Щип

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Вижте пояснителната страница за други значения на Щип.
Щип
Штип
— град —
Знаме
      
Герб
Изглед над Щип от хълма Хисар, 2010 г.
Изглед над Щип от хълма Хисар, 2010 г.
СтранаFlag of Macedonia.svg Северна Македония
РегионИзточен
ОбщинаЩип
Площ13,5 km²
Надм. височина300 m
Население44 250 души (2020)
Пощенски код2000
Телефонен код+389 32
МПС кодŠT
Официален сайтstip.gov.mk
Щип в Общомедия
Коритото на Отиня в Щип 
Църквата „Свети Никола“

Щип (на македонска литературна норма: Штип) е град в Северна Македония, шести по големина в страната. По данни от преброяването на населението през 2002 г. населението му възлиза на 43 652 души. Градът е център на община Щип с 44 селища.

География[редактиране | редактиране на кода]

Местоположение[редактиране | редактиране на кода]

Щип е разположен в източната част на Северна Македония, на надморска височина от около 300 m. Градът лежи на северните склонове на Юруклуците, най-източната ниска част от планината Плачковица. Заключен между възвишенията Хисар, Мерите и Кумлъка.

Щип е най-големият град и най-важният стопански център в Източния статистически регион, който обхваща почти цялото поле по Брегалница и околните склонове на Осоговската планина и Плачковица, заедно с градовете Кочани, Виница, Царево село (Делчево), Свети Никола (Свети Николе), Пехчево и Пробищип.

Води[редактиране | редактиране на кода]

През центъра на Щип преминава малката река Отиня, дълга около 3 км, тя разделя града на две части. През северната част на града, по равнина и индустриална преминава най-дългата река течаща изцяло на територията на Северна Македония – Брегалница. Отиня се влива в Брегалница, току на края на града и началото на съседното Ново село. Покрай първокласния път от Щип за Радовиш е разположена балнеоложката местност Кежовица, на около 2 км западно от центъра на Щип и в самия край на Ново село. Кежовица разполага с два минерални геотермални извора Кежовица и Лъджи (с температура на водата между 58 и 62 градуса).

Квартали и махали[редактиране | редактиране на кода]

Хисар (Исар) e махала разположена по склоновете на едноименния рид; по-стари части на града са: Стар конак, Кадидере и Горно маало, в махалата Радански път живеят роми, Железничка; квартали изградени след Втората световна война са: Осми ноември (в чест на деня, в който комунистическите партизани влизат в града през 1944 г.), Сеняк (I-IV), Пребег, Дузлак, Баби, Леваци, Деснаци.

Ново село, разположено югозападно от града при вливането на Отиня в Брегалница, официално е отделно селище, но практически е квартал на Щип, почти свързан с централната част на града.

История[редактиране | редактиране на кода]

Ранна история[редактиране | редактиране на кода]

Щип е един от най-старите градове в Македония. За пръв път се споменава през I век под името Астибо, като един от големите градове на източна Македония.

Сегашното име на града е славянско, от времето на заселване на славяните на Балканския полуостров.

Средновековие[редактиране | редактиране на кода]

Градът е част от България по времето на Самуил, после попада под византийско владичество. По-късно отново е част от Втората българска държава, като при царуването на Иван Асен II вероятно е спадал към Прилепската хора. След битката при Велбъжд (Кюстендил) е превзет от сръбския крал Стефан Дечански. През 1350 г. е управляван от властела Иванко Пробищитович, който получава утвърдителна грамота за бащината си от сръбския цар Стефан Душан.[1] След смъртта на братята Вълкашин и Йоан Углеша и на цар Стефан Урош V през 1371 г. до смъртта на Константин Драгаш през 1395 г. е част от княжеството на Драгаши. В града има църкви „Възнесение Господне“ (Свети Спас) и „Свети Влас“, която е била метох на Хилендарския манастир. В грамота от 1377 г. се споменава управителят на града челник Станислав.[2] 1395 г. става османско владение

Под османска власт[редактиране | редактиране на кода]

През 1395 година Щип окончателно попада под властта на Османската империя и става център на нахия и каза в състава на Кюстендилския санджак. Историческите източници за Щип от това време до XVII век не са особено много. В документ от 1620 година, градът се споменава като епископско седалище, а през 1661 година през Щип минава прочутият турски пътеписец Евлия Челеби. През 1689 г. по време на Австро-турската война (1683 – 1699) Щип е превзет от австрийските войски, но през 1691 г. османците отново го овладяват.

