Чума по дребните преживни животни

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Чума.

Чума по дребните преживни животни
Morbillivirus.svg
Класификация
група: Група V ((-)ssRNA)
семейство: Paramyxoviridae
род: Morbillivirus
вид: Peste-des-petits-ruminants
virus
Вирус на чумата по дребните преживни животни
Научно наименование
Уикивидове Peste-des-petits-ruminants virus
чума по дребните преживни животни в Общомедия

Чума по дребните преживни животни (Ovine rinderpest, Peste des petits ruminants (PPR)) е високопатогенна инфекциозна болест по овцете и козите, характеризираща се с висока смъртност. Не боледуват хора.

Исторически сведения за заболяването[редактиране | редактиране на кода]

Заболяването е регистрирано за пръв път през 1942 г. в Кот д'Ивоар, а по-късно и в съседните Гана, Того, Бенин и Нигерия.

Разпространение[редактиране | редактиране на кода]

Заболяването е разпространено в страни от Африка, намиращи се в района, заключен между Тропика на рака и Екватора, а така също и в Египет, Близкия изток и Индийския субконтинент. В Европа болестта е регистрирана в огнища в турската част на Тракия в непосредствена близост до България. В България първите случаи на болестта са констатирани през юни 2018 г. в ямболското село Воден, където са открити три нейни огнища. Заразата във Воден е и първият потвърден случай на болестта на територията на Европейския съюз.[1][2]

Етиология[редактиране | редактиране на кода]

Вирусът, причиняващ чумата по дребните преживни животни, принадлежи към групата на Парамиксовирусите. Той е близък в антигенно отношение с този, причиняващ чума по говедата, гана по кучетата и вирусите на морбили при хората и водните бозайници. В генетично отношение щамовете на вируса са организирани в четири групи – три в Африка и един в Азия.

Вирусът е чувствителен на алкохол, етер и повечето дезинфектанти, стабилен е при pH 4.0 – 10.0. Устойчив е на замразяване, а при температура от 60 °C за 60 минути.[3]

Възприемчивост[редактиране | редактиране на кода]

Най-чувствителни към вируса са овцете и козите. Заболяването се проявява и при диви видове чифтокопитни бозайници, представители на три семейства:

При експериментални услоивя е установено, че боледуват и американски видове като Вирджински елен. Говеда, биволи, камили и свине боледуват безсимптомно и са предимно носители на заболяването.[3][4]

Епизоотология[редактиране | редактиране на кода]

Животните се заразяват при пряк котакт с болни. Най-честият начин за заразяване е посредством вдишване на вируса по аерогенен път. Изпражненията, секретите от носа и очите са богати на вируси и приемането на храна и вода, замърсени с тях, е също възможен начин на заразяване. В Африка заболяването се характеризира и със сезонност. Проявява се с пик през дъждовния и сухия сезон.

Клинични признаци[редактиране | редактиране на кода]

Струпеи по устните
Възпаление на венеца

Инкубационният период е в рамките на 3 до 7 дена. Заболяването започва с внезапна треска, като температурата достига до 40-41 °C.[3][5] Засегнатите животни са депресирани и сънливи, козината им е настръхнала. От очите, носа и устата започва да изтича бистър секрет, който в резултат на вторична инфекция по-късно става по-гъст и жълт. Лигавицата на устата и очите се зачервява силно. Появява се епителна некроза под формата на малки точки до по-големи размери в областта на венците, устните, вътрешната повърхност на бузите и горната повърхност на езика. Некротичните области нарастват на брой и размер и се съединяват. Устната лигавица става бледа и покрита с отлюспени мъртви клетки, образуващи сиреновидна маса, съдържаща се в устата. Подобни изменения могат да се наблюдават и по лигавиците на носа, вулвата и вагината. Често устните се подуват и уголемяват, напукват се и се покриват със струпеи.

