Sea Cat (ЗРК)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Sea Cat
Sea cat RANHC.JPG
Пускова установка и модул за управление на комплекса „Сий Кет“
Обща информация
Вид Зенитно-ракетен комплекс с морско базиране и малък радиус на действие
История на производство и служба
Създадена на 1952 – 1958 г.
Производител Short Brothers, Великобритания Великобритания
На въоръжение 1962 г. - снема се от въоръжение
На служба при Великобритания Великобритания
Австралия Австралия
Нова Зеландия Нова Зеландия
Германия Германия
Швеция Швеция
Чили Чили
Нигерия Нигерия
Индонезия Индонезия
Варианти GPV (базов)[1]
Hellcat, Tigercat
Габаритни характеристики
Маса 68 кг
Дължина 1,48 м
Диаметър 0,19 м
Степени 1
Технически характеристики
Бойна глава осколочно-фугасна
Взривна мощност 15,5 кг
Брой бойни глави 1
Обсег 6,5 км
Скорост 0,95 М
Височина 1 км
Насочване радиокомандно
Платформа надводни кораби
Sea Cat
в Общомедия

Сий Кет (на английски: Sea Cat – Морска котка) е британски зенитно-ракетен комплекс с малка далечина на действие. Разработен е от английската компания Shorts Brothers (сега влизаща в състава на Thales Air Defence Ltd), Белфаст, Северна Ирландия.

Състои на въоръжение във ВМС на Великобритании, Австралия, Германия, Швеция, Бразилия, Чили, Нигерия, Индонезия и други страни. В британския флот се заменя с комплекса Sea Wolf. Експортираните комплекси също се заменят на по-съвременни[2].

История на разработването[редактиране | редактиране на кода]

Комплекса Seacat се разработва от разположената в Белфаст, Северна Ирланди фирма Short Brothers & Harland Ltd (по-късно тя е препродадена, сменява названието си и корпоративната форма на собственост и става Short Brothers plc и днес влиза в състава на Thales Air Defence Ltd, за по-кратко се нарича просто Short’s)[2]. Работите започнати от Short’s са в рамките на проекта Green Light. Проекта има своето начало през 1952 г[3]. Компанията към това време вече има определен опит от участието си в програмата на британските ракетни въоръжения, в проекта за многоцелеви ракети клас „земя—въздух“ под названието GPV, водещ се по поръчка на Министерството на снабдяването]][4] Дадените опитни образци на ракетите, снабдени с самонасочваща се глава Caravan преминават стрелбови изпитания на Аберпортския ракетен полигон в Аберпорт, окръг Керъдигиън, Уелс. В качеството на наземен цифров изчислителен комплекс са използвани универсалните аналогови изчислителни машини G-PAC (General-Purpose Analogue Computer) на компанията Elliott Brothers Ltd[5]. При разработката също се използват работи по британо-австралийската противотанкова управляема ракета Malkara. За получаването от компанията Short’s на договора за разработка е обявено през април 1958 г. През февруари 1959 г. ракетният комплекс получава своето съвременно име „Сий кет“, присвоено му от Адмиралтейството и Министерството на снабдяването[1]. Държавните изпитания продължават пет години са завършени през август 1962 г[3].

Ракетния комплекс се разработва за замяна на корабите на 40-мм зенитни оръдия „Бофорс“. Първият комплекс получава обозначението GWS-20 и неговите изпитания започват през 1961 г. на борда на фрегатата Decoy[Бележки 1]. Счита се първият в света серийно произвеждан корабен зенитен комплекс за близка зона на отбрана[6]. В процеса на експлоатация комплекса преминава няколко модернизации, чрез създаването на комплексите GWS-21, GWS-22 и GWS-24. В британския флот се използва на кораби от различни класове. Последните модификации на комплекса имат малки маса и габарити, позволяващи да се поставят на неголеми патрулни кораби и съдове на въздушна възглавница. Комплекса широко се експортира. Разработва се и вертолетен вариант на комплекса, с обозначението Hellcat. Сухопътният вариант на комплекса получава обозначението Tigercat. Сухопътният комплекс също се експортира и състои на въоръжение в Бразилия, Иран, Нигерия. Комплексите, доставени на ЮАР получават обозначението Hilda[2].