Възраждане[редактиране | редактиране на кода]

Според османските статистики от XIX и XX век, основното население на Щип е българско и турско. Гръцкият просвещенец Атанасиос Псалидас пише в своята „География“ (1818 - 1822), че Естип е населяван от „турци и българи, които са най-невежи“.[3] В XIX век градът е процъфтяващ занаятчийски център с добре развито кожарство, шарлангаджийсктво, чохаджийство и други.

Църквата „Успение Богородично“ в Ново село и училището в началото на 20 век.

През 1830 г. отваря врати първото българско училище в града. През 1869 г. педагогът и учен Йосиф Ковачев (1839 – 1898), след Освободителната война (1877 – 1878) депутат в Учредителното събрани в Търново и кмет на столицата София, отваря в Щип първото българско мъжко педагогическо училище.

През 1850 година е построена църквата „Успение Богородично“ в махалата Ново село, в която се служи на български. Българският език е в употреба и в училищата, които са издържани от Щипската българска община. От самото създаване на Българската екзархия през 1870 г. Щип е част от диоцеза и, в рамките на Кюстендилска епархия. В 1870 – 1872 година щипската българска община, заедно с другите общини в Македония издържат Привременния смесен екзархийски съвет. Председател на общината е Атанас Ковачев (1820 – ?), свещеник в Щип между 1857 – 1861 година.[4]

Към 1875 година общината приема Екзархията да издържа само директора на училището, а тя самата внася в екзархийската каса над 300 лири от вули. В 1877 година е положен първият камък на новото българско училище.[5]

Книгата на писателят от Щип Петър Завоев „Град Щип“

От 1876 година в Щип служи викарият на Иларион Кюстендилски, епископ Синесий Стобийски.

След Руско-турската война през май 1878 година Мано Панайотов и Лазо Хаджидимитров от името на Щипската община подписват Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония, с който се иска присъединяване на Македония към новообразуващата се българска държава.[6]

След Руско-турската освободителна война (1877 – 1878)[редактиране | редактиране на кода]

По силата на решенията на Берлинския конгрес от лятото на 1878 г., Щип и цяла Югозападна България остава в Османската империя. След войната председател на Щипската община е поп Димитър, а общината развива активна учебна дейност. Щип е откъснат от Кюстендилска епархия и присъединен към Скопска. Щипската община на два пъти иска от Екзархията безуспешно особен архиерей за трите откъснати от Кюстендил области – Паланечко, Кратовско и Щипско. По-късно през април 1883 година, оплаквайки се от антибългарските действия на скопския патриаршески митрополит Паисий, щипската българска община иска да бъде изпратен в града поне архимандрит, щом не може митрополит. Общината полага усилия за устройване на местните учители и подновява исканията си за архимандрит за архиерейски наместник, тоест за учредяване на Щипска епархия.[7]

В учебната 1883 – 1884 година щипските училища отбелязват добър успех, за което допринася главният учител Георги Кушев. Общината моли Екзархията да ѝ препоръча и друг учител и от Цариград препоръчват Антон Митрев.[8] През есента на 1894 година в махалата Ново село Екзархията изпраща за учител по български език бъдещия ръководител и идеолог българското националноосвободителното движение в Македония и Одринско – Гоце Делчев, там той учителства до 1896 г. В средата на 80-те години на XIX век учителства в Щип е Александър Попорушев.

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Щип има 20 900 жители, от които 10 900 българи християни, 8700 турци, 800 евреи и 500 цигани.[9] Цялото християнско население на града е под върховенството на Българската екзархия. В статистиката на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) от 1905 година Щип е посочен като град със 7744 жители българи екзархисти и в него работят едно прогимназиално и две основни български училища.[10] Както ще отбележи по-късно в спомените си ръководителя на ВМРО Иван Михайлов, родом от щипската махала Ново село, националният дух и самосъзнание на българите в Щип е на впечатляваща висота. Години наред българите в града са сред най-непреклонните и твърди защитници на българщината в цяла Македония, тук до балканските войни нито с насилие, нито с подкупи успяват да се установят сръбската и гръцка пропаганда. Жителите на града са в първите редици на българското църковно, образователно и национално освободително дело, давайки на свободна България голям брой учени, революционери и църковни дейци.