Два дена след етапа на треска се проявяват признаци на диария. При по-леки случаи на протичане тя може да не се прояви. Изпражненията са меки и воднисти, с неприятна миризма и могат за съдържат кръв и части от мъртва чревна тъкан. Засегнатите животни дишат учестено, тежко болните животни имат трудно и шумно дишане и мека болезнена кашлица. Кашлицата е признак на възникналата пневмония. Заболяването продължава с дехидратация на организма и последваща смърт 7 до 10 дни след появата на клинични признаци. Малка част от заболелите животни оздравяват след продължителен период на възстановяване.

Заболяването протича в свръхостра, остра и подостра до хронична инфекция. Свръхострата форма се наблюдава предимно при кози. При острото протичане на болестта се проявяват повечето от гореописаните признаци. Бременните заболели животни абортират. Подострото протичане се характеризира с развитие на пневмония.

Диагноза[редактиране | редактиране на кода]

Диагнозата се основава на данните от епизоотологичното проучване, клиничните признаци, патологоанатомичните изменения, данни от лабораторните изследвания и диференциалната диагноза.

Патологоанатомични изменения[редактиране | редактиране на кода]

Следсмъртните поражения се характеризират с възпалителни и гангренозни изменения в устата и стомашночревния тракт. Тялото е изтощено и дехидрирано. По устните има изпъкнали твърди струпеи, а в устата се откриват плитки ограничени ерозии. Подобни поражения могат да се наблюдават и по лигавицата на вулвата и вагината. Търбухът, мрежата и омазуса не са засегнати. Намират се кървящи ерозии в абомазуса, дванадесетопръстника и последните части на илеума. Най-тежки са пораженията в областта на илеоцекалната клапа. Лимфните възли, особено белодробните и мезентериалните, са едематизирани и уголемени. Белият дроб е с тъмночервен или морав цвят, твърд на пипане.

Лабораторна диагноза[редактиране | редактиране на кода]

С лабораторната диагностика се цели доказване на наличието на вирус в заразеното животно или наличието на антитела в резултат на контакта на организма с вируса.

За лабораторна диагноза се изпращат тампонна проба от конюнктивални изтечения или наранена лигавица от областта на носа, бузите и ректума, стабилизирана с хепарин кръв, белодробни и мезентериални лимфни възли, далак, дебело черво и бял дроб.[4]

За откриване на вируса се прилагат следните лабораторни методи[4]:

  • Антигенна детекция
    • Агар-гел имунодифузия
    • Имуноелектрофореза
    • Непряк флуоресцентен антителен тест
    • ELISA
    • Имунохистопатологичен
  • Вирусна изолация и идентификация
    • В първични агнешки бъбречни клетки или клетъчни линии VERO
    • Вирус неутрализация
    • Електронна микроскопия
  • Детекция на вирусната РНК
    • PPR-specific cDNA probes
    • Amplification by polymerase chain reaction (PCR)

От серологичните методи за доказване на наличието на антитела си използват следните методи:

  • Вирус неутрализация(препоръчителен тест)
  • Competitive ELISA
  • Counter immunoelectrophoresis
  • Агар гел имунодифузия
  • Immunodiffusion inhibition test

Диференциална диагноза[редактиране | редактиране на кода]

В диференциално-диагностично отношение трябва да се вземат в предвид следните заболявания проявяващи се със сходни на PPR признаци[3]:

Лечение[редактиране | редактиране на кода]

Няма сигурно лечение на болестта. Възможно е използването на антибиотици с цел избягване на вторичната инфекция.

Профилактика[редактиране | редактиране на кода]

Използва се ваксива с цел извършване на кръгова ваксинация около огнищата или с превантивна цел за предпазване от заболяване в дадена страна или нейна област. За избягване на разпространението на заболяването е нужен строг контрол при придвижването на животни, унищожаване на болните и дезинфекция.

PPR като биологично оръжие[редактиране | редактиране на кода]

Аерозолното разпространение на вируса, високата заболяемост и изключително високата смъртност са причина вирусът да е причислен към тези, които биха могли да се използват като биологично оръжие.[3]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]