Горноджумайско въстание: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
→‎Подготовка: кор. линк
Ред 35: Ред 35:
Дейците на ВМОК прибързват с организирането на бунта, тъй като желаят да се възползват от присъствието на руска делегация в България по случай 25-годишнината от [[Шипченска битка|сраженията при Шипка]].<ref name="Val" /> [[Русия]] обаче не желае усложнения на Балканите, тъй като е ангажирана с възникналия остър конфликт с [[Япония]]. Иван Цончев преговаря и с английския дипломат Елиът, който обаче обяснява че едно такова въстание ще отвърже ръцете за действие на Османската империя.
Дейците на ВМОК прибързват с организирането на бунта, тъй като желаят да се възползват от присъствието на руска делегация в България по случай 25-годишнината от [[Шипченска битка|сраженията при Шипка]].<ref name="Val" /> [[Русия]] обаче не желае усложнения на Балканите, тъй като е ангажирана с възникналия остър конфликт с [[Япония]]. Иван Цончев преговаря и с английския дипломат Елиът, който обаче обяснява че едно такова въстание ще отвърже ръцете за действие на Османската империя.


В началото на юни 1902 година четата на [[Анастас Янков]] заминава за Костурско и Леринско. Същия месец в Македония навлизат и четите на [[Тодор Саев]], [[Антон Шипков]] и [[Йордан Стоянов]], които да подготвят населението за въстанически действия.<ref>{{ЕПК|1|222}}</ref><ref>{Елдъров|104-105}}</ref> Други чети заминават за Воденско и Ениджевардарско, част от които са неутрализирани от ВМОРО. Четата на [[Васе Пехливана]] влиза в [[Малешево|Малешевско]], но е разбита от тази на [[Христо Чернопеев]], което осуетява вдигането на въстанието в тази област.<ref>Гоцев, Славчо. Христо Чернопеев – виден деец на ВМОРО (1899 – 1915 г.), в: „Македонски преглед“, година XIX, 2006, кн.1, 121 – 142.</ref><ref>Георгиев, Георги. „Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895 – 1903)", Македонски научен институт, София, 2008.</ref>
В началото на юни 1902 година четата на [[Анастас Янков]] заминава за Костурско и Леринско. Същият месец в Македония навлизат и четите на [[Тодор Саев]], [[Антон Шипков]] и [[Йордан Стоянов]], които да подготвят населението за въстанически действия.<ref>{{ЕПК|1|222}}</ref><ref>{Елдъров|104-105}}</ref> Други чети заминават за Воденско и Ениджевардарско, част от които са неутрализирани от ВМОРО. Четата на [[Васе Пехливана]] влиза в [[Малешево|Малешевско]], но е разбита от тази на [[Христо Чернопеев]], което осуетява вдигането на въстанието в тази област.<ref>Гоцев, Славчо. Христо Чернопеев – виден деец на ВМОРО (1899 – 1915 г.), в: „Македонски преглед“, година XIX, 2006, кн.1, 121 – 142.</ref><ref>Георгиев, Георги. „Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895 – 1903)", Македонски научен институт, София, 2008.</ref>


През пролетта на 1902 година правителството на [[Стоян Данев]] поема инициатива за налагане член № 23 от Берлинския договор за автономия на Македония по дипломатически път, както и за получаване на международни финансови заеми, и под опасение за компрометиране на дейността му чрез въстание затяга обръча около македоно-одринските дружества. Напрежението в Македоно-одринската организация се засилва, ВМОРО и част от дейците на ВМОК се обявяват против повдигането на прибързано въстание, в резултат на което Върховния комитет фактически се разцепва.
През пролетта на 1902 година правителството на [[Стоян Данев]] поема инициатива за налагане член № 23 от Берлинския договор за автономия на Македония по дипломатически път, както и за получаване на международни финансови заеми, и под опасение за компрометиране на дейността му чрез въстание затяга обръча около македоно-одринските дружества. Напрежението в Македоно-одринската организация се засилва, ВМОРО и част от дейците на ВМОК се обявяват против повдигането на прибързано въстание, в резултат на което Върховния комитет фактически се разцепва.

