Георгий Жуков
| Георгий Жуков | |
| руски маршал | |
 Жуков през 1944 г. | |
| Звание | маршал |
|---|---|
| Години на служба | 1915 – 1957 |
| Служи на |  Червена армия |
| Род войски | |
| Битки/войни | Първа световна война Втора световна война |
| Награди | Георгиевски кръст (2) Червено знаме Герой на Съветския съюз (4) Орден Ленин (4) Легион за заслуги |
| Образование | Военна академия „Фрунзе“ |
| Дата и място на раждане | 19 ноември 1896 г. (стар стил)
|
| Дата и място на смърт |
Москва, СССР |
| Погребан | Некропол на стената на Кремъл, Тверски район, Русия |
| Подпис |  |
| Георгий Жуков в Общомедия | |
Георгий Константѝнович Жу̀ков (на руски: Георгий Константѝнович Жу̀ков, 1 декември 1896, Стрелковка, Калужка област, Русия – 18 юни 1974, Москва) е виден съветски пълководец, маршал на Съветския съюз, началник на Генералния щаб, министър на отбраната на СССР.
Преди Втората световна война[редактиране | редактиране на кода]
Роден е в село Стрелковка, близо до Калуга. Баща му, Константин Жуков, бил изоставен в сиропиталище на тримесечна възраст и осиновен от бездетната вдовица Анушка Жукова щом навършил две години. Константин Жуков работил като обущар и земеделец до смъртта си през 1921 г. Майката на Жуков, Устиня Артьомиевна, била физически много силна жена, която работела на полето от пролет до късна есен, когато заминавала да товари и превозва с каруцата си бакалски стоки. Когато Константин и Устиня се оженили, той бил на 50 години, а тя на 35. [1]
През 1907 г., след като завършва трети клас, Жуков заминава за Москва, където е приет за чирак в кожухарската работилница на своя вуйчо Михаил Пилихин. Въпреки тежките условия на труд, Жуков се занимава самостоятелно с изучаване на математика и география, а на тринадесетгодишна възраст постъпва във вечерни общоообразователни курсове и взима диплома за прогимназиално образование. През 1910 г. Жуков вече е старши чирак с трима подчинени чираци, а през 1911 г. става калфа и се изнася на квартира в Москва. [1]
Първа световна война[редактиране | редактиране на кода]
Жуков е призован да се яви за военна служба през август 1915 г., след като във връзка с големите загуби на руската армия през май 1915 г., са предсрочно извикани младежите от набор 1896. Жуков служи в 5-и запасен кавалерийски полк, разположен в град Балаклея, Харковска губерния. След подготовка в Савинци, той е включен в състава на 10-и драгунски Новгородски полк. През 1916 г., Жуков е повишен в подофицер и награден с два Георгиевски кръста за храброст - за взимане в плен на немски офицер и за получено нараняване от избухнала мина по време на разузнаване. [1]
След избухването на февруарската революция, Жуков е единодушно избран за председател на ескадронния войнишки комитет. През есента на 1917 г., ескадронът на Жуков е разпуснат, а през ноември той се завръща в Москва. В началото на февуари 1918 г. Жуков заболява от петнист тиф, а през април - от възвратен тиф. [1]
Гражданска война[редактиране | редактиране на кода]
Жуков постъпва като доброволец в 4-и кавалерийски полк на 1-а Московска кавалерийска дивизия през 1918 г. Според някои там е обучен за танкист от германски специалисти.[2] Първият бой на полка на Жуков е при подстъпите към Шипово, където той е атакуван от близо 800 казаци сражаващи се на страната на белите.[1]
През октомври 1919 г., Жуков участва в боеве от местно значение край Царицин. В боя между Заплавное и Ахтуба, той е ранен в левия крак от ръчна граната и получава едномесечен отпуск, а след това заема длъжността курсант-старшина като спомага и в обучението в щиков бой, физическа и строева подготовка. В средата на юли 1920 г., курсовете са сляти в сборна бригада, която е изпратена на фронта. Бригадата се сражава срещу войските на генерал Улагай, Фостиков и Крижановски. Скоро след това Жуков е назначен за командир на 2-и ескадрон на 1-и кавалерийски полк. В края на декември, ескадронът на Жуков участва в разгрома на кулашкото въстание във Воронежка губерния.[1] През пролетта на 1921 г., той взима участие в потушаването на бунта на „антоновщината“ в Тамбовска област, ранен е и получава орден Червено знаме.[3]
След Гражданската война командва кавалерийски полк и бригада. След това е инспектор в кавалерията на РККА, командир на дивизия, армейски корпус и заместник-командващ Запорожкия военен окръг. Командващ е 1-ва армейска група на съветските войски в Монголия.
Ръководи съпротивата срещу японското нашествие в Монголия през лятото на 1939 г., когато провежда операция по обкръжаване и разгромяване на войските на японския генерал Комацубара при река Халхин Гол. За тази операция е награден със званието „герой на Съветския съюз“ и орден „Червено знаме“ на Монголия.
От 1940 г. е командващ на Киевския отделен военен окръг, а от януари до юли 1941 г. е началник на Генералния щаб, заместник на народния комисар (министър по днешнοму) на отбраната на СССР.
През Втората световна война[редактиране | редактиране на кода]
Жуков е считан за най-изявения съветски военачалник през Втората световна война, като заема най-високи военни длъжности – едновременно първи заместник на народния комисар на отбраната на СССР и заместник на върховния главнокомандващ. Командва и фронтовете: Резервен, Ленинградски, Западен (едновременно и главнокомандващ на Западното направление), 1-ви украински, 1-ви беларуски.
