Хайнрих Розе

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Вижте пояснителната страница за други личности с името Розе.
Хайнрих Розе
Heinrich Rose
германски химик
Хайнрих Розе (около 1825)
Хайнрих Розе (около 1825)

Роден
Починал
27 януари 1864 г. (68 г.)

Националност Германия
Учил вКилски университет
Научна дейност
Областхимия, минералогия
Учил приЙонс Якоб Берцелиус
Работил вБерлински университет
ПубликацииПълен наръчник по аналитична химия
Известен спреоткриването на ниобия, откриването на антимоновия пентахлорид и съединения на ниобия
Братя/сестриГустав Розе
Хайнрих Розе в Общомедия

Хайнрих Розе (на немски: Heinrich Rose) е германски химик и минералог, професор по химия в Берлинския университет, откривател на антимоновия пентахлорид и съединенията на ниобия.[1][2]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Дядото на Хайнрих – Валентин Розе Старши (1736 – 1771) е аптекар в Берлин, който открива сплавта на Розе. Синът му Валентин Розе Младши (1762 – 1807) също е берлински аптекар и оценител на Ober Collegium Medicum от 1797 г. Именно той през 1800 г. доказва, че диетиловият етер (наричан и серен етер) не съдържа сяра. Той има четирима сина, единият от които, Хайнрих, става изтъкнат химик, а най-малкият – Густав – минералог и кристалограф.[1]

Густав Розе, по-малкият брат на Хайнрих, е виден немски минералог, кристалограф и геолог, професор в Берлинския университет.[1] Той е известен с работата си, която обхваща всеки клон на минералогията, включително кристалографията и изкуственото образуване на минерали. Съставя класификация на минералите и класификация на метеоритите. Полага основите на науката петрология.[3]

Хайнрих Розе се жени два пъти и преживява смъртта на втората си жена и дъщеря си от този брак.[4]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Хайнрих Розе е роден на 6 август 1795 г. в Берлин. Започва да учи фармация в Данциг (Гданск). След смъртта на бащата през 1807 г., химикът Мартин Хайнрих Клапрот поема възпитанието и образованието на двамата братя – Хайнрих и Густав.[5] Клапрот е свързан с фамилията в продължение на дълги години. Той работи като помощник на Валентин Розе Старши и след смъртта му става настойник на децата му.[4]

В началото на 1813 г. семейството преживява тежката блокада на град Данциг, когато руските войски, в похода си срещу Наполеон, обсаждат града.[6] По време на последната кампания срещу Наполеон Бонапарт братята Розе се присъединява към пруските сили и участват в боевете. През 1815 г., заедно с окупационните армии, Хайнрих стига до Париж и, докато е там, се среща с някои от най-големите френски учени – химика и физик Луи Жозеф Гей-Люсак, физика Жан-Батист Био, химика Луи Никола Вокелен. Особено силно е впечатлен от химика Клод Луи Бертоле, с когото води редица приятелски разговори и възприема гледната му точка за химическата динамика.[4]

През лятото на 1816 г. учи в Берлин при Mанфред Хайнрих Клапрот, когото възприема като най-точния германски химически анализатор.[4] През есента започва работа в аптеката в град Йелгава. През 1819 г. заминава за Стокхолм, където прекарва година и половина на обучение при Йонс Якоб Берцелиус.[1] Големият шведски химик го насърчава да продължи някои вече започнати изследвания върху слюдата и да изследва свойствата на титана, което става предмет на неговата дисертация. През същата година в Стокхолми пристига Айлхард Мичерлих, а две години по-късно и брат му Густав. Двамата Розе, Мичерлих и Фридрих Вьолер стават основните ученици на Берцелиус в Берлин.[4]

През есента на 1821 г. Хайнрих напусна Стокхолм и заминава за Кил, където представя дисертацията си за кислородните и серните съединения на титана, за която в Килския университет му е присъдена докторската степен.[4][6]

През 1829 г. пътува с Александър фон Хумболт и Кристиан Готфрид Еренберг в експедиция до Урал. Връща се с голяма сбирка от минерали, които по-късно изследва.[4] Завръщайки се в Берлин, той става последователно преподавател (1822), хоноруван професор (1823) и професор (1835) по химия в Берлинския университет.[1]

През 1829 г. е приет за член-кореспондент на Руската академия на науките в Санкт Петербург.[7] През 1832 г. става член на Кралската пруска академия в Берлин.[4][6], а три години по-късно – чуждестранен член на Баварската академия на науките.[2] На 13 март 1843 г. е избран за член-кореспондент към секцията по химия във Френската академия на науките.[8] През 1856 г. става член-кореспондент на Гьотингенската академия на науките, а през 1860 г. – на Германската академия на природните науки Леополдина.[9] През 1871 г. получава пруския орден Pour le Mérite за наука и изкуства.[10]

