Николай Тодоров (историк)

Вижте пояснителната страница за други личности с името Николай Тодоров.

---

Николай Тодоров
и.д. председател (президент) на Републиката
Мандат	17 юли 1990 – 1 август 1990
Предшественик	Станко Тодоров
Наследник	Желю Желев
47-ми председател на Народното събрание
Мандат	17 юли 1990 – 2 октомври 1991
Предшественик	Станко Тодоров
Наследник	Стефан Савов
Лична информация
Роден	21 юни 1921 г. Варна, Царство България
Починал	27 август 2003 г. София, България
Съпруга	Ана Върбанова
Деца	Мария Тодорова, Елка Тодорова, Върбан Тодоров
Полит. партия	БКП (до 1990 г.), БСП
Образование	СУ „Св. Климент Охридски“
Професия	академик • учен • политик
Народен представител в: VII ВНС

Николай Тодоров Тодоров е български академик, учен историк-балканист с международно признание, политик и дипломат. Държавен глава на България от 17 юли до 1 август 1990 г.

Приема се за основоположник на балканистиката като самостоятелно направление в българската историческата наука. Автор е на над 400 научни публикации. Негови монографии са публикувани в редица страни по света. Женен, с 3 деца.

Биография

Ранни години

Николай Тодоров е роден в гр. Варна на 21 юни 1921 г. Завършва Варненската класическа гимназия през 1940 г. и СУ „Св. Климент Охридски“ – по медицина (1947) и история (1950). Участвал е в антифашистката съпротива (1941 – 1944) – политзатворник със смъртна присъда, заменена поради малолетност на доживотен затвор.

Научна дейност

• преподавател в Софийския университет – въвежда курс по история на балканските народи (1957)
• ръководител на секция „История на балканските народи“ на Института по история (1962)
• основател и директор на Института по балканистика при БАН (1964 – 1989)
• основател и директор на Института за външна политика към МВнР (1969 – 1974)
• директор на Единния център за наука и подготовка на кадри по история при БАН (1972 – 1978)
• председател на Дружество за разпространение на научни знания „Георги Кирков“ (1974 – 1978)
• заместник-председател на БАН (1983 – 1988)

Автор на над 400 доклади, статии, студии, изследвания, монографии, публикувани в България и в чужбина. Съставител и главен редактор на множество научни сборници, както и основател и главен редактор на редица периодични списания и поредици като „Балканистика“, „Балкани“, „Etudes balkaniques“, „Studia Balcanica“ и др. Един от главните редактори на Многотомната история на България; отговорен редактор, съставител и автор на том 5.

Научни степени и звания

• научен сътрудник по история (1950)
• кандидат на историческите науки (1957)
• старши научен сътрудник (1960)
• доцент в СУ „Св. Климент Охридски“ (1962)
• професор в СУ „Св. Климент Охридски“ (1966)
• доктор на историческите науки (1971)
• член-кореспондент на БАН (1974)
• академик на БАН (1979)

Международна дейност

• член на Изпълнителния съвет на ЮНЕСКО (1972 – 1976)
• председател на 23-та генерална конференция на ЮНЕСКО
• главен редактор на многотомната „История на световната цивилизация“, официално издание на ЮНЕСКО (1985)
• кандидат за генерален директор на ЮНЕСКО (1987)
• заместник-председател и председател на Международната асоциация за изследвания в Югоизточна Европа (1974 – 1979)
• генерален секретар и президент на Международния център за балканска документация и архивистика CIBAL (1976)
• член на Френското дружество по историческа демография на Международната комисия по проучване на градовете

Политическа дейност

• посланик на България в Гърция (1978 – 1983)

Като учен с позиции в йерархията на Българската комунистическа партия, Николай Тодоров участва в изготвянето, но в крайна сметка не подкрепя активно нейната позиция за Възродителния процес. Участва в комисия, начело с Александър Лилов, която през 1982 г. не препоръчва масовото принудително преименуване на българските турци като политически нецелесъобразно. В края на 80-те се изказва критично за използването на историческата наука като политически инструмент, оправдаващ Възродителния процес.

• председател на VII велико народно събрание (1990 – 1991)

Подбрана библиография

• Положението на българския народ под турско робство. Документи и материали. С., 1953.
• Зараждане на капиталистическите отношения в текстилното производство в България през първата половина на ХIХ в. М., 1957.
• За демографското състояние на Балканския полуостров през ХV–ХVI в. С., 1960.
• Българо-гръцките отношения през ХVIII в., отразени в Паисиевата история. С., 1962.
• Филики Етерия и българите. София, 1965.
• Турски извори за българската история. Серия ХV–ХVI в. Т. 2. С., 1966 (в съавт. с Б. Недков).
• Миналото на България. С., 1969 (в съавт. с В. Мутафчиева), трудът е издаден на руски, английски, немски и френски език.
• Българи – участници в борбите за освобождението на Гърция 1821 – 1828. С., 1971 (в съавт. с В. Трайков).
• Балканският град ХV–ХIХ век. Социално-икономическо и демографско изследване. С., 1972 (трудът е преведен на руски, френски, английски, гръцки и турски език).
• Кратка история на България. С., 1973 (трудът е издаден на руски, английски, немски, френски, гръцки, турски, арабски език).
• Турски извори за българската история. Т. 6. Наследствени описи и протоколи от кадийските регистри на София ХVII–ХIХ в. С., 1977 (в съавт. с М. Калицин).
• La ville balkanique sous les Ottomans (XV–XIX s.). London, 1977.
• Балканските измерения на гръцкото въстание от 1821 г. Приносът на българите. С., 1984 (трудът е издаден първо на гръцки език в Атина през 1982 г.).
• Situation demographique de la Peninsule Balkanique (fin du XV-e s. – debut du XVI-e s.). Sofia, 1988 (в съавт. с А. Велков).
• Археологически данни по спора за гроба на Васил Левски в църквата „Св. Петка Самарджийска“. Документи и становища. С., 1988.
• Седмото велико народно събрание зад кадър. С., 1993.
• Посланикът – историк. Свидетелство за българо-гръцките отношения през 80-те години. С., 1996 (трудът е издаден и на английски език в Ню Йорк, САЩ, през 1999 г.).
• Society, the City and Industry in the Balkans, XV–XIX centuries. Variorum, London, 1998.
• Дневник (1966 – 1998). т. І и ІІ., изд. „Изток-Запад“, София, 2007.

Отличия

• Лауреат на Димитровска награда за наука (1977)
• Академична палма на Франция, офицер и командор – 2 пъти (1978 и 1985)
• Член на Академията на науките на СССР (1982)
• Член на Гръцката академия на науките (1983)
• Златен медал на ЮНЕСКО (1987)
• Почетен доктор на Атинския университет (1987)
• Президентска награда на Италия в областта на културата (1992)
• Член на Руската академия на науките (1994)
• Орден Стара планина, I степен (2002)