Херберт фон Караян

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Херберт фон Караян
Herbert von Karajan
Bundesarchiv Bild 183-S47421, Herbert von Karajan.jpg
Херберт фон Караян (1938)
Информация
Роден
Хериберт Ритер фон Караян
5 април 1908 г.(1908-04-05)
Починал
16 юли 1989 (на 81 г.)
Стил класическа музика
Професии диригент
Инструменти пиано
Активни години 1927 – 1989
Музикален издател Deutsche Grammophon
Уебсайт http://www.karajan.org/
Страница в IMDb
Херберт фон Караян в Общомедия

Хѐрберт фон Ка̀раян (на немски Herbert von Karajan) е австрийски диригент, един от най-изявените през втората половина на 20 век. Вестник „New York Times“ пише за него, че е „вероятно най-известният диригент в света и една от най-могъщите фигури на класическата музика“.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Генеалогия[редактиране | редактиране на кода]

Домът на фамилия Караян в Залцбург

Херберт фон Караян е син на буржоазно залцбургско семейство от гръцки или арумънски (влашки) произход. Неговият пра-прадядо Георг Йоханес Караянис е роден в Кожани, град в гръцка Западна Македония, която тогава е била част от Османската империя, и е заминал за Виена през 1767 г., а после и за Кемниц, Саксония. Той участвал заедно с брат си в създаването на саксонската конфекционна индустрия и заедно с двамата си синове бил удостоен с благородническа титла от Фридрих Аугуст III на 1 юни 1792 г., от тук и префиксът „фон“ във фамилното име. Прадядото на диригента вече носил познатата фамилия, а не името Караянис. [1]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Караян е роден на 5 април 1908 г. в Залцбург в семейството на музиканти, като по немски маниер, му е дадено името рицар Хериберт фон Караян (Heribert Ritter von Karajan)[2] . През 1926 г. завършва залцбургската консерватория Моцартеум със специалност пиано, след това продължава образованието си във Виенския университет за музика и изпълнителско изкуство („Universität für Musik und darstellende Kunst Wien“). Дебютът си като диригент осъществява през 1929 г. с операта „Сватбата на Фигаро“, през същата година е назначен на първата си официална работа като диригент на симфоничния оркестър в град Улм.

Той също дирижира Саломе във Фестшпилхаус в Залцбург и от 1929 до 1934 г. служи като първи капелмайстор в Щадтеатер в Улм. През 1933 г. прави диригентския си дебют на фестивала в Залцбург в продукцията на Макс Райнхард Фауст. Следващата година, отново в Залцбург, Караян дирижира Виенската филхармония за първи път, а от 1934 до 1941 г. дирижира опера и симфоничните оркестри на аахенската опера.

Националсоциалистическата партия[редактиране | редактиране на кода]

През 1935 г. на кариерата на Караян се дава значителен тласък, когато става член на националсоциалистическата партия. Същата година Караян е назначен за главен музикален директор (най-младият в Германия) и гост-диригент на концертите в Букурещ, Брюксел, Стокхолм, Амстердам и Париж. През 1937 г. прави дебюта си с Берлинската филхармония и Берлинската държавна опера с Фиделио. Караян подписва договор с „Deutsche Grammophon“ през 1938 г. През 1942 г. се жени за Анита Гутерман, чийто баща е четвърт-евреин, но след сватбата НСДАП решава да я направи „почетен ариец“. Самият Караян започва своите концерти с националсоциалистическия химн Песен на Хорст Весел.

Караян често е обвиняван за членството си в НСДАП и че не напуска Германия по време на националсоциалистическия период, както правят други музиканти като Бруно Валтер, Ерих Клайбер, Артуро Тосканини, макар да е известно, че и много известни имена като Вилхелм Фуртвенглер, Рихард Щраус и Карл Орф остават. По тази причина след края на войната и неговото турне в САЩ от 1955 г. е посрещнат с демонстрации. Музиканти с еврейски произход като Исак Щерн, Артур Рубинщайн и Ицхак Пърлман отказват да свирят с Караян заради неговото минало.

Години на успех[редактиране | редактиране на кода]

Караян през 1941 г.

През 1937 г. постига първия си голям международен успех с операта „Тристан и Изолда“ във виенската Щатсопера. Една година по-късно успехът е затвърден с операта „Фиделио“ от Бетховен, която поставя в Берлинската държавна опера. През 1948 г. е диригент на прочутия фестивал в Залцбург, а малко по-късно става художествен ръководител на Виенския симфоничен оркестър. Същата година дебютира в Ла Скала със „Сватбата на Фигаро“, а шест години след това пак там поставя „Лучия ди Ламермур“ от Доницети с Мария Калас. Той поставя за първи път в Залцбург вагнеровата опера „Пръстенът на Нибелунгите“, с която през 1967 г. дебютира на сцената на „Метрополитън опера“.