Ръководи защитата на Ленинград, Сталинград и Москва през 1941 г.; започва първото контранастъпление след битката за Москва. Командва решаващите пробиви при Сталинград (1942), Курск (1943). Той е първият съветски военачалник, удостоен през Втората световна война с военното звание „маршал на Съветския съюз“ (18 януари 1943).
През заключителния етап на войната ръководи освобождаването на Варшава (17 януари 1945) и битката за превземане на столицата Берлин (1945), с което завършва войната.
На 8 май 1945 г. в Карлсхорст (Берлин) маршал Жуков приема от хитлеровия фелдмаршал Вилхелм Кайтел безусловната капитулация на Нацистка Германия. Приема и триумфалния Парад на победата в Москва на 24 юни 1945 г.
След Втората световна война[редактиране | редактиране на кода]
Главнокомандващ е на съветската окупационна зона в Германия. Изпада в немилост, обвинен в незаконно присвояване на трофеи, назначен за командващ на Одеския, а после – на Уралския военен окръг.
След смъртта на Сталин (5 март 1953) заедно с Никита Хрушчов отстранява от власт Лаврентий Берия. Министър на отбраната (1955 – 1957); отстранен от длъжност на 26 октомври 1957 г. ставайки неудобен за Никита Хрушчов е освободен заради насърчаването на култ към неговата личност и пенсиониран; по-късно е реабилитиран от Леонид Брежнев – тогава са издадени и неговите мемоари „Спомени и размисли“.
Критика[редактиране | редактиране на кода]
Жуков често е критикуван заради това, че хвърля войските в безсмислени челни атаки, давайки многобройни жертви. Нему се приписва от съветската пропаганда циничният цитат: „Бабы опять нарожают“ („Жените пак ще народят“), когато го упреквали, че не му е жал за загиналите войници. Главен негов критик е писателят Виктор Суворов, който в трилогията си „Ледоразбивачът“ и най-вече книгите „Сянката на победата“ и нейното продължение „Взимам си думите назад“ опитва да развенчае митовете за Георгий Жуков. Според него, мемоарите на Жуков „Спомени и размисли“ представят изопачена информация и взаимноизключващи се факти в съчетание с комунистическа агитация и пропаганда, като целта му е да представи РККА, като небоеспособна, лошо въоръжена и напълно неподготвена за война. Суворов критикува Жуков за остарели тактически разбирания, за приписване на чужди заслуги, както и че той – Жуков – отказва да поеме лична отговорност. Той лично довежда своите заместници, а впоследствие обвинява в некадърност целия генерален щаб, а самия себе си величае. Особено настоятелен е Суворов в „Разгромът“.
Според Виктор Суворов Жуков погубва:
- 6 механизирани корпуса в района на Дубно, Луц и Ровно през юни 1941 г.
- 1-ви гвардейски кавалерийски корпус и 4-ти въздушнодесантен корпус край Вязма
- самостоятелния въздушнодесантен корпус през 1943 г. в Украйна
- 3-та, 10-а и част от 4-та армии, изнесени по негова заповед край Бялосток в началото на войната през 1941 г.
- 6-а, 12-а, 18-а и 26-а армии в Лвовско-Черновицкия клин
- 29-а, 33-та и 39-а армия в района на Вязма
- 3-та гвардейска танкова армия през есента на 1943 г.
- 1-ва и 2-ра танкова армия в битката за Берлин през 1945 г. и т.н.
Въпреки критиките Жуков печели една от най-важните битки във Втората световна война – Сталинградската. Според Виктор Суворов Жуков няма заслуги за пробива и обсадата на 6-а армия под командването на фелдмаршал Фридрих Паулус в Сталинград, защото по това време се е намирал на съвсем друго място – на Западния фронт, където е подготвял поредното кръвопролитно и безрезултатно настъпление – операция Марс. Операцията е проведена през ноември-декември 1942 г. Тогава за 2 седмици съветските войски дават по свои данни над 215 000 души загуби, без да успеят да пробият германската отбрана в района на Ржев и Сичовка.
Това обаче, е отвличаща операция, за да не може германското командване да прехвърли войски към Сталинград. Самото обкръжаване на 6-а армия на Паулус е разработено от Генщаба под кодово наименование „Уран“. Главен инициатор за това е Жуков. А Сталин го изпраща на Западния фронт за два дни да организира и започне отвличащия маньовър.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д е Жуков, Георгий. Спомени и размисли. София, Държавно Военно Издателство, 1969. с. 12, 25, 26, 30, 33, 35, 41, 43, 44, 53, 60, 63, 65, 68.
- ↑ Цитирано по: История и цивилизация за 10 клас; Автори: Костадин Грозев, Валери Колев, Тодор Зарков; Портрет: Григорий Жуков. София, 2001, стр.97.
- ↑ Соколов, Борис Вадимович. В огне революции и гражданской войны // Военная Литература. 2000.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- ((ru)) Жуков, Георгий. „Воспоминания и размышления“, Москва 2002 Архив на оригинала от 2021-01-21 в Wayback Machine.
- ((ru)) Воротников, Михаил. „Г.К. Жуков на Халхин Гол“, Омск 1989
- ((ru)) Критична монография за Жуков от Виктор Суворов
|
