Чамкьой
| Чамкьой (Христо Ботев) Δαδιά | |
| — село — | |
 | |
  Чамкьой (Христо Ботев)  Чамкьой (Христо Ботев)  Чамкьой (Христо Ботев) | |
| Страна |  Гърция |
|---|---|
| Област | Източна Македония и Тракия |
| Дем | Софлу |
| Географска област | Западна Тракия |
| Надм. височина | 95 m |
| Население | 546 души (2011) |
| Чамкьой (Христо Ботев) в Общомедия | |
Чамкьой или Христо Ботев от 1914 до 1920 г. (на гръцки: Δαδιά, Дадя́) е село в Западна Тракия, Гърция в дем Софлу с 546 жители (2011).
География[редактиране | редактиране на кода]
Селото е разположено на тринадесет километра югозападно от Софлу. То се намира в западния край на Долномаришката низина, в подножието на гористи хълмове. Горите край Чамкьой са известен природен резерват, в който намират убежище застрашени видове грабливи птици, включително царския орел (Aquila heliaca) и малкия креслив орел (Aquila pomarina).
Име[редактиране | редактиране на кода]
Името на селото произлиза от тур. çam (бор) и köy (село), в превод Борово село. През май 1914 г. жителите на селото го прекръщават на името на поета-революционер Христо Ботев.[1] То запазва това си име до предаването на областта под гръцки контрол през май 1920 г.
История[редактиране | редактиране на кода]
В XIX век Чамкьой е българско село във Ференската кааза в Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Чамкьой (Tchamkeui) има 130 домакинства и 632 жители българи.[2]
Чамкьой е старинно българско селище, съществувало още от средните векове. То е било под върховенството на Цариградската патриаршия. Попаднало под влиянието на съседния гръцки манастир, то остава настрани от духа на българското Възраждане, поради което до 1912 г. населението му е полупогърчено и говори български език с гръцки примеси. Гръцкият език не е могъл да се наложи в Чамкьой напълно само поради сравнителната изолираност на селото в планината и консервативността на населението му[3] . През август 1913 г., след края на Междусъюзническата война, дотогавашните му жители се изселват заедно с окупиралите областта гръцки войски.[4] На тяхно място през пролетта на 1914 г. са заселени българи от солунските села Бугариево и Коритени, както и от малоазийските села Аладжа баир, Тьойбелен, Кубаш, Таш Кисе и Коджа Бунар, с което селото запазва изцяло български облик чак до 1920 г. Населението му при преброяването през март 1920 г., извършено от френските окупационни власти, е 854 души.[5]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Стайко Трифонов, Тракия - Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915, стр.205
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 35.
- ↑ Aнастасъ Сп. Разбойниковъ, "Народностниятъ образъ на източния дѣлъ отъ Западна Тракия", София, Печатница Борисъ Ан. Кожухаровъ, 1944, стр. 77
- ↑ Aнастасъ Сп. Разбойниковъ, "Народностниятъ образъ на източния дѣлъ отъ Западна Тракия", София, Печатница Борисъ Ан. Кожухаровъ, 1944, стр. 76
- ↑ Aнастасъ Сп. Разбойниковъ, "Народностниятъ образъ на източния дѣлъ отъ Западна Тракия", София, Печатница Борисъ Ан. Кожухаровъ, 1944, стр. 66-67