Християнски хуманизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Християнският хуманизъм е форма на хуманизма, която разглежда като съществени и главни компоненти на християнството хуманитарни принципи: универсалното човешко достойнство, индивидуалната свобода и върховенството на човешкото щастие. Възниква по време на Ренесанса, но има силни корени в патристичния период. Основната движеща сила в развитието на християнския хуманизъм са християнската доктрина, че Исус Христос е станал човек, за да изкупи греховете на човечеството, и свързаната с това повеля човешкият колектив (църквата) да следва неговите стъпки.[1] Много от тези идеи възникват сред патристите и се превръщат в християнски хуманизъм към края на XV век, когато идеалите за "единно човечество, универсален разум, свобода, личност, човешки права, човешка еманципация и напредък, както и самото понятие за секуларност (описващо настоящия секулум, съхранен от Бог до завръщането на Христос) са буквално немислими без техните християнски хуманистични корени[2][3][4]. Макар в популярната култура хуманизмът да се асоциира най-общо с агностицизъм и атеизъм, тази асоциация търпи по-нататъшно развитие през XX век, а нехуманистични форми на агностицизъм и атеизъм съществуват отдавна.[5]

Дефиниции[редактиране | редактиране на кода]

Първоначално християнският хуманизъм се отличава от други разновидности на хуманизма по това, че християнските хуманисти не само разглеждат религиозни или богословски въпроси в някои или всичките си произведения (както и всички ренесансови хуманисти), а според Чарлз Науер[6];

правят връзка между хуманистичен подход в изучаването на класически езици и литература, от една страна, и от друга страна, изучават древното християнство, включително Библията и църковните отци. Още по-важно е, че те свързват научната си работа (както класическа, така и библейска и патристична) с решимост да постигнат духовно обновление и институционална реформа на християнското общество. Тази връзка между научните им усилия и желанието за духовно и институционално обновяване е специфичната характеристика, отличаваща „християнските хуманисти“ от други хуманисти, които са просто религиозни.“

Критика[редактиране | редактиране на кода]

Някои видни хуманисти отхвърлят валидността на термина „християнски хуманизъм“. Андрю Копсън го посочва като „хибриден термин, който някои християни се опитват да превърнат в разменна монета“. Копсън твърди, че опитите да се прикачи религиозно прилагателно като „християнски“ към ценностната система на хуманизма са непоследователни и твърди, че те са „довели до множество претенции от страна на хора, идентифициращи се с други религиозни традиции, че те също могат да претендират за „свой“ хуманизъм. Подразбира се, че хуманизмът е два вида – „религиозен“ и „светски“, а това започва сериозно да размътва концепциите, тъй като понятието не е твърдо установено.[7]

История[редактиране | редактиране на кода]

Ренесанс[редактиране | редактиране на кода]

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Християнският хуманизъм възниква към края на XV век с ранните трудове на учени като Якоб Вимпфелинг, Джон Колет и Томас Мор и продължава да доминира религиозната мисъл през първата половина на XVI век с появата на влиятелни ренесансови и хуманистични интелектуалци като Еразъм Ротердамски, който ще стане най-великият представител на Северния Ренесанс. Тези учени използват голяма част от интелектуалните си усилия за реформиране на църквата и за възраждане на духовния живот чрез хуманистично образование и силно критикуват корупцията, която виждат в Църквата и църковния живот. Те съчетават най-големите поуки на предхристиянските морални философи като Цицерон и Сенека с християнски тълкувания, произтичащи от изучаването на Библията и църковните отци.

Якоб Вимпфелинг[редактиране | редактиране на кода]

Първите пионерски знаци и практики на християнския хуманизъм се появяват с Якоб Вимпфелинг (1450 – 1528), ренесансов хуманист и теолог. Вимпфелинг е силно критичен към църковния патронаж и критикува моралната корупция на много свещеници, но неговата боязливост не му позволява да превърне думите си в действие. Макар да обича много да чете от трудовете от класическата античност, той се страхува да ги въведе в християнското учение и вместо това използва творби на латинските църковни отци и няколко християнски поети от късната Римска империя, за да създаде нова форма на образование за църковните лидери, която включва познаването на изтъкнати автори на Църквата и няколко важни класически писания и по този начин би подобрила състоянието на християнството.[8]

Джон Колет[редактиране | редактиране на кода]

Портрет на Джон Колет

Джон Колет (1467 – 1519) е друга основна фигура в ранния християнски хуманизъм, упражнил много по-голямо културно влияние от Якоб Вимпфелинг. Привлечен от неоплатоничните философи като Марсилио Фичино и Пико дела Мирандола и получил признание за хуманистичните си методи за анализ на текстове и разработването на подробни идеи и принципи по отношение на тях, той прилага този метод към библейски текстове – посланията на апостол Павел. През 1505 г. получава докторска степен по теология, а след това става декан в старата катедрала „Св. Павел“ в Лондон. Със собствени средства основава училище за момчета в близост до катедралата. Училището има хуманистичен характер, както в преподаването на латински, така и в моралната подготовка на учениците. Привлечени са видни хуманисти, за да препоръчат и съставят нови учебници за него. Преподават се най-добрите християнски автори, както и шепа светски текстове (предимно Цицерон и Вергилий), но наложените ограничения върху преподаването на други класически текстове се възприемат като антихуманистични и бързо са отхвърлени. След смъртта му училището му в Св. Павел остава влиятелно хуманистично училище. Той отправя критики към много църковни лидери.[9] Колет обаче не успява да види значението на усвояването на гръцки език, когато става въпрос за прилагане на хуманистични методи към библейските текстове, което е най-голямото достойнство на работата на Еразъм.[10]

