Никола Долапчиев (юрист)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Никола Долапчиев
български юрист
Роден
Починал
8 ноември 1966 г. (69 г.)
ПогребанФорест Лоун Мемориъл Парк, Глендейл, САЩ
Учил вСофийски университет
Хумболтов университет на Берлин
Право
ОбластНаказателно право

Никола Долапчиев е виден български юрист, професор по наказателно право. Член на Българската академия на науките.

Произход и образование[редактиране | редактиране на кода]

Никола Долапчиев е роден на 7 февруари 1897 година в Сливен. Завършва право в Софийския университет през 1920 г. Специализира наказателно право в Берлин (1922 – 1924), в САЩ, Англия, Франция, Германия и Австрия (1931 – 1932).

Научна кариера[редактиране | редактиране на кода]

Долапчиев става доктор по правни науки на Берлинския университет през 1924 година, след което постъпва като асистент в юридическия факултет на Софийския университет. Защитава докторската дисертация в Берлинския университет в 1924 година на тема: „За един логичен строеж на понятието за вината в наказателноправната система“.[1][2] През 1926 година става доцент, в 1929 година – извънреден професор, а през 1933 година – професор по наказателно право. От 1936 година е дописен член на БАН, а от 1941 година до 1948 година включително е редовен член на БАН. От 1933 до 1943 година ръководи Катедрата по наказателно право и наказателно съдопроизводство в Софийския университет. Декан е на Юридическия факултет през 1930 и 1931 година. Член е на Американската академия по криминология от 1932 г. Междувременно работи заедно с адвокат Димитър Алексиев, чиято кантора е била на ул. „Цар Иван Асен“ 3, ет. 1 в гр. София. През 30-те години преподава и в Свободния университет за политически и стопански науки в София.[3]

След Деветосептемврийския преврат[редактиране | редактиране на кода]

През 1945 година Долапчиев е назначен за служебен защитник на княз Кирил Преславски и бившия министър-председател Добри Божилов пред Първи състав на Народния съд. В защитната си пледоария Долапчиев призовава съдът да вземе предвид, при определяне на наказанието на Кирил Преславски, незначителната роля, която е изпълнявал подзащитният му, който не е взел „активно участие нито в едно събитие или решение“.[4]

Като представител на Народен съюз „Звено“[5] на 6 август 1947 година е назначен за пълномощен министър на България в Лондон. Година по-късно е изключен от БАН за „враждебна дейност“ към Народна република България и като академик е възстановен посмъртно едва през 1991 година. През следващата 1948 година българският дипломатически корпус се разпада, напускат редица дипломати, които търсят политическо убежище, сред тях е и Долапчиев, който се установява със семейството си в Лондон.[6] Участва в дейността на Българския национален комитет.[5]

Емиграция и смърт[редактиране | редактиране на кода]

През 1957 година Долапчиев заминава от Ливърпул за Ню Йорк заедно със съпругата си Рада Долапчиева и сина си Георги Долапчиев. Установява се със семейството си в Лос Анджелис, Калифорния. Лишен от българско гражданство като невъзвращенец, кандидатства за американско гражданство и го получава.

Умира на 8 ноември 1966 година.[7] Погребан е в гробището Форест Лоун Мемориъл Парк в Лос Анджелис, Калифорния, САЩ.

В спомените на съвременниците[редактиране | редактиране на кода]

Профил. Долапчиев „отстоява становището си винаги убедено, неотстъпно и убедително – в науката и в живота си!“. Това са думи на световноизвестния и дълбоко уважаван проф. д-р Коолрауш, който е бил научен ръководител на Никола Долапчиев по време на разработкта на дисертацията му. Проф. д-р Едуард Коолрауш нееднократно по различни поводи, с топлата и умиление сочеше своя ученик – вече дългогодишен професор – като изграден надежден учен[8].

