Райко Жинзифов: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме
мРедакция без резюме
Ред 10: Ред 10:
| жанрове = [[поезия]]
| жанрове = [[поезия]]
}} }}
}} }}

'''Райко Иванов (Йоанов) Жинзифов''' е виден [[българи|български]] [[поет]] от Българското възраждане.
'''Райко Иванов (Йоанов) Жинзифов''' е виден [[българи|български]] [[поет]] от Българското възраждане.


== Биография ==
== Биография ==
Жинзифов е роден през 1839 г. във [[Велес]] (тогава в [[Османска империя|Османската империя]], днес в [[Северна Македония]]) с името '''Ксенофонт Дзиндзифи''', което по-късно българизира по настояване на [[Димитър Миладинов]] и [[Георги Раковски]]. Според [[Кузман Шапкарев]] баща му е от [[цинцари|цинцарски]] произход – факт, който се отрича от Жинзифови.<ref>[http://www.promacedonia.org/bmark/ksh/ksh_bm_2a.htm Шапкарев, Кузман. Материали за възраждането на българщината в Македония, Български писател, София, 1984, стр. 399.] Самият Жинзифов отрича влашка принадлежност.</ref> Отначало учи гръцки език в [[Прилеп (град)|Прилеп]], в училището на баща си [[Иван Жинзифов]], родом от [[Битоля]]. Eдновременно с това успява да изучи и български език при учителя [[Никола Тонджоров]].<ref>[http://www.promacedonia.org/bugarash/prerodbenici/Rajko/rajko.html Райко Жинзифов (1839 – 1877)]</ref> През 1856 г. става помощник-учител в Прилеп при Димитър Миладинов. След това учителства в [[Кукуш]].
Жинзифов е роден през 1839 г. във [[Велес]] (тогава в [[Османска империя|Османската империя]], днес в [[Северна Македония]]) с името '''Ксенофонт Дзиндзифи''', което по-късно българизира по настояване на [[Димитър Миладинов]] и [[Георги Раковски]]. Според [[Кузман Шапкарев]] баща му е от [[цинцари|цинцарски]] произход – факт, който се отрича от Жинзифови.<ref>[http://www.promacedonia.org/bmark/ksh/ksh_bm_2a.htm Шапкарев, Кузман. Материали за възраждането на българщината в Македония, Български писател, София, 1984, стр. 399] Самият Жинзифов отрича влашка принадлежност.</ref> Отначало учи гръцки език в [[Прилеп (град)|Прилеп]], в училището на баща си [[Иван Жинзифов]], родом от [[Битоля]]. Едновременно с това успява да изучи и български език при учителя [[Никола Тонджоров]].<ref>[http://www.promacedonia.org/bugarash/prerodbenici/Rajko/rajko.html Райко Жинзифов (1839 – 1877)]</ref> През 1856 г. става помощник-учител в Прилеп при Димитър Миладинов. След това учителства в [[Кукуш]].


[[Файл:Rayko Zhinzifov2.JPG|мини|200п|вляво|Райко Жинзифов.]]
[[Файл:Rayko Zhinzifov2.JPG|мини|200п|ляво|Райко Жинзифов]]
През 1858 г. отива в [[Русия]] с помощта на Димитър Миладинов, записва се в Херсонската гимназия в [[Одеса]] (1857), заминава в края на 1858 г. за Москва и в 1864 г. завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет със степен кандидат. През 1863 г. издава книгата си „Новобългарска сбирка“, в която са включени оригинални и преводни стихотворения. Живее в средата на младата българска емиграция в Москва и заедно с [[Любен Каравелов]], [[Нешо Бончев]], [[Константин Миладинов]], [[Константин Станишев (просветен деец)|Константин Станишев]], [[Васил Попович]] и др. започва да издава [[списание]] „[[Братски труд]]“. През 1866 г. се връща в България. Учителства две години в [[Битоля]].<ref>Шопов, А. Из живота и положението на българите във вилаетите, Пловдив, Търговска печатница, 1893, стр. 280.</ref> Отново заминава за Русия и приема руско поданство.<ref name="радев">{{cite book | last = Радев | first = Иван | authorlink = Иван Радев | year = 2007 | title = История на българската литература през Възраждането | publisher = Абагар | location = Велико Търново | pages = 263 | isbn = 978-954-427-758-1}}</ref>
През 1858 г. отива в [[Русия]] с помощта на Димитър Миладинов, записва се в Херсонската гимназия в [[Одеса]] (1857), заминава в края на 1858 г. за Москва и в 1864 г. завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет със степен кандидат. През 1863 г. издава книгата си „Новобългарска сбирка“, в която са включени оригинални и преводни стихотворения. Живее в средата на младата българска емиграция в Москва и заедно с [[Любен Каравелов]], [[Нешо Бончев]], [[Константин Миладинов]], [[Константин Станишев (просветен деец)|Константин Станишев]], [[Васил Попович]] и др. започва да издава списание „[[Братски труд]]“. През 1866 г. се връща в България. Учителства две години в [[Битоля]].<ref>Шопов, А. Из живота и положението на българите във вилаетите, Пловдив, Търговска печатница, 1893, стр. 280</ref> Отново заминава за Русия и приема руско поданство.<ref name="радев">{{cite book | last = Радев | first = Иван | authorlink = Иван Радев | year = 2007 | title = История на българската литература през Възраждането | publisher = Абагар | location = Велико Търново | pages = 263 | isbn = 978-954-427-758-1}}</ref>