Версия от 21:56, 26 септември 2021

Горноджумайско въстание
Македонски въпрос
Четата на капитан Юрдан Стоянов и помощника му подпоручик Илия Балтов в Рила след Горноджумайското въстание, 1902 г. Източник: Държавна агенция „Архиви“
Четата на капитан Юрдан Стоянов и помощника му подпоручик Илия Балтов в Рила след Горноджумайското въстание, 1902 г. Източник: Държавна агенция „Архиви“
Информация
МястоМакедония, Османската империя
Резултатпотушаване на въстанието
Страни в конфликта
Върховен македоно-одрински комитетОсманска империя
Командири и лидери
Иван Цончев
Стефан Николов
Петър Дървингов
Тодор Саев

Никола Лефтеров
Юрдан Стоянов
Дончо Златков
Хюсеин Хилми паша
Сили
2850 въстаници13 960 османски войници
Жертви и загуби
87 българи са убити
600 репресирани
2000 бягат в България

Горноджумайското, наричано и Джумайското въстание или Джумайско-Петричкото въстание, е организиран от Върховния македоно-одрински комитет въоръжен бунт на българите от Североизточна Македония против османското владичество, състоял се през есента на 1902 година. Това въстание е част от мащабна планирана организация на ВМОК, която цели да повдигне масово въстание в цяла Македония. За целта са пратени няколко десетки чети във вътрешността на Македония: Вангел Иванов в Мегленско, Тома Пожарлиев във Воденско, Иванчо Карасулийски в Гевгелийско, Атанас Орджанов в Ениджевардарско, Атанас Чопката в Кукушко, Анастас Янков в Костурско. Главно заради противодействието на дейците на ВМОРО въстанието в тези райони е осуетено.

Въстанието е извършено без съгласието на княз Фердинанд I, българското правителство и Вътрешната македоно-одринска революционна организация и без осигурена подкрепа на международната дипломатическа сцена, което го обрича на неуспех. Провалът му задълбочава кризата и разцеплението в македонското освободително движение от една страна, а от друга провокира дейците на ВМОРО да преминат към подготовка на всеобщо въстание през 1903 година.

Обединената чета на мичман Тодор Саев и Никола Лефтеров, взела участие в Горноджумайското въстание. Източник: Държавна агенция „Архиви“

Предпоставки

След частичното освобождение на българските земи от турска власт и по силата на Берлинския договор от 1878 година областите Македония и Одринска Тракия остават под пряката зависимост на Високата порта, с обещания за реформи по примера на остров Крит. В годините от края на XIX и началото на XX век българският национален въпрос се занимава с проблемите около обединяването на всички земи населени с българи в една държава. Това неминуемо води до разрастване на революционните борби и изостряне на обстановката в подвластните на Османската империя балкански територии. Въстанието цели да се привлече вниманието на европейската общественост към македонския въпрос. Организира се и с цел прилагане на реформите, предвидени в чл. 23. от Берлинския договор за християнското население в европейските територии на Османската империя. Българите в Македония са призовани да образуват чети и да изпращат молби до Великите сили с искане за установяване на автономия в Македония.

Подготовка

Четата на Христо Саракинов, вероятно по време на Горноджумайското въстание

Засилващите се позиции на ВМОК карат правителството на Петко Каравелов през лятото на 1901 година силно да ограничи легалната дейност на Върховния комитет и редица македоно-одрински дружества са забранени.

След Деветия македоно-одрински конгрес Върховния комитет, фактически ръководен от подпредседателя му генерал Иван Цончев, започва подготовка за въоръжено въстание в Македония. Подготовката на въстанието навлиза във финална фаза след Десетия македоно-одрински конгрес от август 1902 година.