В 1910 година градът пострадва силно по време на обезоръжителната акция. 24 души са арестувани и измъчвани.[11]

На 21 ноември 1911 година ВМОРО извършва атентат в Щип, при който загива един човек. Атентатът е последван от погром над българското население, при който са избити най-малко двадесет души, а близо триста са ранени.[12]

При избухването на Балканската война в 1912 година 434 души от Щип са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[13] Градът е освободен от четата на Ефрем Чучков, която облича местната милиция с български униформи и съобщава на сръбското командване, че в града са влезли български части и е установена българска военна комендатура, за да може Щип да остане в българската окупационна зона.[14]

По време на Междусъюзническата война в гр. Щип са погребани 853 български военнослужещи.[15]

Между двете световни войни[редактиране | редактиране на кода]

Град Щип през 1926 година. Източник: Държавна агенция „Архиви“

Градът участва активно в съпротивата на ВМРО срещу сръбската власт – от Щип са двама от лидерите на ВМРО Тодор Александров и Иван Михайлов. По думите на Михайлов

Дълбоки корени имаше там мисълта за бунт срещу тиранията, а фанатично бе и българското национално съзнание.[16]

Втора световна война и СФР Югославия[редактиране | редактиране на кода]

Между 6 – 17 април 1941 г. Германия и Италия разгромяват и окупират Кралство Югославия. По силата на споразумение с България на 19 април същата година по-голямата част на днешна Македония са отстъпени на България и Щип става част от Царство България. Щип става, административно, център на околия, част от Скопска област. По време на българското управление във Вардарска Македония в годините на Втората световна война, инж. Боян Санев е български кмет на Щип от 8 август 1941 година до 2 май 1942 година. След това кмет е Никола Н. Раев от Присово (18 юни 1942 - 12 август 1944).[17] В града е разположен щаба на Седемнадесета пехотна щипска дивизия на Българската армия. Българското управление в града продължава до ранния септември на 1944 г., когато България официално скъсва съюза си с Германия и изтегля войските си, в рамките на няколко дни, от Вардарска Македония. Контролът над Щип е поет от германски части.

На 15 октомври, същата година, Четвърта българската армия, подпомагана от партизански части на Югославската комунистическа партия започва настъпателната Брегалнишко-Струмишка операция срещу нацистките войски. В хода на операцията, на 8 ноември 1944 г. българската войска и комунистическите партизански отряди овладяват Щип.[18][19] Днес 8 ноември е честван като ден на освобождението в Щип и общината и е неработен ден.

След кървавото потушаване от ЮКП на Скопскиия войнишки бунт от декември 1944 г. Щип е сред градовете, пострадали от организираните от комунистите арести и убийства.[20] Над жители на града са проведени следните показни противобългарски съдебни процеси: в края на 1944 година са осъдени осем души начело с Добре и Мане Иванов, Благой Ципушев и други, на 7 февруари 1945 година са осъдени на смърт Тоде Стоилов Ангелов, Стоян Панов Иванов, Стоян Андреев Коцев и други, на 31 май са осъдени Васил Пуздърлиев, аптекаря Иван Палзанлиев и други, през 1946 година - 9 души начело с Павле Марянов и Павле Арсов и други.[21]

Население[редактиране | редактиране на кода]

Брой на населението[редактиране | редактиране на кода]

Паметник на Александър Велики.

Според преброяването от 2002 година Щип има 43 652 жители.[22]

Националност Всичко
македонци 38 323
албанци 12
турци 877
роми 2184
власи 1727
сърби 272
бошняци 11
други 246

Религии[редактиране | редактиране на кода]

Огромното мнозинство от населението на града са източноправославни християни принадлежащи към Македонската православна църква. В Щип е седалището на Брегалнишката митрополия на МПЦ, която има няколко църкви в града.

