Вакарел

Вакарел е село в Западна България. То се намира в Община Ихтиман, Софийска област.

Вакарел
Вакарел 42.55805, 23.710336 Вакарел
Общи данни
Население	1759 души (15 март 2024 г.)
Надм. височина	837 m
Пощ. код	2060
Тел. код	07143
МПС код	СО
ЕКАТТЕ	10029
Администрация
Държава	България
Област	Софийска
Община    – кмет	Ихтиман Калоян Илиев (ГЕРБ; 2011)
Кметство    – кмет	Вакарел Росен Зашев (БСП)
Вакарел в Общомедия

География

Село Вакарел се намира в Ихтиманска Средна гора, на 25 км от столицата София. Разположено е на висока седловина в с южно изложение. Има изглед към планините Рила, Родопи, Витоша и Стара планина.

Селото е важен транспортен възел по железопътна линия София - Пловдив и отклонението за Мина Чукурово, а така също и на автомагистрала "Тракия". Надморското равнище при гара Вакарел е 822,037 м.

История

Вакарел възниква като селище по времето на султан Сюлейман II заедно с Ветрен, като на територията на тези села е заселено християнско население, на което е вменено изпълняването на държавна служба – дервенджии, т. е. пазители на пътя. Заради тази повинност населението е освободено от многобройните данъци, с изключение на данъка испенче, който се плащал от християнското население, като в този случай е редуциран от 25 на 12 аспри, и натуралния данък йошур – по една крина ечимик и ръж от домакинство. Никой нямал право при минаването си по пътя да изземва насила и безплатно нито сено нито слама, нито няква храна или вино. Всичките нужди преминаващите по пътя пътешественици е трябвало да си осигуряват от местното население срещу заплащане. (Бертрадон де ла Брокиер, Вранчич, Рамберти, Герлах, Дерншвам – Ив. Шишманов “Стари пътувания по България с.,373)

Поради благоприятното си положение на пътя за Цариград и на разстояние един ден път с кон от София, Вакарел се превръща във важна станция по пътя за столицата на империята. Тук отсядали търговци, пътешественици, които заплащали престоя си. Така селището се замогва. На пътешественикът Савиюр Люзиниян му прави впечатление следното:

„

къщите във Вакарел са по–добри от други места и имат такива правилни дворове и градини, щото човек би помислил, че живее в Европа.

“

Освен за икономическото благосъстояние почти ежедневните срещи на населението с пътешественици от различни краища на Европа и империята направило вакарелци по-освободени при срещите си с чуждените. Те не ги избягвали като повечето българи от епохата, а напротив търсели контакт с тях - факт, подчертаван от почти всички пътешественици, оставили ни писмени сведения за пребиваването си във Вакарел.

Върху това добре устроено и богато за тогавашните представи село, по време на неуспешната Австро–турска война от 1737 османските войски си изливат желанието за мъст, като го опожаряват до основи. Селото се възражда много бързо, но за втори път е разорено от разпасаните орди през 1792 г. Населението отново го съгражда, като този път то е разпръснато в 23 махали. Третото си опожаряване населението преживява по време на Априлското въстание от 1876 година, след което селото е възстановено отново.

До средата на 19 век Вакарел е сборно селище, включващо следните 22 населени места (махали и села): Пауново (в миналото Кутрахци), Поповци, Банчовци, Демировци, Семковци, Брънковци, Крушовица, Полиовци, Яздирастовци, Млечановци, Бальовци, Селянин, Мечковци, Драгиовци, Балабанци, Маноиловци, Ръжана, Богдановци, Пановци, Бузяковци и Джамузовци. Освен тях към Вакарел са се включвали и отдалечените села Белица и село Бърдо по пътя за град Панагюрище.