Понастоящем комплекса практически е свален от въоръжение. На британските кораби в средата на 1980-те е заменен с комплекса Sea Wolf. Експортираните комплекси също или са свалени от въоръжение, или се провеждат програми по тяхната замяна. Така например, на индонезийските фрегати Ahmad Yani той ще бъде заменен със ЗРК Mistral, а на бразилските фрегати Niteroi от ЗРК Albatros-Aspide[2].

Задействани структури[редактиране | редактиране на кода]

В разработката и производството на комплекса и неговите модификации, ракети и съпътстващото оборудване към тях са задействани следните структури:

Seacat (корабен вариант)
  • Куинсайлъндски завод, Куинс Айлънд, Белфаст;
  • Касълрийски завод, Каслри;
  • Нютаунардски завод, Нютаунардс;
Seacat ARM (противорадиолокационен корабен вариант)
Tigercat (сухопутен мобилен вариант)

Конструкция[редактиране | редактиране на кода]

Ракета[редактиране | редактиране на кода]

Ракетата е едностепенна, изпълнена по схема с въртящо се крило. Корпуса на ракетата е разбит на отсеци: обтекател с инфрачервен неконтактен взривател, бойна част, електронна апаратура на средствата за насочване, механизми на подвижните крила, РДТГ на маршевия и стартовия режим с блок сопла, разработен и произвеждан от фирмата Imperial Metal Industries Ltd. Креплението на отсеците помежду им се осъществява с помощта на пружинни ключалки, а електрическото съединение се осигурява чрез пружинни контакти, кото при сглобяването се допират в съответните контакти на печатната платка[2].

Подвижното крило има ъгъл на стреловидност 60° и се състои от четири конзоли, разположени по Х-образна схема. Конзолите се правят от твърд пенопласт, покрит със стъклопластик. На предните и външните части на крилата се намират чувствителните елементи на ударното устройство. На две от конзолите също се намират антените на приемника на радиокомандното насочване. Задвижването на рулевите машинки на въртящото крило се осъществява от хидравлика, привеждана в действие с помощта на барутните газове, постъпващи от маршевия РДТГ чрез хидравличен акумулатор на налягане[2].

Четири стабилизатора са разположени кръстообразно и по конструкция са аналогични на конзолите на крилата. На всички стабилизатори са разположени гнезда за трейсъри, но обикновено се използват само два. Изгарянето на горивото в стартовия и маршевия РДТГ става последователно[2].

Ракетата се прави в две модификации:

Скоростта на ракетата е дозвукова. Максималната скорост на ракетата е 0,95 М[2]. След края на работата на стартовия РДТГ скоростта ракетата е 0,6 М. Досегаемост по далечина: 6,5 км, по височина – 1 км. Съобщава се за поставянето от 1977 г. на последните варианти на ракетата на високомер даващ възможност за стрелба по нисколетящи ПКР. Всичко са произведени 5724 ракети, стойността на една по цени от 1989 г. съставлява 134 000 долара[6].

Разработва се и свръхзвукова ЗУР Seacat-2, но данни за приемането ѝ на въоръжение няма[2].

Комплекс[редактиране | редактиране на кода]

В състава на комплекса GWS-20 влизат пускова установка и пост за съпровождение. На подвижната пускова установка освен направляващите с ракети се разполага и станцията за предаване на радиокомандите към ЗУР. Поста за управление, способен да се върти по хоризонталната плоскост, включва пост за съпровождение на целите и ракетите, изчислителен прибор и пулт за управление на пусковата установка[2].