Дейците на ВМОК прибързват с организирането на бунта, тъй като желаят да се възползват от присъствието на руска делегация в България по случай 25-годишнината от сраженията при Шипка.[1] Русия обаче не желае усложнения на Балканите, тъй като е ангажирана с възникналия остър конфликт с Япония. Иван Цончев преговаря и с английския дипломат Елиът, който обаче обяснява че едно такова въстание ще отвърже ръцете за действие на Османската империя.

В началото на юни 1902 година четата на Анастас Янков заминава за Костурско и Леринско. Същият месец в Македония навлизат и четите на Тодор Саев, Антон Шипков и Йордан Стоянов, които да подготвят населението за въстанически действия.[2][3] Други чети заминават за Воденско и Ениджевардарско, част от които са неутрализирани от ВМОРО. Четата на Васе Пехливана влиза в Малешевско, но е разбита от тази на Христо Чернопеев, което осуетява вдигането на въстанието в тази област.[4][5]

През пролетта на 1902 година правителството на Стоян Данев поема инициатива за налагане член № 23 от Берлинския договор за автономия на Македония по дипломатически път, както и за получаване на международни финансови заеми, и под опасение за компрометиране на дейността му чрез въстание затяга обръча около македоно-одринските дружества. Напрежението в Македоно-одринската организация се засилва, ВМОРО и част от дейците на ВМОК се обявяват против повдигането на прибързано въстание, в резултат на което Върховния комитет фактически се разцепва.

Княз Фердинанд заминава за чужбина – ход, който, той използва при всяко усложняване на Македонския въпрос, за да се застрахова от преписване на отговорността за случващото се него. На 10 юли Данев с телеграма го уведомява, че действията на Цончев стават обезпокоителни, Янков вече е в Македония и „изобщо всичко има изглед, че наскоро ще се почне решителна акция“, но правителството взима мерки – усилванена стражата, стягане на чиновниците и евентуално разпускане на Комитета. На 12 юли военният министър Стефан Паприков също изпраща обстоен доклад до монарха,[6] като докладва, че е изпратил допълнителни войски по границата с Османската империя – резервен полк в Дупница и една пехотна дружина на Кадин мост, но въпреки това преминаването на границата продължава да е лесно. На 15 юли 1902 година княз Фердинанд изпраща телеграма на секретаря на тайния си кабинет Никола Ламбрев:[7]

Повторете на министър-председателя, че необходимо е да се разтури сегашният македонски комитет. Освен това говорете от мое име, Паприкову, по кой начин да се унищожи въстаническият поход на Цончев. Отхвърлям отговорностите. Неминуема катастрофа.[8]

В разговор със сръбския дипломатически представител в София министърът на вътрешните работи Александър Люцканов го уверява, че България ще противодейства на Върховния комитет да повдигне въстание[9]. Иван Цончев и Стефан Николов се установяват в Дупница, откъдето ръководят навлизането на четите в Македония. Към средата на септември 1902 година много чети се съсредоточават в Пиринска Македония, като пропагандират пред местното население, че въстанието ще бъде подкрепено от армията на Княжество България.[1] На 19 август генерал Иван Цончев и подполковник Стефан Николов са арестувани в Дупница и са интернирани в Северна България, извършени са обиски и други арести, а някои чети са обезоръжени и разформировани. Иван Цончев прави два опита да избяга от ареста си и на 3 октомври 1902 година навлиза в Македония, въпреки че още български войски са дислоцирани по границата, за да предотвратяват всякакво преминаване на въстаници.[10]

Въстание

Планът за въстанието е обсъден и приет на събрание в село Градево на 18 септември 1902 година. Събранието се конституира като Военен революционен съвет с председател подполковник Стефан Николов, секретар мичман Тодор Саев и членове поручик Юрдан Стоянов, Дончо Златков, Никола Лефтеров и Ризо Атанасов. Началото на въстанието е насрочено за 25 септември. За първостепенни обекти на бойните действия са определени градовете Горна Джумая, Петрич и Мелник, които следва да се превземат и опожарят. Истинското ръководство всъщност се поема от Щаба на революционното движение със седалище село Бистрица. В щаба влизат подполковник Стефан Николов и поручик Петър Дървингов.[11]