Щип е също така и седалище на Щипското мюфтийство на Ислямската верска общност в Северна Македония. Това е най-голямото по територия мюфтийство в страната, обхващащо почти цялата източна част на Северна Македония, но практически причината за това е, че в тази чат на страната има малък брой мюсюлмани.

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Производство[редактиране | редактиране на кода]

Стопанството на Щип заема важно място в стопанството на Северна Македония, представлявайки най-важен икономически, транспортен, образователен център на централната източна част на страната. Щип от времето на Югославия е център на текстилната индустрия в Северна Македония с множество производства, и голям брой заети. Някогашните текстилни комбинати гиганти като „Македонка“ и „Астибо“ с разпадането на Югославия са поделени на много частни текстилни предприятия: „Семак Фешан компани“, „Текстил Логистик Македония“, „Албатрос“, „Модена“, „Мавис“, „Максима“, „Грация“, „Беас-АБС“, „Бритекс“, „Щипко“, „Щип-текс“, „Вивенди“, „Милано“, „Фам мода“.[23]

В града са развити още обувната промишленост, като по-голяма е фабриката „Баргала“. Развити са хранително-вкусовата промишленост, строителството, телекомуникациите, винопроизводството, металообработващата промишленост и др. В града работят и няколко хотела и мотели като: „Оаза“, „Изгрев“, „Гарни“, „Ким“ и „Ваго“. За развитието на балнеотуризма се разчита на минералните извори в местността „Кежовица“ западно от, де факто квартала на Щип, Ново село.

Сградата на телевизия 77; 2010 г.

Някой от по-важните предприятия в града са:[24][25]

  • Фабриката за масло „Брилиянт“,
  • Сладкарска фабрика „Мултикрем“,
  • Хранително-вкусовото предприятие „Макпромет“,
  • Фабриката за безалкохолни напитки „Синада“,
  • Винарска изба „Имако“,
  • Винарска изба „Езимит вино“,
  • Винарска изба „Аневски“,
  • Фабрика за обувки „Мар Ева Мар“,
  • Строително предприятие „Бетон“,
  • Строително предприятие „Пелагония“,
  • Строително предприятие „Актива“,
  • Строително предприятие „Коинг“,
  • Дървопрерапотвателно предприятие „Бреза“,
  • Дървопрерапотвателно предприятие „Мебел Инженеринг“,
  • Дървопрерапотвателно предприятие „Радодизайн“,
  • Металообработващо предприятие „Метална и биротехника“,
  • Кабелен оператор „Роби“ други

В Щип работят също държавните предприятия – „Исар“ и „Щип-проект“.

Транспорт[редактиране | редактиране на кода]

Градът има железопътна гара на ЖП линията Велес–Кочани, източно разклонение на трансевропейската ЖП линия свързваща Централна Европа с пристанището на Солун в Гърция. Гарата е разположена в северния квартал „Железничка“

През Щип преминават два от важните национални автомобилни транспортни пътища на Северна Македония. Път M5, който е връзка на Щип с трансграничния автомобилен европейски път E75, свързва Охрид, Битоля, Прилеп, Велес, преминавай през Щип и след това през Кочани достига до границата с България при Делчево и с. Логодаж в България. Път М6 свършващ от север в Щип свързва града с градовете Радовиш и Струмица на юг, а от там с ГКПП Златарево на границата с България.

Щип разполага с ежедневен уреден вътрешноградски и междуселищен автобусен транспорт. Вътрешноградските автобусни линии свързващи центъра на града с различни квартали се обслужва от транспортната фирма „Балкан експрес“. Същата компания обслужва и междуградските линии свързващи Щип с редица околни и по-големи градове в Северна Македония и съседни страни. Няколко частни компании оперират таксиметровия транспорт.