Голямата любов на Караян обаче си остава Берлинската филхармония, която поема през 1955 г. след смъртта на Вилхелм Фуртвенглер и дирижира почти до края на живота си. Той е и диригентът, който успява да придаде неповторимото звучене на Берлинската филхармония и нейния неподражаем стил на интерпретация и звучене, резултат не само от положените усилия в репетиционната зала, а и на факта, че оркестърът никога не се е „носил по течението“, а е предпочитал да отстоява своята традиция на добре подбрани изненади, превръщайки класическата музика в едно непрестанно приключение.

В историята на музикалното изкуство Караян остава с огромна колекция от музикални записи и в същото време не един филм и оперни постановки. Херберт фон Караян е поканен от Съвета на Европа да подготви инструменталния аранжимент на химна на Европа за соло пиано, духов и симфоничен оркестър.

Наследство[редактиране | редактиране на кода]

През целия си творчески път Караян гледа на класическата музика със съзнанието, че тя може да бъде поднесена масово в достъпен вид. Той е първият, който прегръща идеята за компактдисковете (CD) и записите върху тях. Караян предчувства много от идеите на нашето съвременно медийно общество и се стреми те да станат реалност колкото се може по-бързо. Няма друг диригент, осъществил повече звукозаписи от него – на практика Караян издава почти целия си огромен репертоар, състоящ се в голямата си част от произведения на немските романтици, особено Бетовен и Вагнер, за които той се слави с изключително точната и безукорна тяхна интерпретация.

Фон Караян първи открива огромния потенциал във филмирането на опери. Работи в сътрудничество с Франко Дзефирели и с него поставя Бохеми през 1963 г. в Ла Скала и една година по-късно – Травиата.

Той е диригент и режисьор на филмите „Палячи“, „Кармен“ и „Девета симфония“ от Лудвиг ван Бетовен.

Строежът и дизайнът на представителния Голям фестивален театър (Großes Festspielhaus) в Залцбург (1960) и революционната Берлинска филхармония на Ханс Шарун (Bernhard Hans Henry Scharoun) (1963) са създадени под негово влияние.

Караян създава Залцбургския великденски фестивал (1967).[3]

През 1981 г. представя първото CD на публиката с думите „грамофонната плоча на бъдещето“ и така става предводител на реформаторите в модерната класическа музика.

Награди на името на Караян[редактиране | редактиране на кода]

През 1983 г. ЮНЕСКО учредява международна награда на името на Караян за изключителни заслуги в развитието на музиката.

В популярната култура[редактиране | редактиране на кода]

Записвана от фон Караян музика, като „Тъй рече Заратустра“ на Рихард Щраус и „На хубавия син Дунав“ на Йохан Щраус, е използвана от Стенли Кубрик в неговия филм „2001: Космическа одисея“. Той отново използва записвана от Караян музика във филма „Сияние“, този път това са записи на произведения на Бела Барток. Девета симфония на Бетховен звучи два пъти във филма на Кубрик „Портокал с часовников механизъм“, първият път това е версия на Ференц Фрикси, а вторият, във финала на филма, е отново Караян. Забележителното е, че при снимането на „Космическа одисея“ Кубрик прави наново и преправя някои видеозаписи, за да ги нагоди към музиката на Караян (което е обратно на обичайната практика).

Караян и България[редактиране | редактиране на кода]

През 1926 г. Херберт фон Караян се дипломира в Моцартеума със специалност пиано, изпълнявайки Първи клавирен концерт на Панчо Владигеров. Вероятно за това той е бил повлиян от своя преподавател Бернхард Баумгартнер, който през август 1924 г. в рамките на Залцбургския фестивал има спектакъл със съвременна музика, в който е включен Първи концерт за цигулка от Панчо Владигеров (в изпълнение на Любен Владигеров), а после изнася и други концерти с творби на П. Владигеров. [4]

Караян е работил с български изпълнители като Николай Гяуров, Райна Кабаиванска, Анна Томова-Синтова, Антон Дяков, Алексис Вайсенберг, Софийския радиохор (Мусоргски, Борис Годунов), хора на Софийската опера (Верди, Реквием), два концерта с Виенската филхармония в НДК (8 и 9 март 1983 г.)[5]:

  • Брамс, концерт за цигулка (с Ан-Софи Мутер) и Първа симфония;
  • Хайдн, Симфония 104 и Чайковски, Пета симфония.

В началото на 80-е години Караян прекарва известно време на лечение в Банкя в почивната станция на ЦК на БКП.

Дъщерята на Маестрото, джаз-изпълнителката Арабел Караян, от години живее и твори в България. [6]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Фамилията Караян
  2. Herbert Von Karajan-Karajan Family. // Karajan Family. Архив на оригинала от 2012-02-13. Посетен на 2015-08-22.
  3. Двойна компилация за 100-годишнината на великия Караян, НетИнфо
  4. Караян се дипломирал с творба на Панчо Владигеров, интервю с Владимир Владигеров, внук на Панчо Владигеров за в. Стандарт
  5. Два концерта в НДК
  6. Интервю с Владимир Владигеров, внук на Панчо Владигеров за в. Стандарт

Виж още[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

На български

Видео[редактиране | редактиране на кода]