Силен икономически тласък Вакарел получава след Освобождението първо поради това, че до 1885 година е гранично село с митница на границата с Източна Румелия. Втората причина е прокарването на железопътната линия Истанбул - София - Белград - Виена. След откриването на митницата във Вакарел през 1879 година се строят множество търговски къщи и се откриват представителства на кантори. За периода 1880–1885 година митницата е седма по внос и десета по износ сред 25 митници на Княжество България, като същевременно държи първенството по обем стокообмен сред митниците с Източна Румелия. Това търговско оживление изисква от своя страна наличието на обслужващи дейности. Към съществуващите 8 хана и страноприемници са прибавени още 5. Разкрити са 5 бакалници, 2 кафенета, 2 обущарници, 2 содолимонадени работилници, 1 бозаджийница, 4 кафенета, 2 шивашки и 4 плеташки работилници, 2 дърводелски и 1 тенекеджийска работилници. Изградени са 4 хотела, 2 – на братя Сребърни кови от Самоков, един гръцки и 1 албански. Това допринася допълнително за икономическото замогване на населението. След Съединението икономическото развитие не спира, защото е благоприятсвано от изграждането на жп линията Саранбей - София - Цариброд. През 1881 година започват проучванията на строителството от руската финансово–предприемаческа група “Гинсбрук–Поляков”, чиито представител генерал Струве за известно време се установява във Вакарел. През 1883 година се подписва конвенция за строителството на линията между Австро-Унгария, Сърбия, България и Османската империя. Строителството на линията Белово – Вакарел е възложено на италианското дружество “Виталис”, чиито представител инж. Бартел се установява във Вакарел. Строителството на линията Вакарел – Цариброд е възложено на българския предприемач Иван Грозев. И двете компании наемат много от мъжкото население за извършване на строителните работи. Имайки в предвид географското положение на Вакарел и особеностите на експлоатацията на железницата във Вакарел са изградени гара, пикьорски участък и локомотивно депо за помощна служба. Всичко това допринася за икономическото развитие и благосъстоянието на вакарелското население. При своите проучвания Гунчо Гунчев установява, че на всеки 5 човека един осигурява доходите си извън земеделието – в железницата и обслужващите дейности. Икономическото развитие води до културни промени в бита на хората, които "погражданяват" облеклото си и ежедневието си.

При преглед на всички писмени исторически извори оставени от пътешествениците преминали по Големия диагонален път се установява един безспорен факт. Всички те свидетелстват, че във Вакарел живее християнско население, като посочват, че на най-високата част на селото се намира черква, която се вижда от всякъде като наближиш селото. По тази именно черква, някои от тях именуват селото Шарената черква (на турски Аладжа клисе). За наличието на този християнски храм във Вакарел свидетелства и приписка от 1738 върху богослужебна книга (требник), съхранявана днес в Народната библиотека “св.св. Кирил и Методий, принадлежала на поп Вуче, който разказва за опожаряването на Вакарел през 1737 г. и бягството му в с Рельово Самоковско. За православния характер на населението говори и Дерншвам, който в своите пътеписи подчертава факта, че при пътуването си от София до Пловдив само при Вакарел вижда забит голям каменен кръст – свидетелство, че местните хора са християни. Християнския характер на населението се подчертава и от поменика на Зографския манастир, където на страниците за поклонници от Самоковска епархия са записани “йереите Димитър и Йоан свещеници и даскали във Вакарел”. Показателен факт за принадлежността на населението към християнската църква е и изграждането на черквата “св. Николай Чудотворец” при второто възстановяване на селото през 1836 г., посетена от видния руски учен – славист Виктор Григорович, който я е посетил 60 те години на 19 век и е открил в нея ценна ръкописна книга, съхранявана днес в личния му архив в Петербургската библиотека.

