Христо Боев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Христо Боев
съветски и български разузнавач, генерал-лейтенант
Звание Военен инженер 2-ри ранг в РККА, Генерал-лейтенант в БНА
Години на служба 1916 – 1918, 1920 – 1938, 1945 – 1962
Служил на РККА Българска армия

Роден
Починал

Христо Боев Петашев е съветски и български разузнавач, генерал-лейтенант, смятан за „бащата“ на българското външнополитическо разузнаване. С работата си като заместник-вътрешен министър през 1952 – 1956 година играе активна роля политическите насилия и извършваните от министерството противозаконни дейности.[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранен живот и образование[редактиране | редактиране на кода]

Христо Боев е роден на 7 януари 1896 година в село Одърне, Плевенско. Средно образование завършва в Априловската гимназия в Габрово (1914). Владее шест езика. Завършва Школата за запасни офицери с военно завние поручик (1915). [3] Член на БРСДП (т.с.) от 1914 г.

Военна кариера[редактиране | редактиране на кода]

Участва в Първата световна война като ротен командир в Петдесет и седми пехотен драмски полк. Военно звание капитан. [4]

Един от водачите на Войнишкото въстание през 1918. Командир на втори въстанически ешалон. След разгрома му край Владая минава в нелегалност. Софийският военно-полеви съд му издава доживотна присъда. Бяга в Румъния, където попада в затвора. [5] Член на БКП от 1919 г.

Професионална кариера[редактиране | редактиране на кода]

През април 1920 г. осигурява пътуването с лодка до СССР на първия български представител в Коминтерна Иван Недялков-Шаблин. Същата година организира пътуването на делегацията на БРП/к за Втория конгрес на Коминтерна. Лодката, в която пътува с Георги Димитров и Васил Коларов е спряна от румънските власти. Тримата са арестувани и престояват месец в румънски военен затвор.

Учи във Военната акдемия на РККА (1920 – 1921). През 1921 г. е привлечен за сътрудник на Главното разузнавателно управление на Червената армия. Започва да работи под ръководството на заместник-началника на военното разузнаване Ян Берзин (1924 – 1937). [6]

Възложено му е да създаде нелегална разузнавателна организация в България под прикритието на фиктивното дружество за мореплаване и търговия „Матеев, Кремаков и сие“ в Бургас. Действа като нелегален под името Фьодор Русев. Финансиран от съветското военно разузнаване, купува в Истанбул бързоходен кораб „Иван Вазов“. Служи за осъществяване на връзка с Коминтерна и за пътувания до Одеса и Севастопол, за пренасяне на информация, хора, оръжие, литература. Изградената от него нелегална резидентура е определена като най-ефикасната от всички съществуващи по това време в страните на Балканите. [7] Поради уменията му на бизнесмен е наричан от съветското военно разузнаване „търговски гений“.

Член на ВКП (б) от 1925 г. [8]През 1926 г. е вицеконсул в съветската мисия в Прага под името Христофор Иванович Димов, откъдето е изгонен, след като полицията разкрива дейността на ръководената от него нелегална група. Действа като нелегален в Австрия, Турция, Берлин, Париж. Под легендата на австрийски търговец предприема пътуване със съпругата си до Китай. Там разузнава движението на войските в Китай след манджурския конфликт.

Завършва военна академия за механизация и моторизация на Съветската армия с диплома на инженер и звание полковник. При Сталинските чистки неговият водещ офицер Ян Берзин е арестуван и разстрелян, а Боев е освободен от разузнаването (1938). [9] Заема се с преводаческа дейност. От юли 1941 г. служи в състава на ОМСБОН и разузнаването на Черноморския флот. Редактор по българска литература в Издателството за чуждестранна литература (1943 – 1945). Военно звание Военен инженер 2-ри ранг.[10]

В България се завръща през 1945 г. и постъпва в Дирекция на Народната милиция, а през периода 1949 – 1950 г. работи в следствения апарат на ДС. Заедно с вътрешния министър Руси Христозов е един от хората, които са обвинени от Политбюро за извращенията в следствието в края на 40-те години. Боев отговаря на обвиненията с открито писмо до ЦК на БКП, в което протестира срещу намесата на съветските съветници в работата на следствието:

„В средата на ноември 1949 г. доложих на Коларов, че извращенията в следствието стават главно поради това, че съветските съветници дават нареждания на нашите следствени работници, без да ги съгласуват предварително с мен... На мен ми беше казано да видя някак си да се оправят работите. Това указание по най-очебиен начин показва безсилието на нашето партийно и държавно ръководство пред съветските съветници...“ [11]

Началник и министър[редактиране | редактиране на кода]

В периода 1949 – 1952 г. е началник на Външнополитическо разузнаване, като до 1956 г. е и заместнк-министър на вътрешните работи. [12] Военно звание генерал-лейтенант. Сочен е за човека извършил същинското изграждане на разузнаването по съветски образец.[13] Като дългогодишен агент на руското военно разузнаване добре познава структурата на специалните служби на СССР. [14]

През периода 1947 – 1949 е шарже дафер в Англия, откъдето е обявен за персона нонграта. Посланик в ГДР и Полша, а от 1960 до 1962 г. в Япония[15].

През 1962 г. е наказан със снемане от партийна и държавна работа, пенсиониран и оставен в забвение. Нелегалната му дейност е призната от Кремъл, чак през 1967 г. когато е награден с Орден „Ленин“. Посмъртно е награден с Орден „Георги Димитров“ (1969). [16]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Ген.-лейт. Христо Боев – Началник на „Външнополитическото разузнаване“
  2. Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 290.
  3. www.e-reading.mobi
  4. archive.is
  5. Христо Христов
  6. Христо Христов
  7. Христо Христов
  8. www.e-reading.mobi
  9. Христо Христов
  10. www.e-reading.mobi
  11. Христо Христов
  12. Димитър Иванов – Кой кой е в Държавна сигурност
  13. Методиев, Момчил. Държавна сигурност: опората на комунистическата държава. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 220.
  14. Христо Христов
  15. Димитър Иванов – Кой кой е в Държавна сигурност
  16. Христо Христов

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]