Целеуказанието се осъществява от общокорабните средства за откриване и съпровождение на въздушни цели. Към оператора на управлението на стрелбата, намиращ се в главния пункт за управление на огъня на кораба, от РЛС за откриване постъпват данните за въздушната обстановка. Оператора провежда избор на цел и дистанционно завърта към нея пусковата установка и поста за съпровождане[2].

Оператора на поста за съпровождане с помощта на широкоъгълен бинокулярен прицел (визьор) провежда захвата и съпровождането на целта и трейсъра на ЗУР. Оста на прицела се върти от оператора по хоризонтала и вертикала с помощта на две ръкохватки. На едната от ръкохватките за управление на визьора е поставен също джойстика за управление на ракетата. При завъртане на оста на прицела става синхронно завъртане на пусковата установка и направляващите на ракетите. На по-късните варианти на комплекса поста за съпровождане се комплектува с телевизионно устройство с променливо фокусно разстояние Marconi Elliot Avionics тип 323, което осигурява автоматичното съпровождане на трейсъра на ЗУР[2].

Пусковата установка, като правило, има четири направляващи. Въртенето на установката и направляващите се осъществява с помощта на електрохидравлични механизми. Зареждането на пусковата установка е ръчно, след привеждането на направляващите във вертикално положение. Времето за зареждане на комплекса по различни данни е от 40 секунди до 3 минути. На големите кораби подаването на ракетите става от погребите с помощта на лебедка. Част от ракетите може да се съхранява на палубата в стъклопластни контейнери. За защита на ракетите, разположени на пусковите направляващи, от морската вода и неблагоприятни атмосферни условия може да се използва херметична еластична пластмасова обвивка, свалянето на която може да става автоматично в процеса на старта на ракетата[2].

Теглото на четириракетната пускова установка в бойно положение е 4,7 тона. За поставяне на патрулни катери и съдове на въздушна възглавница е разработена олекотена пускова установка с маса 1270 кг за три ракети[2].

Модификации[редактиране | редактиране на кода]

GWS-20[редактиране | редактиране на кода]

Базова модификация на комплекса с ръчно управление на ракетата и съпровождане на целта ръчно с помощта на визьор.

GWS-21[редактиране | редактиране на кода]

Модификация с използването на съпровождане на целта с помощта на радара Type 262, управляващ стрелбата на 40-мм Бофорси[13].

GWS-22[редактиране | редактиране на кода]

Модификация, постъпила на въоръжение през 1972 г. Управлението на ракетата се осъществява с помощта на средства за телевизионно наблюдение, а автоматичното съпровождение на целта се осъществява с помощта на радар Type 904[6].

Експлоатация[редактиране | редактиране на кода]

Експлоатация на ЗРК „Сий кет“ от флотовете в света по състояние към 14 март 1974 г.[14]
ВМС Тип на корабите Брой кораби Брой ПУ ЗУР на 1ПУ
Австралия Австралия: Кралски ВМС на Австралия ескортен разрушител от типа „Ривър“ 6 1 4
Аржентина Аржентина: ВМС на Аржентина лек крайцер от типа „Бруклин 1 2 4
Бразилия Бразилия: ВМС на Бразилия фрегатите тип „Нитерой 6 2 3
есминец тип „Марсилио Диаш 1 1 4
Великобритания Великобритания: Кралски флот на Великобритания самолетоносачаHMS Ark Royal (R09)“(„Арк Роял“) 1 4 4
самолетоносача „Хермес 1 2 4
универсални десантни кораби 2 4 4
разрушителите тип „Каунти 8 2 4
леки крайцери тип „Тайгър 2 2 4
разрушителите тип Си Ей 4 1 4
фрегатите тип „Амазон 8 1 4
фрегатите тип „Леандър 26 1 – 2 4
фрегатите тип „Ротсей 9 1 4
фрегатите тип „Трайбъл н/д 2 4
фрегатите тип „Солсбъри 2 1 4
Венецуела Венецуела: ВМС на Венецуела разрушителя тип „Арагуа 1 2 4
Индия Индия: ВМС на Индия фрегатите тип „Леандър 6 2 4
Иран Иран: ВМС на Иран разрушителя тип „Батъл 1 1 4
фрегатите тип „Саам 4 1 4
Либия Либия: ВМС на Либия фрегатата „Уоспър“ Mk 7 1 2 3
Малайзия Малайзия: Малайзия фрегатите тип „Яроу 1 1 4
Нидерландия Нидерландия: Кралски ВМС на Нидерландия фрегатите тип „Ван Спейк 6 2 4
Нова Зеландия Нова Зеландия: Кралски ВМС на Нова Зеландия фрегатите тип „Леандър 2 1 4
фрегатите тип „Ротсей 2 1 4
Тайланд Тайланд: ВМС на Тайланд фрегатите тип „Яроу 1 1 4
Чили Чили: ВМС на Чили разрушителите тип „Алмиранте 2 1 4
фрегатите тип „Леандър 2 1 4
Швеция Швеция: ВМС на Швеция разрушителите тип „Естергьотланд 4 1 4

