Хайнрих Хайне

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Хайнрих Хайне
Heinrich Heine-Oppenheim.jpg
Портрет от Мориц Даниел Опенхайм (1831)
Роден 13 декември 1797 г.
Починал 17 февруари 1856 г. (58 г.)
Професия писател
Националност Флаг на Германия Германия
Жанр лирика
Направление романтизъм
Подпис Heine Signature.gif
Уебсайт Страница в IMDb
Хайнрих Хайне в Общомедия

Кристиан Йохан Хайнрих Хайне (на немски: Christian Johann Heinrich Heine), роден като Хари Хайне (Harry Heine) е един от най-значимите немски поети на XIX век. Освен поезия създава и много сатирични и публицистични творби.

Живот[редактиране | редактиране на кода]

Хайне е роден в адаптирало се еврейско семейство в Дюселдорф, Германия. Самият Хайне дава противоречиви сведения за рождената си дата, на места пише, че е роден в новогодишната нощ на 1800 г., на други места споменава 1797 като година на раждане. Приема се, че е роден на 13 декември 1797 г. Баща му е обеднял търговец на платове. Още като ученик Хайне започва да пише стихове. През 1816 г. Хайне е изпратен в Хамбург, където неговият богат чичо, банкерът Саломон Хайне, го насърчава да започне също търговия с платове. Това начинание се проваля, Heine & Co обявява фалит, а младият Хайне безутешно се влюбва в дъщерята на чичо си. По това време публикува стихове под псевдонима Sy. Freudhold Riesenharf. Обстановката в дома на чичо му се обтяга, и Хайне решава да учи право в университетите в Гьотинген, Бон и Хумболтовия университет в Берлин. Бързо установява, че литературата му е по-близо до сърцето от правото.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Хайнрих Хайне, 1829 г.

През декември 1821 г. Хайне публикува в Берлин първата си книга "Стихове". През 1824 г. излиза стихосбирката с 33 стихотворения, сред които е и най-известното му стихотворение "Лорелай" [1] (1823). През същата година прекосява пеш планината Харц и посещава във Ваймар Йохан Волфганг фон Гьоте, когото високо цени. (На въпроса на застаряващия Олимпиец: "Какво пишете?" Хайне отвръща: "Един нов ''Фауст'' - това слага край на отношенията им.)

През 1825 г. Хайне завършва успешно следването си и получава докторска титла по право. По същото време решава да приеме протестантството, за да си осигури гражданско поприще. Това е необходимо поради съществуващите ограничения за евреите. В много случаи им е забранено да се занимават с определени професии, между които преподаването в университет, което е голямата амбиция на Хайне. Както сам казва за свое оправдание, покръстването му е било „билетът за приемане в европейската култура“.

Болният Хайнрих Хайне, 1851 г.

Тогава Хайне публикува своята "Книга на песните" (1827), която му донася огромна популярност, но малко пари. Поетът тръгва да странства из Германия, в Мюнхен напразно се опитва да получи място в университета. Неспокойният дух на вече болния поет (сифилис) го отвежда в Лондон и Италия, а през май 1831 г. - в Париж. Там се сближава с ‎Пиер Беранже, Жорж Санд, Виктор Юго, Балзак и др. и започва да публикува остросатирични политически стихотворения и статии срещу деспотизма в родината си. В 1835 г. пруският парламент забранява творчеството му и — изправен пред материални затруднения — Хайне приема отпуснатата му от френското правителство "Почетна пенсия за немски политически емигранти".

В Париж поетът написва голямата си теоретическа книга "Романтическата школа" (1836) /визирайки със заглавието ѝ Романтизма на възникналата през първата четвърт на века Хайделбергска школа/, а повлиян от приятелството си с Карл Маркс, създава стихотворния епос "Германия. Зимна приказка" (1844). Последното десетилетие от живота си Хайне прекарва на легло, полусляп, разяждан от напредващата болест.

Погребан е на парижкия хълм Монмартър, където и до днес гробът му е обсипван с цветя и оскверняван от неофашистки надписи.

Влияние[редактиране | редактиране на кода]

Надгробният паметник на Хайне в Париж, Монмартър

В младежката си поезия, на която главно дължи литературната си слава, Хайне възпява любовта, русалките, старинните немски замъци, славеите и залезите над Рейн. Сред полуискрената-полутеатрална мирова скръб, която вее от стиховете му, звучи лекият и прост напев на народната песен, често пречупван от неочаквана иронична поанта.