Както вече беше подчертано освен стабилно икономическо развитие и принадлежност на населението към ценностите на християнската цивилизация за културно –просветното развитие на дадено населено място трябва да има и формирана интелигенция, която да го провокира и организира. Неведнъж в казаното до тук бе изтъкнато значението на пътя и пътешествениците в развитието на Вакарел и културното израстване на местните хора. Фактът на участието в движението за премахване на ангарията организирано от Станоя Балабан на жители на Вакарел, изиграва значение за формиране на мнението на Епархийския съвет на Самоковската митрополия за вакарелци, като за сърцати хора – истински българи. Поради това след решението на съвета да се съберат будни българчета от селата, на които да се осигури издръжка за завършване на епархийското училище, от Вакарел са приети трима ученици Стамо Червенков, Тодор Стоилов и Стоян Ватралски, които ще бъдат пример на подражание, тема за разговор, и лични срещи и впечатления на мнозина вакарелци. Тримата завършват курс на обучение от 1874 до 1876година. Стамо Червенков се завръща във Вакарел, къде непосредствено след освобождението и след това в продължение на години заема различни общински и държавни служби. Тодор Стоилов и Стоян Ватралски продължават образованието си като учат в Американското училище в Самоков от 1878 до 1882 г., след което пътищата им се разделят. След Съединението от 1885 г. Тодор Стоилов е назначен за съдебен следовател в гр. Пловдив, където съдбата му се свързва през 1897 с най- нашумялата афера “Ана Симон.”, в която е замесен гвардейския княжески ротмистър Бойчев, който с помощта на пловдивския градоначалник Карло Новелич и брат си, удавят любовницата му, мадата унгарска певица Ана Симон. В състава на съдебните власти занимаващи се със случая е и Тодор Стоилов. Убийците с оглед да не ги разкрият организирали атентат срещу следователите , като стрелят по файтона, с който пътуват за извършване на следствен експеримент. Тодор Стоилов е ранен в областта на долната челюст и поради невъзможност да бъде излекуван в София, заминава за лечение във Виена, където впоследствие се установява да живее. Най известен в наши и чужди среди е третият от тях Стоян Кръстев Ватралски. След завършване на Американското училище в Самоков,където приема евангелско протестантско изповедание от 1882 до 1884 година е проповедник в София и Хасково. През 1884 година заминава за САЩ, където най напред постъпва в Западната академия в Ню Джърси за изучаване на английски език. От 1886 до 1888 учи теология в Хауърдския колеж в столицата, а през 1888 постъпва като студент в Харвадския университет в Кеймбридж. Освен, че учи, Ватралски сътрудничи на различни вестници, пише и рецитира поезия и ораторства, като неведнъж печели конкурси за ораторско майсторство в университета и околните колежи. Малко преди завършването си през 1894 година печели конкурс за написване на бакалавър ски химн, който и до днес се пее след завършване на бакалаварския клас. След завръщането си в Родината през 1900 г. Стоян Ватралски заема своето достойно място в обществения и политически живот в столицата и в страната. Той е един от създателите и ревностен деятел на Американското лоби в страната и дружеството на англоговорящите българи. Приятел е сИван Вазов, Константин Величков, Симеон Радев, Пейо Яворов и други общественици и интелектуалци. Поддържа връзки с Джордж Уошбърн и Албърт Лонг, води оживена кореспонденция с ратя Бъксбтон, като с тегна помощ пътува в Англия през 1912 – 1913 година, където запознава английската общественост с българския въпрос. Освен като общественик и проповедник, Стоян Ватралски и познат и като литературен творец. Той пише проза и поезия на различни теми, които могат да се обединят в три отделни групи: Историческа (“България и съединените държави”, “Моето в Англия себепосланство”, “Америка и България”, “Английски и Американски държавници” , “Кирил и Методий”, “Балканско държавничество”); Нравствено – етична: ( “Първом правда”, “Миротворци”, “Щастие”, “Бистра водица”, “Пъстри сбирки от речи”, “Силата на правдата”, “Против никотина”, “Как се човек обезчовечава”, “Приятелство”); Религиозно – богословски : “Битие”, “Евангелски псалми”, “Проповедта на един християнски мирянин”, “Истина ви казвам”, “Бог и войната”, “Царят на правдата”) Висока оценка за неговото творчество дават видни писатели, учени, общественици. За него Иван Вазов казва “Неговите стихотворения могат с еднаква полза и наслада да се четат от стари и млади и и по своето възпитателно значение са от категорията на хубавите, но тъй редки у нас книги, които могат да бъдат препоръчани като четиво за днешното поколение”, а проф. Иван Шишманов допълва “ Навред изпъква енергичната фигура на силния с христовото слово евангелски проповедник, който не напразно е чел библейските пророци и Емерсона. Но в римите му има и истински лирически акцент.” Стоян Ватралски е естествена гордост за своите съселяни, които са се тълпели да го срешнат и поприказват при посещенията му във Вакарел. В редица вакарелски къщи книгите му са поставяни на видно място. През 1934 година произведенията му са издадени в 17 тома “Поредица Стоян Ватралски”. Поради евангелското изповедание на автора, религиозните текстове, и англофилската нишка в книгите на Стоян Ватралски книгите му са обявени за насаждащи фашистки идеи и са почти унищожени. Няколкото екземпляра отделни книги, с които разполага народната библиотека, поради непознаването на автора и слабото ползване са в постоянни хранилища извън сградата и не са на разположение.