Seacat[редактиране | редактиране на кода]

Великобритания

  • фрегати тип Леандър[15]
  • фрегати тип „Трайбъл“[15]
  • фрегати тип Type 12 „Уитби“[15]
  • фрегати тип Type 21[15]
Австралия
  • фрегати тип „Ривър“[15]
Аржентина
Бразилия
  • 1 разрушител от типа Somner[15]
  • 6 фрегати тип Niteroi[2]
Холандия
  • 6 фрегати тип Leander[15]
Индия
  • 4 фрегати тип Leander[15]
Индонезия
  • фрегати тип Ahmad Yani[2]
Иран
Нова Зеландия
  • 2 фрегати тип „Леандър“[15]
  • 2 фрегати тип „Ротсей“[15]
Чили
  • 1 разрушител от типа Type 42[15]
  • фрегати тип Leander британска постройка[2]
Нигерия
  • корвети тип Vosper Mk9[2]
Либия[15]
Малайзия[15]
Пакистан[15]
Швеция[15]
Тайланд[15]
Венецуела
ФРГ[15]

Tigercat[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Тази информация подлежи на критика, тъй като в британския флот по онова време няма фрегата Decoy, а има разрушител HMS Decoy (D106) от типа „Деринг“.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Flight International, v. 84, no. 2843, p. 438.
  2. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у Зенитный ракетный комплекс Sea Cat. // Информационно-новостная система Ракетная техника. Архив на оригинала от 16 май 2012. Посетен на 8 октомври 2011.
  3. а б Flight International, v. 84, no. 2843, p. 437.
  4. Flight International, v. 84, no. 2843, p. 437 – 438.
  5. а б Lavington, Simon. Moving Targets: Elliott-Automation and the Dawn of the Computer Age in Britain, 1947−67. ((en)), Springer, 2011, p. 141.
  6. а б в г Norman Friedman. The Naval Institute guide to world naval weapons systems, 1997 – 1998. 410 – 411 с.. ISBN 1557502684, 9781557502681..
  7. а б в Flight International, v. 84, no. 2843, p. 440.
  8. Flight International, v. 84, no. 2843, p. 441.
  9. а б Flight International, v. 84, no. 2843, p. 442.
  10. Flight International, v. 111, no. 3557, pp. 1354 – 1355.
  11. Wallop Pyrotechnics. // Flight International, 18/25 юни 1977, p. 1854
  12. Shorts unsheathes Javelin. // Flight International, 24 септември 1983, p. 809
  13. Britain Sea Cat GWS-20, GWS-21 and GWS-22. // www.navweaps.com. Архив на оригинала от 31 август 2012. Посетен на 11 октомври 2011. (на английски)
  14. World Missile Yearbook: Short Seacat (UK). // Flight International, 14 март 1974, p. A10
  15. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю я World missile directory. Flightglobal international. 58 с..

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Sea Cat (ЗРК)“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.