В годините на националсоциализма Хайне е забранен в Германия, всички негови паметници са разрушени, а „Лорелай“ е обявена за творба на безименен автор. Сред книгите, които нацистите публично изгарят през 1933 г. на Опернплац в Берлин, са и произведенията на Хайне, сякаш за да се потвърди пророчеството, заключено в една от известните негови мисли: „Там, където горят книги, по-късно ще горят и хора.“

Признание[редактиране | редактиране на кода]

Още в 1911 г. Пенчо Славейков изрича за Хайне: „Тоя поет, тъй омразен на мнозина, е създал неща, които ще живеят и дотогава, когато от Немско и немци може би не ще има и помен дори.“

По стихове на Хайне са писали музика много композитори, сред които Шуберт и Шуман. В чест на поета са учредени две литературни награди „Хайнрих Хайне“ — през 1956 г. от Министерството на културата на ГДР и през 1972 г. от родния му град Дюселдорф.



Ах, ти си като цвете,
Тъй чиста, нежна, жива;
Поглеждам те и скръбно
Сърцето ми се свива.

С молитва бих докоснал
Главицата лъчиста,
Бог нека те запази
Тъй жива, нежна, чиста.

1823 [2]


Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Паметник на Хайне в Бронкс, Ню Йорк
  • 1821: Gedichte
  • 1823: Tragödien nebst einem lyrischen Intermezzo (darin William Ratcliff, Almansor und Lyrisches Intermezzo)
  • 1824: Dreiunddreißig Gedichte
  • 1826: Reisebilder. Erster Teil (darin Die Harzreise, Die Heimkehr, Die Nordsee. Erste Abteilung sowie verschiedene Gedichte)
  • 1827: Buch der Lieder
  • 1827: Reisebilder. Zweiter Teil (darin Die Nordsee. Zweite und dritte Abteilung, Ideen. Das Buch Le Grand und Briefe aus Berlin)
  • 1830: Reisebilder. Dritter Teil (darin Die Reise von München nach Genua und Die Bäder von Lucca)
  • 1831: Einleitung zu Kahldorf über den Adel
  • 1831: Reisebilder. Vierter Teil (darin Die Stadt Lucca und Englische Fragmente)
  • 1832: Französische Zustände
  • 1833: Über den Denunzianten. Eine Vorrede zum dritten Teil des Salons.
  • 1833: Einleitung zu Don Quixote
  • 1833: Der Salon. Dritter Teil (darin Florentinische Nächte und Elementargeister)
  • 1834: Der Salon. Erster Teil (darin Französische Maler, Aus den Memoiren des Herren von Schnabelewopski sowie verschiedene Gedichte)
  • 1835: Der Salon. Zweiter Teil (darin Zur Geschichte der Religion und Philosophie in Deutschland und der Gedichtzyklus Neuer Frühling)
  • 1836: Der Salon. Dritter Teil
Сатирата - фрагмент от паметника на Хайне в Бронкс, Ню Йорк
  • 1836: Die romantische Schule
  • 1838: Der Schwabenspiegel
  • 1839: Shakespeares Mädchen und Frauen
  • 1839: Schriftstellernöten
  • 1840: Ludwig Börne. Eine Denkschrift
  • 1840: Der Salon. Vierter Teil (darin Der Rabbi von Bacherach, Über die französische Bühne und verschiedene Gedichte)
  • 1844: Neue Gedichte (darin Deutschland. Ein Wintermärchen)
  • 1847: Atta Troll – Ein Sommernachtstraum
  • 1851: Romanzero und Der Doktor Faust. Ein Tanzpoem
  • 1854: Vermischte Schriften, 3 Bände (darin Geständnisse, Die Götter im Exil, Die Göttin Diana, Ludwig Marcus, Gedichte 1853 und 1854, Lutetia. Erster Teil und Lutetia. Zweiter Teil)
  • 1857 (postum): Tragödien
  • 1869 (postum): Letzte Gedichte und Gedanken
  • 1884 (postum): Memoiren

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Баладата "Лорелай" в превод на Венцеслав Константинов
  2. „Ах, ти си като цвете“ от Хайне, в превод на Венцеслав Константинов

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Тази статия съдържа материал, използван с разрешение.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]