Проф. Долапчиев е не само голям учен, но и великолепен преподавател. Той умееше да излъчва познанията си и да ги напластява мигновено в съзнанието на жадните за наука и пропити от благодарност студенти. Лекциите и упражненията му доствяха истинско удоволствие и върховна наслада, а слушателите показваха подчертано желанието си – часът при проф. Долапчиев още да продължава. Той беше прекалено възпитан и изискван в отношенията си към колегите – научни работници, към студентите и гражданите и не допускаше да се самоизтъква и да „натрапва“ становището си. Спореше убедено и аргументирано. Той беше дълбокомислещ и можещ теоретик и блестящ и съкрушаващ практик – като защитник[8].

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Основните интереси на проф. Н. Долапчиев са насочени към наказателното право (обща и особена част) и военно-наказателното право. Автор е на редица книги, студии, статии по възловите проблемите на материалното наказателно право:

  • Гражданският иск в наказателния съд (1921 – 1922);
  • Критични бележки върху понятията „неправда“ и „вина“ (приноси към философията на правото с предимен оглед на наказателното право, (1925);
  • Наказателното право в съветска Русия (1926);
  • Новите насоки в наказателноправната наука (1927);
  • Действие на наказателния закон по място, време и лице (1928);
  • Посредствено извършителство и „подчинителство“;
  • Престъпление, деяние и причинна връзка (1929);
  • Наказателно право (обща и особена част) – общ курс по наказателно право в три части (1930) (претърпял пет частични преиздания до 1947 г.);
  • Criminal Law in Bulgaria, 23 Am. Inst. Crim. L. & Criminology 1012 (1932 – 1933) via Northwestern Law School Scholarly Commons
  • Отзив за „Коментар на Наказателния закон“: Т. 1 (1933);
  • За съучастието според българския наказателен закон (1933);
  • Предизвикан отговор (1934);
  • Възможни ли са противоправнни и задължителни заповеди? (1934);
  • Лъжата у подсъдимите: Принос към изучаване психологията на подсъдимите: Наблюдение, в съавторство с Досю Драганов (1936);
  • Престъпността у малолетните във връзка с днешните възпитателни фактори: Социалфилософска студия (1939);
  • Developpement du droit penal Bulgare, (1939);
  • Law and human rights in Bulgaria, лекция пред Royal Institute of International Affairs – Chatham House, 6 ноември 1952, публикувана в International Affairs (Royal Institute of International Affairs 1944-), Vol. 29, No. 1, pp. 59 – 69 (1953);
  • Bulgaria. The making of a satellite. Analysis of the historical developments. 1944 – 1953, Rio de Janeiro, Foyer Bulgare – Bulgarian historical institute (1971).

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Алманах на Софийския университет 1888 – 1928, Кратка история на университета с животописни и книгописни сведения за преподавателите и асистентите от основаването на висшето училище насам. Университетска библиотека № 91, 1929. с. стр. 415 – 416.
  2. ↑ Поредица „Видни Юристи“, изд. Проф. Марин Дринов, 1994
  3. ↑ Годишник на Свободния университет за държавни и стопански науки в София, год. XV, Печ. „Нов Живот“, С, 1935 г., стр. 9
  4. ↑ Никола Долапчиев – „Забравеният“ съосновател на СНРБ, Николай Поппетров, сп. Наука, – кн. 3/2014, том XXIV (2014);
  5. ↑ а б Шарланов, Диню. История на комунизма в България. Том II. Съпротивата. Възникване, форми и обхват. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0544-1. с. 221.
  6. ↑ Никола Долапчиев, Й. Фаденхехт, Летопис на БАН, XIX, 1935/1936 с. 53 – 55 (1940);
  7. ↑ Никола Поппетров – Никола Долапчиев – „забравеният“ съосновател на СНРБ – В: сп. Наука, бр. 3/2014 г., с. 22 – 24
  8. ↑ а б Никола Долапчиев, Й. Фаденхехт, Летопис на БАН, XIX, 1935/1936 (1940);

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]


Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Никола_Долапчиев_(юрист)&oldid=12159376“.