Близък до кръга на [[Славянофилство|славянофилите]], Жинзифов развива огромна публицистична дейност в руския периодичен печат за запознаването на руската общественост с тежкото положение на българския народ. Сътрудничи и на българските вестници „[[Дунавска зора]]“, „[[Македония (1866 - 1872)|Македония]]“, „[[Свобода (вестник)|Свобода]]“, „[[Българска пчела]]“, „[[Век (1874 - 1876)|Век]]“, „[[Време (вестник)|Време]]“, в списанията „[[Читалище (списание)|Читалище]]“, „[[Периодическо списание]]“, „[[Български книжици]]“ и др., в които публикува статии, стихотворения, народни песни, един разказ. Много от чертите на поетическото му творчество го определят като поет-романтик. По това време се разболява от туберкулоза, която е бич за много негови съвременници. Състоянието му се влошава. Умира на рождения си ден през 1877 г.
Близък до кръга на [[Славянофилство|славянофилите]], Жинзифов развива огромна публицистична дейност в руския периодичен печат за запознаването на руската общественост с тежкото положение на българския народ. Сътрудничи и на българските вестници „[[Дунавска зора]]“, „[[Македония (1866 - 1872)|Македония]]“, „[[Свобода (вестник)|Свобода]]“, „[[Българска пчела]]“, „[[Век (1874 - 1876)|Век]]“, „[[Време (вестник)|Време]]“, в списанията „[[Читалище (списание)|Читалище]]“, „[[Периодическо списание]]“, „[[Български книжици]]“ и др., в които публикува статии, стихотворения, народни песни, един разказ. Много от чертите на поетическото му творчество го определят като поет романтик. По това време се разболява от туберкулоза, която е бич за много негови съвременници. Състоянието му се влошава. Умира на рождения си ден през 1877 г.


== Творчество ==
== Творчество ==
[[Файл:Bulgarian students on Rayko Zhinzifov grave in Moscow.jpg|мини|250п|вдясно|Български студенти на гроба на Райко Жинзифов в Москва: [[Владимир Руменов]], д-р Никола Иванов, съдия [[Димитър Йосифчев]], д-р [[Яков Митров]], д-р В. Димов, [[Димитър Георгиев Стефанов|Димитър Стефанов]] и други.]]
[[Файл:Bulgarian students on Rayko Zhinzifov grave in Moscow.jpg|мини|Български студенти на гроба на Райко Жинзифов в Москва: [[Владимир Руменов]], д-р Никола Иванов, съдия [[Димитър Йосифчев]], д-р [[Яков Митров]], д-р В. Димов, [[Димитър Георгиев Стефанов|Димитър Стефанов]] и други]]
Автор е на стихотворенията:
Автор е на стихотворенията:
* „Гусляр в собор“, „Охрид“ и „Жалба“, отпечатани в списание „Братски труд“, кн. 4, 1862 г.;
* „Гусляр в собор“, „Охрид“ и „Жалба“, отпечатани в списание „Братски труд“, кн. 4, 1862 г.;
* „Новобългарска сбирка“ / Слово за полкът Игорев, превод от староруский язик. Краледворска ръкопис. Превод от чешский язик. Гусляр Тараса Шевченка, превод малоруско наречие. Новобългарска гусла./ Москва, в книгопечатницата на Бахметева, 1863;
* „Новобългарска сбирка“ / Слово за полкът Игорев, превод от староруский язик. Краледворска ръкопис. Превод от чешский язик. Гусляр Тараса Шевченка, превод малоруско наречие. Новобългарска гусла./ Москва, в книгопечатницата на Бахметева, 1863;
* „До българската майка“ – в „Дунавска зора“, г. 1868, бр. 21 – 2;
* „До българската майка“ – в „Дунавска зора“, г. 1868, бр. 21 – 2;
* поемата „Кървава кошуля“ е отпечатана в [[Браила]], 1870 г.<ref>Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр. 244.</ref>
* поемата „Кървава кошуля“ е отпечатана в [[Браила]], 1870 г.<ref>Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр. 244</ref>