Планът на въстанието не се осъществява, защото то избухва преждевременно на 23 септември с убийството на трима спахии в Железница. Пристигналата войска започва сражение със селската милиция и опожарява селото. На помощ се притича четата на Саев, която заедно с милицията, води еднодневно сражение с войската, докато вътрешната чета на Христо Чернопеев наблюдава наблизо без да се намесва. На следния 23 септември сражения избухват и при Сърбиново и Градево между аскер и въстаници, начело с войводата Павел Давков. В сражение влиза и въстаническия отряд на Юрдан Стоянов.[12]

Боевете са възстановени с нова сила през втората половина на октомври. От 19 октомври до 3 ноември стават шест стажния – при Бистрица, на върховете Чатал, Факир тепе и местността Ибраимец. От българска страна те се водят от генерал Иван Цончев, който е тежко ранен. Три сражения стават в Мелнишко, две в Петрично и по едно в Малешевско, Струмишко и Разложко. Така броят на сблъсъците от 23 септември до 1 ноември е 19.[12]

Така въстанието се разпространява неравномерно по двата бряга на Струма в Горноджумайско, в Петричко (Игуменски и Горемски район) и в Мелнишко (селата при Кресненската клисура), без да засегне казалийските центрове и мюсюлманските селища. Пътят на въстанието към вътрешността на Македония е преграден от ВМОРО, макар че върховистките чети успяват да увлекат отделни села като Сборско, Воденско и Тушим, Гевгилийско, чийто жители въстават масово.[13] Масови въстанически действия се ограничават само в някои селища на Горноджумайския край – Железница, Сърбиново, Градево, Бистрица и други. В останалите райони се водят само отделни сражения между въстаниците и турската армия. Според „Мемоара на Вътрешната организация“ във въстанието участват 2580 българи и 13 960 османски войнии, загиват 95 въстаници. Най-продължителни, 10 – 12 часа, са сраженията при Кресна, Езерец и Железница, а най-кървави – при Кресна и Сърбиново – Градево, където загиват 43 въстаници и 108 турци.[12] В тях съвместно действат чети на ВМОК и местната селска милиция.

Под натиска на Великите сили българското правителство е принудено да затвори българо-турската граница, поради което бойните действия се прекратяват.[14]

Потушаване

При потушаването на бунта са подложени на опожаряване и разграбване 15 села в Горноджумайско и Разложко, като най-засегнати са селата Железница, Сърбиново, Градево, Елешница, Долно Драглища. Войската извършва масови насилия, убийства и репресии. Убити са 37 мъже и 8 жени, изтезавани са 304 мъже и 134 жени, изнасилени са 111 моми и жени, ограбени са 807 къщи, а 67 са опожарени. Свещениците Стефан Стоименов от Падеш и Атанас от Ораново, например, са обесени с главата надолу над горящ огън и горени с нажежени железа. Повече от 2000 българи са принудени да напуснат родните си места и да търсят спасение в Княжество България. Църквата „Свети Йоан Предтеча“ в Бистрица и „Свети Илия“ в Железница са превърнати в яхъри, тези в Падеш, Тросково, Сърбиново са разрушени.[15]

Последици

Бежанци от Горно и Долно Драглища след Горноджумайското въстание
Бежанци от Годлево след Горноджумайското въстание

След въстанието на много места революционните комитети са ликвидирани, а оръжието им е прибрано от турските власти. Прибързаното въстание нанася силен удар върху действията на ВМОРО.[1] Унищожени са бази и канали, през които преминават хора и оръжие за вътрешността на Македония. Вътрешната организация се стреми да намали размаха на въстанието и дори се стига до въоръжени стълкновения между четите на двете организации. Тези фактори водят до ускоряване на подготвяното от ВМОРО въстание, което избухва на 2 август 1903 година.

