Италиански фашизъм

Италиански фашизъм се отнася до авторитарен, националистически Fascismo политика, чрез която министър-председателят Бенито Мусолини управлява Кралство Италия от 1922 до 1943 г.

История

Мусолини създава фашисткото движение на 23 март 1919 г. на заседание в миланската Пиаца Сан Сеполкро. Сред учредителите му са революционните синдикални водачи Агостино Ланцило и Микеле Бианки.

След войната, остатъците от италианския фашизъм са прегрупирани под знамето на нео-фашисткото „Италианско социално движение“ (МСИ). През 1995 г. МСИ се слива с консервативните бивши християндемократи, образувайки "Националния алианс" (АН), който се обявява за верен на конституционализма, парламентаризма и политическия плурализъм.

Италия на Мусолини след 31 октомври 1926 г. представлява йерархично централизирана тоталитарна държава, със своя корпоративна система. Установява се еднопартийна система т.е. държавата и обществото са ръководени само от Национална фашистка партия и нейните органи. Към партията са прикрепени всички обществени организации, партийната милиция, синдикатите, както и съдебната система. През декември 1928 г. създават Голям фашистки съвет. Големият фашистки съвет (ГФС) е обявен за върховен държавен орган. Правителството администрира и изпълнява решенията му, а Камарата ги узаконява.

Характерна особеност за италианския фашизъм и изградената от него държава е корпоративната система. Тя се основава на т. нар. Корпорации – обединения на работници и работодатели от даден отрасъл, които делегират свои представители в Корпоративната камара. На практика на чело на всяка корпоративна структура стои представител на НФП. Така се създава маската, под която се крие тоталният партиен контрол.

НФП се стреми да стигне до съзнанието на хората и да ги ангажира всекиднево със своята идеология и цели. Фашизмът трябва да присъства в този живот и по време на труд, и по време на почивка.