Юлска революция в Египет

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Юлска революция
Nasser and Naguib, 1954.jpg
Лидерите на революцията – Мохамед Нагиб (дясно) и Гамал Абдел Насър (ляво)
Информация
Период 23 юли 1952 г.
Място Flag of Egypt.svg Кралство Египет
Резултат Абдикация и изгнание на Фарук I
Страни в конфликта
Flag of Egypt (1922–1958).svg Кралство Египет Flag of the Egyptian Revolution (1952).svg Движение на свободните офицери
Командири и лидери
Flag of Egypt (1922–1958).svg Фарук I
Flag of Egypt (1922–1958).svg Али Махир Паша
Flag of the Egyptian Revolution (1952).svg Мохамед Нагиб
Flag of the Egyptian Revolution (1952).svg Гамал Абдел Насър
Flag of the Egyptian Revolution (1952).svg Ануар Садат
Юлска революция в Общомедия

Юлската революция или Египетската революция (араб.: ثورة 23 يوليو 1952‎) започва на 23 юли 1952 г. от Свободните офицери, група офицери от армията, водена от Мохамед Нагиб и Гамал Абдел Насър. Първоначалната цел на революцията е свалянето на крал Фарук I, но движението придобива по-големи политически амбиции и скоро поискало да събори конституционната монархия и аристокрация на Египет и Судан, да установи република, да сложи край на британската окупация на страната и да затвърди независимостта на Судан. Революционното правителство приема твърдо националистка, антиимпериалистка програма, която се изразява главно чрез Арабския национализъм и международна необвързаност.

Революцията е изправена пред непосредствена заплаха от западните имперски сили, най-вече Обединеното кралство, което окупира Египет в началото на 1882 година, и Франция, които са предпазливи по отношение на възхода на националистическите чувства в териториите под техен контрол в целия арабски свят и Африка. Продължаващото състояние на война с Израел също представлява сериозно предизвикателство, тъй като Свободните офицерите увеличили вече силната египетска подкрепа за палестинците. Тези два въпроса обединяват четири години след революцията, когато Египет е завладян от Великобритания, Франция и Израел в Суецката криза от 1956. Въпреки огромните военни загуби, войната се разглежда като политическа победа за Египет, особено след като оставя Суецкия канал в необезпокояван египетски контрол за първи път от 1875 г., изтривайки това, което се възприемало като знак на национално унижение. Това засилило привлекателността на революцията в други арабски и африкански страни.

До 1960-те, арабския социализъм става доминираща тема, превръщайки Египет в централно планова икономика. Страхът от спонсорирана контрареволюция от Запада, вътрешният религиозен екстремизъм, потенциалното комунистическото проникване и конфликтът с Израел са посочени като причини за тежко и дългогодишно ограничение на политическата опозиция, както и забраната на многопартийната система. Тези ограничения на политическата дейност ще останат в сила по време председателството на Ануар Садат от 1970 г., по време на което много от политиките на революцията са отложени или обърнати.

Ранните успехи на революцията насърчили много други националистически движения в други арабски и африкански страни като Алжир и Кения, където имало антиколониални бунтове срещу европейските империи. Тя вдъхновява свалянето на съществуващи „прозападни“ монархии и правителствата в региона и на континента.

Революцията се чества всяка година на националния празник на Египет – 23 юли.

Причини и предпоставки[редактиране | редактиране на кода]

  • Както Съединените щати, така и Съветския съюз смятат, че египетската монархия е едновременно корумпирана и пробританската колониална сатрапия, нейния пищен начин на живот е в рязък контраст с този на Свободните офицери, които са живели в бедност. Пропагандата на двете суперсили завършва образа на египетското правителство като корумпирана марионетка на британците.
  • ЦРУ и КДС чрез агентите си в Египет насърчават усещането за корупция от страна на няколко египетски институции като полиция, двореца и дори политическите партии, и от своя страна помагат в координирането на своите антибритански и реформистки симпатии със Движението на Свободните офицери.
  • Загубата на войната през 1948 с Израел довежда до обвинения в корупция към краля и неговата юрисдикция и насърчаването на това чувство сред египетския народ.

Начало[редактиране | редактиране на кода]

През зимата на 1951 – 1952 националистически полицаи започват защитата и насърчаването на федаиниските (египетското съпротивление) нападения срещу британските власти в Кайро, Александрия и Суецкия канал. След отблъскването на особено унищожителното нападение срещу британското корабоплаване в близост до Исмаилия, което довежда до смъртта на няколко британски войници, британските войски проследили федаините в града. На 25 януари 1952 г., британските войници откриват, че федаините са отстъпили в местните полицейски казарми. Когато полицията отказва да се предадат на федаините, британския офицер се опитва да преговаря. Петдесет египетски полицаи са убити и сто са ранени. Египет избухва в ярост.

На 26 януари 1952 г. („Черна събота“) избухва това, което много египтяни наричат „втората революция“ (а първата – Египетската революция от 1919 г.)

Крал Фарук освобождава правителството на Мустафа Нахас и в следващите месеци три различни политици са инструктирани да съставят правителства, като никое от тях не се задържа за дълго. Тези „спасителни министерства“ не успяват да спрат низходящата спирала на страната. Корупцията остава повсеместна въпреки опитите на премиерите

Революцията[редактиране | редактиране на кода]

Членове на Движението на Свободните офицери.

Докато Свободните офицери планират свалянето на монархията на 2 – 3 август, те решават да направят своя ход по-рано, след като лидерът им, Мохамед Нагиб, узнал, че крал Фарук притежава списък на офицерите и се готви да ги арестува. Затова служителите решават да предприемат изпреварващ удар и започват преврата в нощта на 22 юли. Халид Мохиедин си остава вкъщи, а Ануар Садат отива на кино. [1]

Междувременно председателят на Свободните офицери Гамал Абдел Насър се свързва с Мюсюлманското братсво и комунистическото Демократично движение за национална свобода, за да осигури тяхната подкрепа. На сутринта на 23 юли той и Абдел Хаким Амер оставят в дома на Мохиедин с цивилни дрехи и обикалят Кайро с колата Насър, за да съберат мъже, които да арестуват ключови командири преди да стигнат до казармите и да поемат контрола над своите войници. Срещат се с артилерията, водена от Юсеф Садик, преди батальонът му да поеме контрол. В 6:00 ч. въздушните сили на офицерите започват да кръжат в небето над Кайро.[2]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Alexander, 2005, p. 41.
  2. Alexander, p. 42.