Политическите последици от Горноджумайското въстание са значими. Още на 20 септември Върховния комитет на Цончев свиква митинг на площад „Позитано“ в подкрепа на „въстаналите отвъд Рила“. При появата на първите бежанци в много градове на страната – София, Пловдив, Варна и други, са свикани големи митинги, които отправят апели към Европа и българското правителство за намеса.[16]

Присъствието на много бежанци в свободното княжество дава възможност на руските и европейските кореспонденти да опишат извършените при потушаването жестокости. Особено се отличават покъртителните репортажи на Джон Макдоналд от вестник „Дейли Нюз“, който прави подробна анкета на положението в няколко околии. Жестокостите на турските власти предизвикват реакция сред европейската общественост и заставят Великите сили да се намесят. Проектът на Русия и Австро-Унгария от февруари 1903 година полага началото на няколкогодишна реформена акция в Македония.[17] Под техен натиск Високата порта е принудена да приеме изработените от тях Пъдарски реформи[18] на 17 февруари 1903 година, според които се пристъпва към реорганизация на полицията, въвеждане на отделен бюджет, заместване на мюсюлмански с християнски пъдари и въвеждане на поземлен данък във вилаетите на Солун, Битоля и Скопие. Главният инспектор на Високата порта Хюсеин Хилми паша отстранява обаче само част от турците пъдари.[19]

Оценки

Бежанци след въстанието в Дупница.

Част от дейците на ВМОК са сред най-яростните критици на Горноджумайското въстание като в писма разкриват недъзите при организирането му. Александър Протогеров пише:

Възстанието го подвигнахте и го подготвихте само Вий [Иван Цончев], Николов и Янков, а всички останали до денят на обявяванието му ни държахте в неизвестност.. обявихме едно въстание съвсем неподготвено.. беше без всякакъв преднамерен план, действувахме съвсем безразборно, без всякакъв обект.

Петър Дървингов продължава:

Напълно се съгласявам, че по-безумно нещо от това, което ние македонците и българите направихме – да дигаме въстания след въстания и да изтребваме цвета на своето племе, няма и няма да има.

В знак на несъгласие много активни членове на Върховния комитет го напускат, включително Антон Бузуков.[20]

Бележки

  1. а б в Националноосвободително движение на българите (Р. Валчева), посетен на 20. 07. 2008 г.
  2. Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 222.
  3. {Елдъров|104-105}}
  4. Гоцев, Славчо. Христо Чернопеев – виден деец на ВМОРО (1899 – 1915 г.), в: „Македонски преглед“, година XIX, 2006, кн.1, 121 – 142.
  5. Георгиев, Георги. „Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895 – 1903)", Македонски научен институт, София, 2008.
  6. Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 105.
  7. Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 106.
  8. Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 107.
  9. Ванчо Ѓорѓиев, Слобода или Смрт, Македонското националноослободително дело во Солунскиот вилает 1893 – 1903 година, Скопје, Институт за историја – Филозофски Факултет
  10. Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 110-111.
  11. Георгиев, Георги. „Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895 – 1903)", Македонски научен институт, София, 2008, стр. 206 – 207.
  12. а б в Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 178.
  13. Георгиев, Георги. „Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895 – 1903)", Македонски научен институт, София, 2008, стр. 207.
  14. Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 223.
  15. Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 179.
  16. Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 180 – 181.
  17. Георгиев, Георги. „Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895 – 1903)", Македонски научен институт, София, 2008, стр.213 -214.
  18. КАЛЕНАДАР НА СЪБИТИЯТА ПО СВЕТА, СТАНАЛИ НА 23 СЕПТЕМВРИ (Вестник NDT) Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., посетен на 20. 07. 2008 г.
  19. История и цивилизация за 11 клас; Автори: А. Николов, М. Делев, А. Иванчев, В. Янчев; Урок 29: Национално движение на българите в Македония и Тракия (1893 – 1912). София, 2002, стр.376.
  20. Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 114-115.