Еразъм[редактиране | редактиране на кода]

Портрет на Еразъм Ротердамски от Ханс Холбайн, 1523

Еразъм (1466 – 1536) е най-великият учен от северния Ренесанс и най-влиятелният християнски хуманистичен учен в историята, станал най-известният учен в Европа по негово време. Една от определящите предпоставки на неговия интелектуален успех е неговото владеене на гръцки език. Още през декември 1500 г., докато е в Англия, той пише в писмо, че неговата основна мотивация да се завърне на континента е да започне изучаването на гръцки език[11]. Той бързо го овладява без преподавател и с достъп само до малък брой гръцки текстове. През 1505 г. той превежда Хекуба, а през 1506 г. Ифигения в Авлида на Еврипид, като и двете са публикувани през 1506 г. Еразъм пише, че неговата мотивация при създаването на тези преводи е да възстанови „науката за теологията“, загубила своя престиж поради средновековната схоластика. Две години по-рано той пише, че ще посвети целия си живот за изучаване на Писанията на гръцки;

Оттук нататък възнамерявам да се обърна към Писанията и да прекарам целия си живот върху тях. Преди три години наистина се осмелих да направя нещо по посланието на Павел към римляните ... и щях да продължа, но се появиха някои пречки, от които най-важната беше, че постоянно ми трябваше гръцки език. Затова през последните три години бях напълно погълнат от гръцкия; и не мисля, че усилията ми са били напълно пропилени.

През 1503 г. той публикува своя Наръчник на християнския рицар (Enchiridion militis christiani), в който се ориентира интелектуално към философията на Христос, но текстът отначало не придобива голяма популярност. Въпреки това, когато е публикуван самостоятелно през 1515 г., той става изключително популярен и претърпява 29 латински издания между 1519 – 1523 г., както и преводи на английски, холандски, немски, френски и испански език. „Тайната на този зрелищен успех е комбинацията от три елемента: акцент върху личното духовно изживяване, а не външните церемонии, откровена критика на много свещеници за моралната им корупция, и подчертаване, че истинската религия се изразява в морално праведен живот, а не толкова в пунктуално спазване на външните религиозни атрибути."[12] Заглавието, Енчиридион, би могло да означава и „кинжал“ и „наръчник“, следователно, има двоен смисъл, предполагащ използването му като оръжие в духовната война.[13] Популярността на Еразъм и неговата творба са допълнително засилени от успеха на неговите литературни творби като „Възхвала на глупостта“, публикувана през 1511 г., и „Прости разговори“ (Colloquia familiaria), публикувани през 1518 г. Невероятни успехи той жъне и като текстовед, тълкуващ, превеждащ и редактиращ множество текстове от гръцката и римската класика, църковните отци и Библията. Началото на този успех е, когато той открива и публикува Анотациите на Лоренцо Вала относно Новия Завет през 1504 – 1505, и за една година, през 1516, Еразъм публикува първото гръцко издание на Новия Завет, издание на произведенията на римския философ Сенека и четиритомно издание на писмата на Йероним Блажени. Неговите критики към много духовници и несправедливости се разпространяват широко и стават широко известни за десетилетия напред и са в основата на истински и обоснован християнски хуманизъм.[12]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Zimmerman, Jens. „Introduction“, in Zimmermann, Jens, ed. Re-Envisioning Christian Humanism. Oxford University Press, 2017, 5.
  2. ↑ Zimmerman, 6 – 7.
  3. ↑ Croce, Benedetto Croce. My Philosophy and Other Essays on the Moral and Political Problems of Our Time (London: Allen & Unwin, 1949)
  4. ↑ Zimmermann, Jens. Humanism and Religion: A Call for the Renewal of Western Culture. Oxford University Press, 2012.
  5. ↑ Geroulanos, Stefan. An Atheism That Is Not Humanist Emerges in French Thought. (Stanford: Stanford University Press, 2010)
  6. ↑ Nauert, Charles, "Rethinking „Christian Humanism“ in Mazzocco, Angelo, ed. Interpretations of Renaissance humanism. Brill, 2006, 155 – 180.
  7. ↑ Copson, Andrew и Anthony Clifford Grayling, eds. The Wiley Blackwell handbook of humanism. John Wiley & Sons, 2015, 2 – 3. Глава: Какво е хуманизъм?
  8. ↑ Nauert, 170 – 171.
  9. ↑ Nauert, 171 – 172.
  10. ↑ Gleason, John B. John Colet. Univ of California Press, 1989, 58 – 59.
  11. ↑ Еразъм до Бат, Орлеан, 11 декември 1500, Еп. 138 (CWE 1: 294 – 300; Allen 1: 320 – 24)
  12. ↑ а б Nauert, 176 – 180.
  13. ↑ Anne M. O’Donnell, ‘Rhetoric and Style in Erasmus’ Enchiridion militis Christiani’, Studies in Philology 77/1 (1980), 26.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Christian humanism в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Християнски_хуманизъм&oldid=12207765“.