Щефан Хел

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Щефан Хел
Stefan Hell
германски физик

Роден

Образование Хайделбергски университет
Научна дейност
Област физикохимия
Работил в Европейска лаборатория за молекулярна биология
Гьотингенски университет
Хайделбергски университет
Награди Нобелова награда за химия (2014)

Уебсайт
Щефан Хел в Общомедия

Щефан Валтер Хел (на немски: Stefan Walter Hell) е германски физик от румънски произход, лауреат на Нобелова награда за химия от 2014 г. заедно с Ерик Бециг и Уилям Мьорнър за разработването на флуоресцентна микроскопия със свръхвисока разделителна способност.[1]

Ранен живот и образование[редактиране | редактиране на кода]

Хел е роден на 23 декември 1962 г. в Арад, Румъния, в семейството на банатски шваби. Баща му е инженер, а майка му е учителка. Израства в близкия град Сънтана,[2][3] където завършва основното си образование през 1977 г.[4] След това учи една година в Тимишоара, преди да замине с родителите си за Западна Германия през 1978 г.[5] Там семейството се заселва в Лудвигсхафен.[4] През 1981 г. е приет в Хайделбергския университет, където през 1990 г. завършва докторантурата си по физика на тема "Изобразяване на прозрачни микроструктури в конфокален микроскоп".[6]

Научна дейност[редактиране | редактиране на кода]

След като завършва висшето си образование, за кратко време работи като независим изобретател, подобрявайки разделителната способност на конфокални микроскопи. В периода 1991-1993 г. работи в Европейската лаборатория за молекулярна биология в Хайделберг,[7] където успява да демонстрира принципите на своя 4Pi микроскоп. В периода 1993-1996 г. работи като ръководител на научен екип в департамента по медицинска физика на Университета Турку (Финлдания).[8] Там той разработва техника за STED-микроскопия.[9] След това е назначен за шест месеца като гост-учен в Оксфордския университет.[8] През 1996 г. е хабилитиран в Хайделбергския университет. На 15 октомври 2002 г. става директор на Института по биофизическа химия "Макс Планк" в Гьотинген,[10] където е сред основателите на департамента по нанобиофотоника. От 2004 г. е почетен професор по експериментална физика в Гьотингенския университет.[11]

С напредването и подобряването на методите за микроскопия, той успява да докаже, както теоретично, така и експериментално, че разделителната способност на флуоресцентните микроскопи може да бъде значително увеличена. По това време тя е ограничена теоретично от дължината на вълната на използваната светлина (над 200 нанометра). Още от работата на Ернст Карл Абе през 1873 г. това ограничение се е считало за непреодолимо. За това си постижение през 2014 г. е удостоен с Нобелова награда за химия. Така той става вторият нобелов лауреат от банатската швабска общност (след Херта Мюлер).[1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Nobelprize.org. // Посетен на 11 юни 2017.
  2. ((ro)) Răzvan Băltăreţu, "Un cercetător născut în judeţul Arad este printre câştigătorii premiului Nobel pentru chimie", Adevărul, 8 октомври 2014
  3. Andreea Ofiţeru, "Stefan W. Hell, pentru Gândul: 'Am avut profesori extraordinari în România'", Gândul, 9 октомври 2014
  4. а б ((ro)) Andreea Pocotila, "Fizicianul premiat cu Nobelul pentru chimie vorbește românește și ține legătura cu mediul științific din țara noastră", România Liberă, 8 октомври 2014
  5. ((ro)) Stefan Both, "Stefan W.Hell, al doilea elev de la Liceul 'Nikolaus Lenau' din Timişoara care a câştigat un Nobel", Adevărul, 8 октомври 2014
  6. Curriculum Vitae. // Архивиран от оригинала на 25 октомври 2007. Посетен на 11 юни 2017.
  7. NanoBiophotonics - Stefan W. Hell's Personal Profile. // Посетен на 11 юни 2017.
  8. а б Deutscher Zukunftspreis. // Архивиран от оригинала на 25 октомври 2007. Посетен на 11 юни 2017.
  9. MPI für biophysikalische Chemie: Hell für Deutschen Zukunftspreis 2006 nominiert. // Посетен на 11 юни 2017.
  10. Max film. // Посетен на 11 юни 2017.
  11. Hell, Stefan, Prof. Dr. Dr. h.c. mult.. // Göttingen Graduate School for Neurosciences, Biophysics, and Molecular Biosciences. Посетен на 3 декември 2015.