Шандунски проблем

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Шандунският проблем (традиционен китайски: 山東問題, опростен китайски: 山东问题, пинин: Shāndōng wèntí) е нарицателно за несъгласието на Китай с член 156 от Версайския мирен договор от 1919 г. относно статута на германската концесия в провинция Шандун.

По време на Първата световна война Китай подпомага Съглашението (виж. Китайски трудов корпус) в замяна на закриването на германската концесия на полуостров Шандун с главния град Циндао.

През 1915 г. Китай подписва под натиск т.нар. „Тринадесет искания“ (ревизиран вариант на първоначалните „Двадесет и едно искания“), според които се съгласява с преминаването на германските владения под японско управление. Това е потвърдено и с тайното споразумение между Великобритания и Франция от една страна и Япония от друга на Парижката мирна конференция от 1919 г.

Още в края на 1918 г. Китай потвърждава трансфера на суверенитет и приема концесионни плащания от страна на Япония, но през 1919 г., според условията на Версайския договор, германските владения официално преминават под контрола на Япония, вместо да бъдат върнати на Китай.[1]

На Парижката мирна конференция китайските представители отричат по-ранните спогодби с Япония и печелят подкрепата на американския президент Удроу Уилсън. Китайският посланик във Франция, Уелингтън Ку, дава да се разбере, че Шандун не може да бъде предаден, най-малкото защото това е родното място на Конфуций. Въпреки неговите искания за връщането на суверенитета на Китай, японската страна е непреклонна в своите искания и надделява. Това поражда масово обществено недоволство, което прераства в Движението „Четвърти май“, а Китай не подписва Версайския мирен договор, и вместо това подписва сепаративен мир с Германия на 20 май 1921 г. (виж. Китайско-германски мирен договор). Договорът е подписан в Пекин с цел да урегулира възстановяването на мира между двете държави, като същевременно не се признава преминаването на бившите германски колониални владения в Китай в японски ръце.

Шандунският проблем се разрешава с посредничеството на САЩ през 1922 г., по време на Вашингтонската конференция по разоръжаването. Въпреки че Китай си връща суверенитета върху провинцията, Япония запазва икономическото си влияние, свързано с железопътните линии.[2]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. A. Whitney Griswold, The Far Eastern Policy of the United States (1938) pp. 239 – 68
  2. Griswold, The Far Eastern Policy of the United States (1938) pp. 326 – 28

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Craft, Stephen G. „John Bassett Moore, Robert Lansing, and the Shandong Question“, Pacific Historical Review (1997) 66#2 pp. 231 – 249 in JSTOR
  • Elleman, Bruce A. Wilson and China: a revised history of the Shandong question (ME Sharpe, 2002)
  • Fifield, Russell Hunt. Woodrow Wilson and the Far East: the diplomacy of the Shantung question (1952)
  • Griswold, A. Whitney The Far Eastern Policy of the United States (1938) pp. 239 – 68
  • Kawamura, Noriko. „Wilsonian idealism and Japanese claims at the Paris Peace Conference“, Pacific Historical Review (1997) 66$4 pp. 503 – 526
  • MacMillan, Margaret. Paris 1919: Six months that changed the world (2001) pp. 322 – 44
  • Pugach, Noel H. „American Friendship for China and the Shantung Question at the Washington Conference“, Journal of American History (1977) 64#1 pp. 67 – 86. in JSTOR