Тоше Колчагов от Банско.

Иван Мих. Хадживълчев завършва търговски науки във Виена. Когато се връща в България, развива търговска дейност и се жени за Катерина Мих. Сарандова, дъщеря също на виенски търговец. От този брак добиват син Димитър и дъщеря Кадифа. Пет години след сватбата Иван М. Хадживълчев бива убит от турци, които не могли да търпят заможни и учени българи. Дъщеря им Кадифа, като израства се омъжва за известния иконописец Симеон Д. Молеров.

Димитър Ив. Хадживълчев, останал сираче, бива отгледан и изучен от дядо си Михаил, който го изпратил при шурея си хаджи Стоил в Сърбия, дето бил чиновник във външно министерство. Отначало Димитър учи в сръбско училище, после продължава образованието си в Букурещ. Като се връща в България, продължава да учи в гръцки училища в Мелник и Серес. Усвоил знания и четири езика освен матерния си (гръцки, турски, румънски и сръбски), той се подготвя за широка стопанска дейност. Оженва се за Александра Лазарова Германович. Нейният баща, виден търговец, е инициатор и спомоществувал за построяването на величествената църква Св. Троица в Банско. Александра родила девет деца, две от които умрели млади, останали Катерина, Султана, Елена, Пелагия, Михаил, Иван и Лазар. Султана се свързва с рода на резбарите Велянови от Лазарполе, Дебърско. Катерина се омъжва за търговеца Лазар Г. Сирлещов, а Пелагия – за Лазар Н. Тодев, по занятие пак търговец. Когато през 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание кметът на Банско дава убежище в града на четата на Баню Маринов, която е около 600 човека. След като въстанието е потушено Димитър и децата му изгарят богатия семеен архив и бягат в Горна Джумая и Дупница. Михаил и братята му Иван и Лазар се връщат след амнистията в родния си град. Турците ги принуждават да напуснат отново Банско като ги вкарват в 80 000 гроша дълг. При пристигането си в София тримата братя живеят под наем у преселници от Македония, които са от видната фамилия Томалеви или Томалевски. С много труд и упоритост те се замогват и изплащат дълга си. Построяват три еднакви къщи на улица „Гладстон“, чийто архитект е австриецът Швамберг.

Михаил Димитров Хадживълчев заедно с братята си Иван и Лазар са търгували с дървен строителен материал, спиртни напитки и други стоки. Михаил се женил два пъти. От първата жена, Катерина Ласкова има шест деца: Султана, Мария, Елена, Кириафина, Александра и Райна. От втората жена Мария Кандитова, има син Самуил, който се преселил в Америка и там се оженил за мулатка. За неговото потомство липсват сведения.

Иван Димитров Хадживълчев – съдружник в търговията с братята си, женен за Александра Рускова, от която добил десет деца, две от които умрели малки. Синовете им са: Милош, Никола и Димитър, а дъщерите: Мария, Султана, Елена, Олга и Райна. От тяхното поколениеима разни изтъкнати специалисти: филолози, икономисти, минни инженери, химици, лекари и зъболекари.

Лазар Димитров Хадживълчев участва също като съдружник в търговията с братята си. Женен за Мария Лазарова Попатанасова, от която има две дъщери и двама сина: Пелагия, Никола, Димитър и Райна. От поколението на Лазар са излезли биолози, агрономи, икономисти и юристи.

Сродяването на Хадживълчови в старите поколения става все с лица от видни семейства от Банско, при което има случаи на женитби между братовчеди. По-голямата част от рода на Хаджи Вълчо се изселва от Банско след Балканската война и особено след Първата световна война. Повечето от тях се настаняват да живеят и работят в София.

Старите поколения, като се почне от Хаджи Вълчо, всички са се занимавали с търговия. Те са имали и поземлени имоти (ниви, ливади и дворни места), но главната им стопанска дейност е била насочена към търговията с най-различни стоки – памук, тютюн, сахтиян[8], дървен строителен материал, манифактура, спиртни напитки и др. Наред с това те се проявяват и като ревнители на просветата. За отбелязване е още, че посещения на Хилендарския и Зографския манастир от потомци на Хаджи Вълчо са ставали дълги години след неговата смърт и монасите са ги посрещали като видни, заслужили гости. Традицията да правят дарения за общополезни цели е запазена у рода до късно. Така братята Михаил, Иван и Лазар Хадживълчеви през 1920 г. правят скромно дарение от 60 хиляди лева за благотворителни цели чрез Министерството на народната просвета.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

За съставяне на родословието и обяснителните бележки са използувани освен Паисиевата история, поменатите публикации на проф. Йордан Иванов, проф. Боян Пенев, проф. Михаил Арнаудов, още и ръкописни бележки, запазени у Хадживълчовия род. Освен това са събирани и сведения от следните лица от Банско: Александър Чучулайн, Аспарух Чучулайн, Велян Огнев, Димитър Лазаров Хадживълчев, Кириафина Ан. Белянова и Иван Младенов. Благодарение на запазените родови бележки става възможно проследяването на десет поколения от Хадживълчовия род и по този начин връщане от съвременността до епохата на Паисий Хилендарски.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Снимка от книгата „Спектър 70“, София, 1970. Б. ав.
  2. Проф. Йордан Иванов – Родното място на Отца Паисия се установява. В. „Зора“, бр. 5591, 15.02.1938 г.
  3. Сведения от Александър Чучулайн – бивш гл. секретар на Българската екзархия в Цариград
  4. Боян Пенев. Паисий Хилендарски, София, 1946
  5. Също произхожда от стар банскалийски род – Везюви. Това е и родът на Елена Везюва, майката на поета Никола Вапцаров.
  6. След премахване на р. Искър като областна и общинска граница, вече част от Община Червен бряг
  7. След като Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. е потушено Димитър Ив. Хадживълчев и децата му изгарят богатия семеен архив и бягат в Горна Джумая и Дупница
  8. Сахтиян – обработвана козя кожа
     Портал „Македония“         Портал „Македония