== Външни препратки ==
== Външни препратки ==
Ред 52: Ред 51:


{{Портал|Македония}}
{{Портал|Македония}}
{{Нормативен контрол|TYP=p|GND=118940546|LCCN=n88267217|VIAF=3270129|ISNI=0000 0000 8076 1328|SUDOC=088857018|BNF=cb12138696p}}
{{Нормативен контрол}}
{{СОРТКАТ:Жинзифов, Райко}}
{{СОРТКАТ:Жинзифов, Райко}}
[[Категория:Български поети и поетеси класици]]
[[Категория:Български поети и поетеси класици]]

Версия от 08:34, 18 септември 2020

Райко Жинзифов
български поет
Роден
Ксенофонт Дзиндзифи
Починал

Учил вИсторико-филологически факултет на Московския университет
Литература
Период1862 – 1877
Жанровепоезия
Семейство
БащаЙоан Дзиндзифи
Райко Жинзифов в Общомедия

Райко Иванов (Йоанов) Жинзифов е виден български поет от Българското възраждане.

Биография

Жинзифов е роден през 1839 г. във Велес (тогава в Османската империя, днес в Северна Македония) с името Ксенофонт Дзиндзифи, което по-късно българизира по настояване на Димитър Миладинов и Георги Раковски. Според Кузман Шапкарев баща му е от цинцарски произход – факт, който се отрича от Жинзифови.[1] Отначало учи гръцки език в Прилеп, в училището на баща си Иван Жинзифов, родом от Битоля. Едновременно с това успява да изучи и български език при учителя Никола Тонджоров.[2] През 1856 г. става помощник-учител в Прилеп при Димитър Миладинов. След това учителства в Кукуш.

Райко Жинзифов

През 1858 г. отива в Русия с помощта на Димитър Миладинов, записва се в Херсонската гимназия в Одеса (1857), заминава в края на 1858 г. за Москва и в 1864 г. завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет със степен кандидат. През 1863 г. издава книгата си „Новобългарска сбирка“, в която са включени оригинални и преводни стихотворения. Живее в средата на младата българска емиграция в Москва и заедно с Любен Каравелов, Нешо Бончев, Константин Миладинов, Константин Станишев, Васил Попович и др. започва да издава списание „Братски труд“. През 1866 г. се връща в България. Учителства две години в Битоля.[3] Отново заминава за Русия и приема руско поданство.[4]

Близък до кръга на славянофилите, Жинзифов развива огромна публицистична дейност в руския периодичен печат за запознаването на руската общественост с тежкото положение на българския народ. Сътрудничи и на българските вестници „Дунавска зора“, „Македония“, „Свобода“, „Българска пчела“, „Век“, „Време“, в списанията „Читалище“, „Периодическо списание“, „Български книжици“ и др., в които публикува статии, стихотворения, народни песни, един разказ. Много от чертите на поетическото му творчество го определят като поет романтик. По това време се разболява от туберкулоза, която е бич за много негови съвременници. Състоянието му се влошава. Умира на рождения си ден през 1877 г.

Творчество

Български студенти на гроба на Райко Жинзифов в Москва: Владимир Руменов, д-р Никола Иванов, съдия Димитър Йосифчев, д-р Яков Митров, д-р В. Димов, Димитър Стефанов и други

Автор е на стихотворенията:

  • „Гусляр в собор“, „Охрид“ и „Жалба“, отпечатани в списание „Братски труд“, кн. 4, 1862 г.;
  • „Новобългарска сбирка“ / Слово за полкът Игорев, превод от староруский язик. Краледворска ръкопис. Превод от чешский язик. Гусляр Тараса Шевченка, превод малоруско наречие. Новобългарска гусла./ Москва, в книгопечатницата на Бахметева, 1863;
  • „До българската майка“ – в „Дунавска зора“, г. 1868, бр. 21 – 2;
  • поемата „Кървава кошуля“ е отпечатана в Браила, 1870 г.[5]

Външни препратки

Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:
„Новобългарска сбирка“, 1863
„Кървава кошуля“, 1870

Бележки

  1. Шапкарев, Кузман. Материали за възраждането на българщината в Македония, Български писател, София, 1984, стр. 399 Самият Жинзифов отрича влашка принадлежност.
  2. Райко Жинзифов (1839 – 1877)
  3. Шопов, А. Из живота и положението на българите във вилаетите, Пловдив, Търговска печатница, 1893, стр. 280
  4. Радев, Иван. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново, Абагар, 2007. ISBN 978-954-427-758-1. с. 263.
  5. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр. 244