Виенски конгрес

Виенският конгрес (1 октомври 1814-9 юни 1815) е името на международен конгрес, провел се във Виена, Австрийска империя. Той имал за цел преначертаването на политическата карта на Европа и прилагането на принципите на легитимизма (признаване на правото на законните (легитимни) династии). Виенският конгрес се стремял към уравновесяване на силите, за да се избегнат бъдещи войни и революции. Конгресът се председателствал от австрийския държавник Клеменс Венцел фон Метерних. Решенията на този конгрес са взети от четирите велики сили - Прусия, Русия, Австрия и Обединеното кралство. На Франция е позволено да вземе участие във вземането на решения поради силната ѝ дипломация. Повод за свикването на този конгрес е разгромът, който претърпява Наполеонова Франция по време на предишната пролет.

Преговорите не били преустановени дори след завръщането на бившия император Наполеон Бонапарт от изгнаничество и поемането на властта във Франция от него през март 1815 г. Заключителното становище на Конгреса е подписано девет дена преди поражението на Наполеон при Ватерло. Технически погледнато, някои могат да кажат, че Виенският конгрес никога не се е състоял, тъй като Конгресът никога не е провеждал пленарно заседание. Всъщност дискусиите са се водили на неофициални заседания между Великите сили.

Конгресът се занимавал с определянето на държавните граници в Европа след Наполеоновите войни, с изключение на тези на Франция, тъй като те били вече определени с Парижкия мир от 30 май 1814 г.

Представители

Картина "Виенският конгрес" от художника Жан-Баптист Исабей, 1819 г.

Великобритания е била представена първоначално от своя външен министър, лорд Касълрей; след февруари 1815 г. - от херцог Уелингтън; а през последните седмици лорд Кланкарти го замествал, тъй като Уелингтън отишъл да посрещне Наполеон. Австрия била представена от принц Клеменс фон Метерних, външния министър, и неговия заместник, барон Васенберг. Прусия била представена от принц Карл Август фон Харденберг, канцлера, и Вилхелм фон Хумболт, дипломат и учен. Франция на Луи XVIII била представена от нейния външен министър, Шарл Морис дьо Талейран (Talleyrand-Perigord). Въпреки, че официалната делегация на Русия била водена от външния министър граф Неселроде, император Александър I играел ролята на своя собствен външен министър. Първоначално великите сили имали намерение Франция да не взема участие в преговорите, но Талейран успял ловко да се вмъкне във вътрешните съвещания още в първите седмици от преговорите.

Тъй като по-голямата част от работата се извършвала от тези пет сили (по някои въпроси участие взимали представителите на Испания, Португалия и Швеция, а по немските въпроси - Хановер, Бавария и Вюртемберг), голяма част от делегациите практически нямали почти никаква работа. Вследствие на това домакинът на конгреса, император Франц II организирал грандиозни забави - празненства, балове и танцови забави. По този повод принц Де Лин казва: "Le Congres ne marche pas; Il danse." ("Конгресът не върви, той танцува").

Полско-саксонска криза

Най-спорната тема била т.нар. Полско-саксонска криза. Руснаците и прусаците представили предложение, според което голяма част от владенията на Прусия и Австрия в Полша трябвало да отидат във владение на Русия, създавайки по този начин независимо Полско кралство, което да е в съюз с Русия, а Александър I да е негов цар. В замяна прусаците щели да получат като компенсация цялата Саксония, за чийто крал се е смятало, че е загубил своя престол, тъй като не е изоставил подкрепата си за Наполеон достатъчно бързо. Австрийците, французите и британците не одобрили този план и, по идеята на Талейран, подписали тайно споразумение на 3 януари 1815 г., съгласявайки се да се включат, ако е необходимо, във война, за да предотвратят русо-пруския план от реализиране.

Въпреки че нито една от тези велики сили не била готова за война, руснаците не се държат надменно и високомерно, и по този начин било съставено споразумение, според което Русия получавала по-голямата част от Наполеоновото Варшавско княжество като "Полско царство" (наречено "Конгресна Полша"), но не получава Познан и областта му (Велико херцогство Познан), които са дадени на Прусия, както и Краков, който става независим град. На Прусия са дадени 40% от Саксония (по-късно известна като област Саксония), като остатъка е върнат на крал Фридрих Август I (Кралство Саксония)

Териториални промени

Освен потвърждението, че присъединените от Франция територии през 1795-1810 г. вече не били нейна собственост - решено впрочем още с Парижкия мир, другите важни последици от Конгреса били разширяването на Русия (която придобива Варшавското княжество), и Прусия (която се сдобива с Вестфалия и Северен Рейнланд (Rhineland)). Близо 300-те държавици, останали от Свещената Римска империя, били превърнати в много по-лесно управляеми 30 държави. Това решение укрепило Германия. Държавите образували хлабава немска конфедерация, която се оглавила от Прусия и Австрия, наречена Германски съюз.

Представителите на Конгреса се съгласили на много други териториални промени. Норвегия била прехвърлена от Дания на Швеция. Австрия се сдобила с Кралство Ломбардия-Венеция в Северна Италия, която попаднала под управлението на Хабсбургите, (Велико херцогство Тоскана, Херцогство Модена и Херцогство Парма). Папата си възвърнал Папската област. Кралство Пиемонт-Сардиния получило обратно своите континентални владения и поело управлението на Република Генуа. В Южна Италия на роднината на Йоаким Мурат (Joachim Murat), му било разрешено да задържи Кралство Неапол, но след като той оказал помощ на Наполеон по време на неговите Сто дни, той е детрониран, и Фердинанд IV (Неапол) от династията на Бурбоните отново се качва на престола. Било създадено голямо Обединено кралство Нидерландия за принц Орански, включително Обединените провинции и бившите територии, владени от австрийците, в Южна Нидерландия. На Виенският конгрес е създадено и Кралство Белгия като самостоятелна държава в Австрийска Нидерландия. Имало и други, по-маловажни териториални решения, включително големи териториални придобивки за немските кралства Хановер и Бавария, както и признаването на португалските претенции към областта Оливенца (Olivenza).

Свещен съюз

Свещеният съюз не бил пряко част от Конгреса, но се свързва с него. Според него европейските суверени трябвало да се придържат към християнските принципи. Въпреки че той бил осмян от много от държавниците на Конгреса (Касълрей го нарича "късче възвишен мистицизъм и абсурд", а Метерних - "гръмогласно нищо"), всичките европейски суверени се съгласи с него с изключение на Папата, който не желаел да подпише споразумение с толкова много еретици. Султанът, който не се интересувал от християнските принципи, и принца-регент на Обединеното кралство, който не могъл да се съгласи с договор, който не включвал намесата на правителството (все пак той се подписва в ролята си на регент на Хановер) също не подкрепили съюза. По-късно Свещения съюз започнал да се свързва с реакционните движения в Европа и най-вече с политиката на Метерних.

Файл:Europa1814.jpg

Европа след Виенския конгрес

Оценка

Виенският конгрес бил често критикуван от историците на 19 век (както и някои по-съвременни) за това, че пренебрегнал националните и либерални стимули, както и че създал "горещи" точки на континента. Всъщност критиката вече била изказана от опозицията на вигите в Англия, веднага след като Конгресът приключил. Виенският конгрес бил съществена част от т.нар. Консервативен ред (The Conservative Order), при който мирът и стабилността били разменени със свободата и гражданските права, свързани с Френската революция. През 20 век обаче много историци смятат, че Конгресът е свършил добра работа, и е предотвратил глобална война за близо сто години (1818–1917). Между тях е и Хенри Кисинджър, чиято дисертация е върху Виенския конгрес.