Както вече имах възможността да спомена края на 19 тото столетие е бурен период в икономическото развитие на селото. Това са и годините на формиране на интелигенцията. Във Вакарел са определени 4 свещенически енории, в които са назначени младите свещеници, възпитаници на духовна семенария в Самоков – Тодор Ковачев, Константин Стоянов, Захари Гешаков и Паун Бонев, които играят важна роля в културния живот в селото. През 1900 година Вакарел става център на медицински участък, който се завежда от фелдшер. Веднага е назначен Костадин Георгиев , който посвещава на вакарелското население повече от 30 години от живота си. Важно място в културното израстване на хората и най- вече сред жените заема и неговата съпруга Севастица, сестра на Стоян Ватралски. Чиновниците от жп гарата, депото и пикьорския участък, високо образовани, повечето завършили технически науки в европейски училища търсят и се стремят да организират живота си по различен начин. Съществуващите кръчми и кафенета не ги удовлетворяват, затова се налага откриването на кафене с чайна, оборудвано с грамофон и маси за моникс и билярд, игри непознати на населението до тогава.

До 1957 г. с наименованието "Вакарел" са се наричали всичките населени места в този ареал. Днес това наименование се ограничава най-често до същинското село Вакарел.

И днес, когато се отиде в някое от тези махали, например в махалата Яздирастовци, местното население посреща с думите: "Добре сте дошле у Вакарел". Разстоянието между едноименното ново село и Яздирастовци е около 4 км. Така е навсякъде, във всички по-горе изброени населени места.

Вакарел - антропогеографски проучвания, Г.Гучев София 1933 г.

Културни и природни забележителности

На 2 км. южно от село Вакарел се намира Вакарелския манастир "Св. Петка". Манастирът е сравнително нов. Основан е през 20 век, а сега е периодично действащ. Бил е женски манастир. Храмовият му празник се чества на 14 октомври.

"Св. Петка" представлява комплекс от църква и жилищна сграда. Църквата е еднокорабна, едноабсидна сграда. Манастирът е част от Ихтиманската духовна околия.

Личности

• проф. Трендафил Атанасов.
• Стоян Кръстов Ватралски – първият българин, завършил Харвард.

Редовни събития

Най-значимото събитие във Вакарел е съборът "Пресвета" на него главен организатор при откриването му е читалище "Заря"

