Степна усойница

	Степна усойница
	Природозащитен статут
	; Уязвим
	Червена книга на България
	; Изчезнал (1934 г.)
	Класификация
царство:	Животни (Animalia)
(без ранг):	Двустранно симетрични (Bilateria)
(без ранг):	Вторичноустни (Deuterostomia)
тип:	Хордови (Chordata)
(без ранг):	Ръкоперки (Sarcopterygii)
(без ранг):	Тетраподоморфи (Tetrapodomorpha)
(без ранг):	Амниоти (Amniota)
(без ранг):	Сауропсиди (Sauropsida)
клас:	Влечуги (Reptilia)
(без ранг):	Диапсиди (Diapsida)
разред:	Люспести (Squamata)
семейство:	Отровници (Viperidae)
род:	Усойници (Vipera)
вид:	Степна усойница (V. ursinii)
	Научно наименование
	Vipera ursinii (Bonaparte, 1835)
	Степна усойница в Общомедия
	[ редактиране ]

Степната усойница (Vipera ursinii), наричана също урсиниева или остромуцунеста усойница,^[3] е вид змия от семейство Отровници (Viperidae).

Разпространение и местообитание[редактиране | редактиране на кода]

Видът се среща в степите на Евразия и в отделни изолирани находища в Централна и Южна Европа.^[4]

Основният ареал на степната усойница са степите от Молдова, Южна Украйна и Южна Русия до Северен Казахстан и Северозападен Китай. В Европа се среща в островни находища в Югоизточна Франция, Централна Италия, Австрия, Унгария, Румъния, западната част на Балканския полуостров. В България са намирани общо четири екземпляра - два в платото при Шумен, при село Вердикал, днес част от Банкя, (1927) и при манастира Свети Крал над Княжево (1934). Видът се смята за изчезнал от територията на страната.^[5]

Подвидове[редактиране | редактиране на кода]

V. u. eriwanensis
V. u. graeca
V. u. moldavica
V. u. rakosiensis
V. u. renardi
V. u. ursinii

Описание[редактиране | редактиране на кода]

Обикновено степната усойница достига до 55 cm дължина, но са известни и екземпляри с дължина 80 cm.^[6] Отличава се от обикновената усойница (Vipera berus) по тясната и вълнообразна гръбна ивица, трапецовидното сечение и по-малката и ниско разположена ноздра.^[5]

Хранене[редактиране | редактиране на кода]

Степната усойница се храни главно с гущери, дребни гризачи, едри насекоми, по-рядко с жаби и малки на птици.

Размножаване[редактиране | редактиране на кода]

Ражда по 3 до 16 малки.

Отрова[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки че змията е отровна, няма известни смъртни случаи на хора, в резултат на ухапвания.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

↑ Vipera ursinii (Bonaparte, 1835). // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature. Посетен на 2 януари 2023 г. (на английски)
↑ Червена книга на Република България. Степна усойница. Посетен на 25 март 2012
↑ Приложение № 4 от Закона за биологичното разнообразие // Посетен на 2024-01-02.
↑ Joger, Ulrich; Crnobrnja Isailovic, Jelka; Vogrin, Milan; Corti, Claudia; Sterijovski, Bogoljub; Westerström, Alexander; Krecsák, László; Pérez Mellado, Valentin; Sá-Sousa, Paulo; Cheylan, Marc; Pleguezuelos, Juan M.; Sindaco, Roberto. Vipera ursinii // IUCN Red List of Threatened Species. Version 2011.1. International Union for Conservation of Nature, 2008. Посетен на 5 юли 2011. (на английски)
↑ ^а ^б Бешков, Владимир и др. Земноводни и влечуги в България. Пенсофт, 2002. ISBN 978-954-642-147-0.
↑ Mallow D, Ludwig D, Nilson G. 2003. True Vipers: Natural History and Toxinology of Old World Vipers. Krieger Publishing Company, Malabar, Florida. 359 pp. ISBN 0-89464-877-2.

[1] Vipera ursinii (Bonaparte, 1835). // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature. Посетен на 2 януари 2023 г. (на английски)

[2] Червена книга на Република България. Степна усойница. Посетен на 25 март 2012

[:0-3] Приложение № 4 от Закона за биологичното разнообразие // Посетен на 2024-01-02.

[iucn-4] Joger, Ulrich; Crnobrnja Isailovic, Jelka; Vogrin, Milan; Corti, Claudia; Sterijovski, Bogoljub; Westerström, Alexander; Krecsák, László; Pérez Mellado, Valentin; Sá-Sousa, Paulo; Cheylan, Marc; Pleguezuelos, Juan M.; Sindaco, Roberto. Vipera ursinii // IUCN Red List of Threatened Species. Version 2011.1. International Union for Conservation of Nature, 2008. Посетен на 5 юли 2011. (на английски)

[Бешков-5] а ^б Бешков, Владимир и др. Земноводни и влечуги в България. Пенсофт, 2002. ISBN 978-954-642-147-0.

[Mal03-6] Mallow D, Ludwig D, Nilson G. 2003. True Vipers: Natural History and Toxinology of Old World Vipers. Krieger Publishing Company, Malabar, Florida. 359 pp. ISBN 0-89464-877-2.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]