Хумор

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Целта на хумора е да предизвиква смях, както в тази картина на Едуард фон Грюцнер, наречена Фалстаф, 1921 г.

Хуморът е ефект, при който способността или качеството на хора, обекти или ситуации поражда чувства на развеселеност и смях у други хора. Терминът включва форма на развлечение или комуникация между хора, която предизвиква такива чувства.

Може в определени случаи да бъде предизвикван чрез ирония, хипербола, стереотипи, игра на думи, оксиморон, пресилени или неочаквани жестове и движения, имитиране на някого и др.

Терминът произлиза от хуморната медицина на древните гърци, според която съчетание от течности известни като хумори (на гръцки: χυμός, chymos, буквално: сок, метафорично: вкус) контролират човешкото здраве и емоции.

Производни[редактиране | редактиране на кода]

Борис Елцин и Бил Клинтън се смеят на шега, въпреки езиковата бариера

Чувство за хумор е способността на човек умишлено да създава хумор, както и да разбира такъв предизвикан от други. Степента, до която човек намира определено нещо за хумор, зависи от много фактори, включително географско местоположение, култура, зрялост, ниво на образование и контекст. Например малкитe деца предпочитат клоунада, докато сатирата обикновено разчита повече на разбиране на целта на хумора и затова е насочена повече към по-зряла публика.

Черен хумор (използван в черната комедия) е хумор, в който теми, които нормално се третират сериозно, като смърт, убийства, болести, лудост, ужаси, употреба на наркотици, изнасилване, война и т. н. се третират хумористично или сатирично.

В България[редактиране | редактиране на кода]

Хуморът е широко застъпен в българския фолклор: народните песни, приказките, анекдотите и поговорките. Сред най-известните герои на народните хумористични разкази са българинът Хитър Петър, турчинът Настрадин Ходжа, Тримата глупаци, и др.

За „българска столица на хумора“ се счита град Габрово, където през 1972 г. е създаден Домът на хумора и сатирата.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Анри Бергсон, „Смехът. Есе относно значението на комичното“. М-во на информ. и изкуството, 1947
  • Исак Паси, „Смешното“ (1972, 1979, 1993, 2001, 2002)
  • „Смехът на шопа, представен от Никола Анастасов“. Пловдив: Христо Г. Данов, 1985

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]