Основно училище "Христо Смирненски" Вакарел

Особено важно за развитието на една общност от хора е наличието на училище, където да се подготвят бъдещите членове на общността и то по такъв начин, че да не се допусне загиване на общността, а нейното постоянно развитие. Старите вакарелци прекрасно разбират важността на този въпрос и са търсели начин да то решават. Във вековното развитие на селото постоянно се търсят форми и начини за усвояване на някои практически умения. Около свещениците в Шарената черква, впоследствие в стаичка до обществения хамбар за събиране на йошура, в построената през 1836 година черква “св.Николай” постоянно съществуват училища, познати ни от историческата наука като килийни. В тях младите хора получават някои чисто практически умения. Научават се да пишат, да четат, наизустяват Псалтира и Деянията на апостолите, усвояват умението да смятат “рокам” на рабоши. По времето когато проф. Гунчо Гунчев прави своите проучвания за монографията си “Вакарел – антропо-географски проучвания” среща възрастни хора, които му разказват, че са посещавали такова училище при майстори кюркчии (кожухари) Всичко това обаче постепенно става недостатъчно и се търсят форми и начини за разкриване на друг тип училище. От 30 те до 60 те години на 19в. Вакарел се управлява от вилаят чорбаджия (кмет) Йоан Павлев от м. Бузяковци. Той убеждава населението да поеме издръжката на едно училище и иска от Епархийския съвет в Самоков да бъдат изпратени учители. За такива са назначени братята Сотир и Димитър Попови и от 1856 в селото е открито училище, което има светски характер. За издръжката на училището родителите на всеки ученик плащали по три гроша и една каруца дърва. Учебните занятия се провеждали през зимата. Буквите се изписвали първоначално в съндъчета пясък, а впоследствие на специална глинена плоча с калем. Четенето са преподава по богослужебни книги и четива със светски характер. Преподава се смятане, като се усвояват простите алгебрични действия. Учи се и землеописание, като по този начин се усвояват начални знания за заобикалящата ни среда. Освен братя Попови от този период са известни имената на учителите Паун Бонев и Цене Дойов. След Освобождението и засиленото икономическо развитие на селото и съставните му махали почти навсякъде се разкриват начални училища. От 1886 до 1930 г са основани 15 училища, като само Банчовци, Драгиовци, Млечановци, и Пановци остават без училища и децата посещават близките махали. Постепенно се формира и учителско съсловие със своите интереси, което започва да влияе на развитието на селото. Появяват се и първите учители родом от Вакарел, като Христо Бонев, Величко Ежов, Цветан Георгиев, Славко Владимиров, Борис Гешаков, Никола Поптодоров, Стоят Попконстантинов. През 1915 година се решава във Вакарел да бъде отрито прогимназиално училище, но поради участието във първата световна война замисълът е реализиран през 1918 г., когато са формирани два прогимназиални класа. Назначени са и първите жени – учителки Елисавета Серафимова и Павлина Велковска. През 1920 г. прогимназията е разширена с откриване на трети прогимназиален клас и числото на прогимназиалните учители става 5. Същата година Севастица а – съпругата на медицинския фелдшер, дарява 1000 лв., които да се внесат в лихвен фонд, като от лихвата да се учреди награда, която да се връчва на най-добрия ученик от последния клас. Тази награда е давана до 1948 г. след което е прекратена. През 1924 г. се учредява фонд бедни ученици от който се подпомагат нуждаещите се и се разкрива обществена трапезария. Първата вноска във фонда е направена от неизвестен оператор на пътуващ кинематограф. През 1927 – 1928 година е построена училищна сграда по идея на училищното настоятелство с председател Атанас Янев и общинския кмет Найден Червенков. Сградата е строена със средства на Вакарелската община, Читалището, Кооперацията и дарения на населението От 1929 до 1944 г. директор на училището е Васил Стоименов. Освен директор на училището е и общественик. От 1929 г. член и Председател на читалището, а от 1938 – председател на кооперацията. Като директор на Прогимназията Стоименов въвежда редица новости в образователното дело.По негово предложение началното училище се слива с прогимназията. Редовно започват да се провеждат административно – педагогически конференции на учителите от Вакарелския платежен пункт. Като средищен директор Васил Стоименов фактически ръководи просветното дело в цялата покрайнина. Редовно посещава училищата по различните махали, подпомага ги при решаването на различни административни въпроси, дава съвети при организацията на педагогическата работа. От казаното до тук следва да направим извода, че от средата на 19в до средата на 20в. образователното дело във Вакарел се развива възходящо и по това време са поставени основите и завършен облика на модерното училище във Вакарел, развитието на което продължава и до наши дни, на което всичко ние сме свидетели.