Образование[редактиране | редактиране на кода]

Като един от по-големите градове на Северна Македония Щип разполага с доста детски градини, основни и гимназиални училища. Общообразователните и профилирани гимназии в Щип са:

  • Музикален училищен образователен център[26]
  • Държавно средно текстилно училище „Димитър Мирашчиев“
  • Средно училище за деца със специални нужди „Искра“
  • Държавно средно медицинско училище „Яне Сандански“[27]
  • Държавно средно електротехническо училище „Коле Нехтенин“[28]
  • СОУ „Славчо Стоименски“[29]

През 2006 г. в Щип отваря врати и четвъртият държавен университет в Северна МакедонияЩипския университет „Гоце Делчев“. В Щип е разположен ректоратът и повечето от факултетите на новото висше учебно заведение.[30]

Култура и забележителности[редактиране | редактиране на кода]

  • Градски музей, основан през 1950 г.;
  • Държавен архив, с 5740 архивни кутии и 5730 книги;
  • Дом на младите (Младежки дом);
  • Художествена галерия „Безистен“;
  • Център за култура „Ацо Шопов“ (Читалище);
  • Tеатър;
  • Обществена библиотека „Гоце Делчев“, в чиито състав работи литературен клуб „Искра“;
  • Градски стадион, с капацитет от около 6000 седящи места.

Исторически забележителности[редактиране | редактиране на кода]

В съседното Ново село е запазено старото българско училище в двора на църквата „Успение Богородично“, където преподава Гоце Делчев.

Редовни събития и празници[редактиране | редактиране на кода]

  • Астибо джаз фестивал (организиран от Дома на младите);
  • Щипско културно лято.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Хр. Матанов, Княжеството на Драгаши, София, 1997, с. 215
  2. Хр. Матанов, Княжеството на Драгаши, София, 1997, с. 226
  3. Данова, Надя. България и българите в гръцката книжнина : XVII – средата на XIX век. София, Парадигма, 2016. ISBN 978-954-326-270-0. с. 239.
  4. Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 338.
  5. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 – 1878. Том първи, книга първа, стр. 561.
  6. Иванов, Йордан. Български старини из Македония, София, 1970, стр. 658.
  7. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 – 1878. Том първи, книга първа, стр. 562 – 563.
  8. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 – 1878. Том първи, книга първа, стр. 577.
  9. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 231.
  10. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 134 – 135. (на френски)
  11. Дебърски глас, година 2, брой 38, 3 април 1911, стр. 3.
  12. Георгиев, Величко, Стайко Трифонов. История на българите 1878-1944 в документи. Т. I. 1878 - 1912. Част II. София, Просвета, 1994. ISBN 954-01-0558-7. с. 548-552.
  13. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 889.
  14. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 23.
  15. ДВИА - В. Търново, Ф. 39, оп. II, а.е. 546, л. 65.
  16. Михайловъ, Иванъ. Спомени, томъ II. Освободителна борба 1919 – 1924 г.. Louvain, Belgium, A. Rosseels Printing Co., 1965. с. 137.
  17. Списък на кметовете на градските и селски общини в присъединените към Царството земи през 1941-1944 година. // Струмски. Посетен на 3 април 2022 г.
  18. Williamson, Gordon. The Waffen-SS (2) 6. to 10. Divisions. Osprey Publishing, 2004. ISBN 1-84176-590-2.
  19. City of Shtip. // 7 септември 2007. Посетен на 7 септември 2007.
  20. Гоцев, Димитър, „Св. дух – ден на падналите българи за освобождението на Македония“, взето от сайт на ВМРО-БНД на 29.06.2010 г.
  21. Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 324 -325.
  22. Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 2007-12-14 
  23. Община Щип, ШТИП – ТУРИСТИЧКИ ИНФОРМАТОР, Со мапа на градот. Штип: Општина Штип, 2011, стр. 13 и 25.
  24. Општина Штип, ШТИП – ТУРИСТИЧКИ ИНФОРМАТОР, Со мапа на градот. Штип: Општина Штип, 2011, стр. 16 и 24.
  25. Стпански развој во Штип[неработеща препратка]
  26. Уеб страница на Музикалния училищен образователен център[неработеща препратка]
  27. Уеб страница на Държавното средно медицинско училище „Яне Сандански“, архив на оригинала от 20 май 2009, https://web.archive.org/web/20090520134000/http://janesandanski.schools.edu.mk/, посетен на 2021-03-22 
  28. Уеб страница на Държавното средно електротехническо училище „Коле Нехтенин“[неработеща препратка]
  29. Уеб страница на СОУ „Славчо Стоименски“[неработеща препратка]
  30. Щипски университет „Гоце Делчев“