Юнско въстание

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Юнското въстание е стихийно селско въстание в България в отговор на Деветоюнския преврат от 1923 г. Това определение е дадено от българската марксическа историография. Съвременната историческа наука оценява юнските събития от 1923 г. като бунтове поради случайния стихиен и неорганизиран характер на въоръженото противопоставяне и мащаба на водените въоръжени действия [1].

Мемориална плоча от с. Очуша

Политическата обстановка[редактиране | редактиране на кода]

С преврата от 9 юни правителството на Българския земеделски народен съюз е свалено. БЗНС е неспособен да организира съпротива срещу преврата, тъй като претърпява тежко поражение в София – разквартируваната в столицата Оранжева гвардия е разоръжена и пленена. Освен това, по време на преврата Александър Стамболийски е във вилата си в родното си село Славовица. ЦК на БКП от своя страна заема позиция на неутралитет, като заявява, че става въпрос за борба за власт между градската и селската буржоазия.

Начало на въстанието[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки липсата на организация и единно ръководство, множество хора в страната се вдигат на въоръжен бунт. Най-масово е въстанието в Плевенско. На 9 и 10 юни, под ръководството на земеделските водачи Георги Кочев и Цоньо Матов се вдигат почти всички села от Плевенска околия. На 11 юни лидерът на местната организация на БКП Асен Халачев, въпреки позицията на неутралитет на ЦК, слага началото на въстанието в Плевен. Въстаниците завземат почти целия град, в ръцете на властта остават само казармата, околийското и окръжното управление. Същия ден от члена на ЦК Тодор Луканов (дядото на Андрей Луканов) идва нареждане да се прекратят въоръжените действия. До края на деня силни правителствени войскови части сломяват съпротивата на въстанието в селата около Плевен.

Хиляди селяни въстават в Луковитска и Никополска околия. Ловеч е обсаден от 2000 въстаници, които оказват ожесточена съпротива на правителствените войски в продължение на четири дни.

Въстанали селяни от Шуменско и Търговищко, броят на които според някои оценки достига до 15 000[2] [3], обсаждат Шумен. Определена част от тях са етнически турци. След намесата на правителствените войски, въстаниците са бързо разгромени.

С ограничен обхват избухва въстанието в Търновско, Пловдивско, Софийско, Старозагорско, Хасковско, Бургаско, Кюстендилско.

Под ръководството на Ал. Стамболийски въстават жители на пазарджишките села, които на 10 юни се насочват към Пазарджик. Това са стотици селяни от околните села, които не са подкрепени от членовете на БКП. Достигайки пред града, заповед за нападение не е дадена от Стамболийски, поради явната неравност на силите и опасенията, че местният гарнизон няма да ще подчини на сваления министър-председател. На 11 юни откъм Пазарджик се открива артилерийска стрелба и за да не се превърне в кървав погром над обсадилите въстаници, Стамболийски нарежда те да се разпръснат. Самият той в продължение на три дни се крие от село на село. На четвъртия ден е предаден от седем селяни от село Голак. След жестоки изтезания той е умъртвен във вилата си.[4]

Достоверност на фактите[редактиране | редактиране на кода]

Изследванията на историографията по времето на тоталитарния комунистически режим, които са цитирани като база за текста по-горе, боравят предимно с качествени оценки – множество, много, хиляди и др. В Кратка българска енциклопедия, издадена през 1968 г., и в Кратка история на България [4] въстанието е наречено антифашистко, което противоречи на друго твърдение на същата историография от това време, че проведеното по-късно Септемврийско въстание е първото в света антифашистко въстание[5]. Може да се изрази съмнение по отношение оценките за този период от време, направени и записани в исторически изследвания от колективи и от именити историци и да се приемат като манипулативно представяне на историческата истина с цел създаване на заблуда в обществото. Не може да се приеме, че в България има фашизъм по време на управлението на БЗНС с министър-председател Ал. Стамболийски само няколко години след националната катастрофа и само 40 години след Освобождението. Политическата обстановка не се характеризира с радикални политически решения или крайна националистическа политика, както и няма политически среди, които да подкрепят крайно милитаристична, империалистическа политическа върхушка в България. Политическата обстановка не се характеризира и с други характерни особености от идеологията на фашизма – антидемократизъм, антисоциализъм, антипарламентаризъм, антикомунизъм, култ към водача, социална демагогия, репресивни форми за контрол и насилие над обществото, външна политика, насочена към нарушаване на международното право и военна агресия в други държави [6]. Такова твърдение е безпочвено и поради това, че създателят на фашистката идеология Мусолини още не е установил диктатура в Италия и с това не е узаконен фашизмът като идеология, свързана с авторитарна националистическа политика, политическа доктрина и политическа власт.

По поръчка на ЦК на БКП е извършено проучване от Музея на революционното движение в България. След многогодишни изследвания на музея резултатите са публикувани в неговия годишник („Победа“, София,1969). Три години по-късно е издадена книгата „Звезди във вековете“[7], един албум на всички загинали в съпротивата от 1923 до 1944 година. Фактите са следните – във въстанието загиват:

  • в Бургаски и Благоевградски окръг загиват 5 човека;
  • във Великотърновски и Пазарджишки окръзи загиват 7 човека;
  • в Ловешки окръг загиват 4 човека;
  • в Плевенски окръг загива 1 човек – Асен Халачев
  • Общо в България по време на Юнското въстание загиват 35 човека.

Тези данни не потвърждават „масовото участие във въстанието“.

Причини за неуспеха на въстанието[редактиране | редактиране на кода]

Основна причина за поражението на въстанието е липсата на единодействие между БЗНС и БКП и позицията на неутралитет на ЦК на БКП, породени от принципните различия между политическите платформи на комунисти и земеделци и влошените отношения, последвали след Войнишкото въстание и по време на управлението на Стамболийски. Бунтът или селските вълнения срещу преврата от 9 юни, наричани Юнско въстание, са без единно ръководство и координация, имат стихиен, неорганизиран характер и са без ясни политически цели. Поради тази причина те бързо и лесно са потушени от добре въоръжените правителствени органи на вътрешния ред.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Голяма енциклопедия България, Главен редактор акад. Васил Гюзелев, Българска академия на науките, Научно информационен център „Българска енциклопедия“, Книгоиздателска къща Труд, София, 2012, с. 4902 ISBN 978-954-8104-34-0 (т. 12)
  2. Димитров, Илчо и др. Кратка история на българския народ. София, 1983., стр. 340
  3. „Юнско антифашистко въстание“ в Кратка българска енциклопедия, том 5. София, ., 1968., стр. 537
  4. а б Александър Фол, Васил Гюзелев и др., Кратка история на България, Под редакцията на чл. кор. Илчо Димитров, Издателство Наука и изкуство, София, 1981, с. 331
  5. Александър Фол, Васил Гюзелев и др., Кратка история на България, Под редакцията на чл. кор. Илчо Димитров, Издателство Наука и изкуство, София, 1981, с. 339
  6. Българска енциклопедия, Българска академия на науките Българска енциклопедия, Книгоиздателска къща „Труд“, София, 2003, ISBN 954-8104-08-3; ISBN 954-528-313-0
  7. Музей на революционното движение в България, „Звезди във вековете“, Издателство на Българската комунистическа партия, София, 1972, 791 с.