ученически вестник

Народно читалище "Заря" Вакарел

В края на 19в. във Вакарел са налице за създаване на втория и не по-малко важен стълб на културно – просветното дело – читалището. Идеята за възникване на читалището намира почва в кръга около учителя Цветан , фелдшера Костадин Георгиев и свещениците Тодор Ковачев и Константин Стоянов. Учредителното събрание на читалището е проведено на 25 март 1902 година. Освен посочените по-горе активно участвуват Паун Попов, Никола Стоименов, Захари Гешаков, Зашо Ковачев, Найден Червенков, Владимир Стоицов и други на бой 50 човека. Сред общия ентусиазъм се решава да се основе читалище с име “Заря”. Приетият устав е регистриран в Самоковския съд със заповед 616 от 31 май 1902 г. Почти веднага след основаването започва културно – просветната дейност. Фелдшерът Костадин Георгиев изнася беседи на теми “Вредата от чрезмерното употребление на алкохола”, “Коремният тиф”, “Каква хигиена трябва да пазим за да не се явяват заразителните болести”. Учителят Цветан Георгиев говори за “Важността и целите на земеделските сдружения”, “Икономическата политика на общинския съвет”. Свещеник Костадин Стоянов подчертава в сказка “Средствата за ограничаване пожарите в селото”. Захари Гешаков изнася беседи на теми: “Злото от разграбването на общинската мера и как то да се премахне”, развитие на скотовъдството на запад и у нас”. Един бегъл анализ на първите сказки на читалищните дейци показва, че те имат чисто практическа насоченост и целят да облекчат живота на селяните. Почти веднага след основаването на читалището се взема решение за абонамент на периодични издания “Ден”, “Дневник”, “Българан” списанията “Веселушка”, “Македонска звезда”, “Съвременник”, “Картинна галерия”,”Демократичен преглед”, “Земеделие”,”Самообразование”, “Културно наследство”, “Слънчоглед”. Започва получаването на Научни издания в различни области като “Българска мисъл”, “Българска историческа библиотека”, “Природа”, “ Народно здраве” ,”Земеделски уроци”, “Българско овощарство”, “Земеделие и скотовъдство” Поставя се началото на публична библиотека, като се взема решение за закупуване на книги да се отделят 10% от приходите, а за подвързване и ремонт на книги – 5% . Доставят се книги от български и чужди автори, статистически справочници, и др. По този начин през 1910 година има библиотечен фонд от 200 тома, който до наши дни нараства на 14000 т. Редовно започва организирането на забави и Вечеринки, като се слуша музика, и се изнасят самодейни театрални постановки. Първата постановка е Под игото. Играят се по две постановки на година от наши и чужди автори. Активни участници са чиновниците от железниците, учителите и по-големите ученици. Организирано е читалищно кафене, редовна се правят честитки за именни дни. През 1920 година се организира обсъждане на творчеството но Цанко Церковски в присъствието на автора. През 1930 година е организирано тържество по случай 70тата годишнина на Стоян Ватралски. и това е последното му посещение в родното село. През 1935 година с помощта на ихтиманската популярна банка започва изданието на списание “Вакарелска камбана” от което има запазени няколко броя в хранилищата на Народната библиотека. През 1946 г. читалищното ръководство закупува 16 мм. киномашина “Киноп” едно магаре и каручка, назначен е оператор Ангел Атанасов. По такъв начин са уредени постоянни кинопрожекции в селото и съставните махали. След 50 те години читалището променя дейността си в посока изучаване и разпространение на българския фолклор наред с библиотечната дейност и работата с младите хора. В наши дни читалището с помощта на новите информационни технологии се стреми да се превърне в информационен посредник за вакарелското население.

Външни връзки

Народно читалище "Заря" с. Вакарел Шаблон:Мъниче селища в България