Хайнрих Розе умира на 27 януари 1864 г. в Берлин.[1]

Научна дейност[редактиране | редактиране на кода]

Хайнрих Розе (1856)

Интересите на Хайнрих Розе са насочени главно към неорганичната химия и работата му има предимно аналитичен характер. Резултатите от нея са обобщени в последователните издания на неговата класическа работа „Ausführliches Handbuch der analytischen Chemie“ („Пълен наръчник по аналитична химия“), написана през 1829 г.[1] Това е скромен труд в един том, предназначен за начинаещи. Наръчникът преминава през няколко издания, като през годините става все по-енциклопедичен и изчерпателен, докато накрая се превръща в стандартен и търсен справочник по темата. Последното, седмо издание е подготвено след смъртта на Розе от Рудолф Финкенер, един от неговите ученици.[4]

Хайнрих Розе е откривателят на антимоновия пентахлорид и съединенията на ниобия (тогава наричан колумбий).[1] Посветил работата си на неорганичната химия, той изследва и изучава голямо количество минерали – едни, събрани от Уралската експедиция, други, предоставени от брат му Густав и трети, изпращани до него от професионалисти и любители от цял свят. Прави анализи практически на цялата гама от метали – алкални, алкалоземни и преходни.[4]

Той почти винаги работи по няколко проекта едновременно и по този начин изследванията му се припокриват. Допълва първите си изследвания върху титана с редица статии за този елемент, публикувани през 1820-те и една през 1844 г. – за титановата киселина. От 1826 г. започва изследвания за свойствата на фосфора и неговите киселини. Докладите по тази работа (минимум 25 статии) продължават до 1849 г. и вървят успоредно с изследвания на амонячните съединения, тъй като Розе смята, че амонякът и фосфористият водород (фосфин) са „аналогични“ вещества.[4]

През 1844 г. започва да изследва свойствата на минерала колумбит. Периодично представя и резултатите от експериментите си върху съединенията на хлора и сярата, особено на металните и алкално-метално-земните съединения.[4] През 1846 г. преоткрива елемента ниобий, който е отбелязан за първи път през 1801 г. от английския химик Чарлз Хатчет. Хатчет нарича този метал колумбий, но по-късно Уилям Уоластън твърди, че това е просто тантал, другият метал в минерала колумбит. Розе успява да докаже категорично, че танталът и колумбият присъстват в минерала и са различни, въпреки изключително сходните им физически и химични свойства. Колумбият е преименуван на ниобий на името на Ниоба, дъщерята на Тантал. По ирония на съдбата самият Розе обърква двете вещества, когато изолира метала от танталитова руда – той твърди, че е открил нов елемент, който той нарича пелопий, но по-късно това се оказва смес от тантал и ниобий.[11]

Хайнрих Розе за кратко се занимава и с органична химия, като публикува около 15 статии по темата. През 1839 г. се присъединява към европейския дебат за естерификацията, но по-голямата част от работата му в тази област остава аналитична, въпреки че проявява интерес към начините, по които живите същества включват и използват неорганични вещества. Оттук следват и неговите анализи на желязото в кръвта, силициевия диоксид и желязото в инфузориите, както и поредицата от статии (1848 – 1850), озаглавени „Неорганичните компоненти на органичните тела“.[4]

През 1851 г. Розе започва да изследва поведението на водата в химичните съединения и нейното влияние върху химичното разлагане, особено сред металните соли на слабите киселини. Успява да покаже влиянието на температурата и концентрацията върху реакциите от този вид и това потвърждава вярата му, че прозренията на Клод Луи Бертоле за влиянието на физическите условия върху химичните реакции са по-добре обосновани, отколкото обикновено се е предполагало в онези дни.[4]

Розе открива множество примери за закона за запазване на масата, но не прави опит да го обобщи или определи количествено, както малко по-късно правят норвежците Като Максимилиан Гулдберг и Петер Вааге (Peter Waage).[4]

Преподавателска дейност[редактиране | редактиране на кода]

Обучението, което предлага на студентите си в Берлинския университет е на много високо ниво. Специално за тях издава един много подробен учебник по аналитична химия.[4]

Публикации[редактиране | редактиране на кода]

Розе прави десетките анализи на предимно неорганични вещества и минерали, докладите за които се публикуват редовно и без прекъсване от 1820 г. до няколко години след смъртта му. Повечето от тях се появяват в списанията „Annalen der Physik“, в „Chemische Berichte“ на Германското химическо дружество и в „Akademische Monatsberichte“ на Пруската академия, а много от тях са преведени и публикувани и в други големи европейски списания по химия.[4]

Главните му трудове са:

  • „Ausführliches Handbuch der analytischen Chemie“
  • „Zusammensetzung des Columbits & Samarskits“ в „Akademische Monatsberichte“, Берлин 1862.

Източници[редактиране | редактиране на кода]