Клюнийска реформа

Клюнийска реформа е процес на реформи в Римокатолическата църква за обновление на западноевропейското монашество, започнал през X-XII в. в абатство Клюни. Целта на реформата е да се възстанови дисциплината на монашеския живот по устав, да се задълбочи вътрешната религиозност, да се усили литургичната практика и да се заздрави икономическото положение и самостоятелността на манастирите. Реформата е улеснена от особеното положение на манастирите в клюнийската конгрегация, чийто съюз е скрепен не само с религиозни идеали, но и с правни (юридически) връзки.

Предпоставки

Разпадът на Каролингската империя в периода IX - началото на X век е съпроводен с отслабване на кралската власт, раздробеност на феодалните имения и междуособици. Нападенията на нормани, сарацини и унгарци причиняват разрушения в градове и села и сеят смърт; броят на населението намалява и поради честите неурожайни години и епидемиите. Множество монашески обители опустяват, а манастирските владения попадат в ръцете на миряни, предимно феодали. В исторически и агиографически съчинения от X-XIII век, създавани в реформираните абатства, се говори за вътрешна криза сред монашеството (отслабване на дисциплината, неспазване на устава, разпиляване на манастирското имущество). Това способства те да станат инструмент за власт и обогатяване на собственика. Корените на този процес са още в епохата на Меровингите, когато се установява практика манастирите да се управляват от абати-миряни. При Каролингите, когато е сформирана имперска Църква, прелатите, включително и абатите, са поставени в квазивасално положение по отношение на краля; подобно на светските васали, те полагат клетва за вярност пред владетеля и са задължени да носят и светска служба освен църковната.

Началото е поставено във френския манастир Клюни около 900 г. Първоначално групата монаси си поставили за цел преди всичко повишаване на морала на бялото и черното духовенство. Никой не си и представял, че била възможна всеобща реформа на църквата. Институцията се смятала за изключително затворена и устойчива. Но проблемите валяли един след друг.

Оказало се, че епископските длъжности се заемали от едни и същи родове в продължение на векове. Това корумпирало църквата по цялата и организационна структура. Нещо повече – тези, които трябвало да проповядват словото божие, се оказали най-корумпираните и невярващи хора. Това обричало християнизацията в Европа на провал.

Трябвали нови отдадени на Христос млади хора. Трябвало да се разбие затворения олигархичен кръг, който затварял вратите на свещеничеството само за благородниците и оставял отвън неблагородниците. Постепенно с тази кауза се ангажирало и Папството. Била разработена програма за очистването на институцията и отварянето и към бедните слоеве.

Решението било изнамерено в това да се обяви всеобщо безбрачие за всички свещеници. Така в системата трябвало да останат действително отдадените на вярата хора. Целибатът бил истинска революция и сблъскал Църквата със светската власт. Въпросът е, че да се осъществи реформата, епископите трябвало да се назначават само от папата, тоест трябвало да има пълна независимост на Църквата от Империята.

Борбата за реформата бил дълъг, но триумфален процес. Залогът бил една нова християнска Европа, която преминала от отбрана в настъпление, с една млада и просперираща Църква, която допускала и бедните слоеве. Доказателство за това бил изборът на Хилдебрант за папа под името Григорий VII.