Българо-унгарски войни: Разлика между версии
м Робот Добавяне: id:Perang Bulgaria-Hongaria |
Отстранени множество граматически, синтактични и пунктуационни неточности. |
||
| Ред 9: | Ред 9: | ||
|причина= |
|причина= |
||
|повод= |
|повод= |
||
|територия=Двете страни |
|територия=Двете страни претърпяват редица териториални промени |
||
|резултат= Неокончателен |
|резултат= Неокончателен |
||
|страна1=[[Файл:Coat of Arms of the Bulgarian Empire.PNG| |
|страна1=[[Файл:Coat of Arms of the Bulgarian Empire.PNG|35px]] [[Първо българско царство|Царство България]] |
||
|страна2=[[Картинка:Imre_of_Hungary_seal.png|45x34px]] [[ |
|страна2=[[Картинка:Imre_of_Hungary_seal.png|45x34px]] [[Кралство Унгария]] |
||
|командир1= • [[Борис I]]<br /> • [[Симеон I]]<br /> • |
|командир1= • [[Борис I]]<br /> • [[Симеон I]]<br /> • деспот [[Салан]]<br /> • деспот [[Глад (управител)|Глад]]<br /> • деспот [[Меноморут]]<br /> • [[Самуил]]<br /> • деспот [[Охтум]]<br /> • [[Константин Тих Асен]] |
||
|командир2=• [[Арпад]]<br /> • [[Стефан I]]<br /> • [[Андрей II]]<br /> • [[Бела IV]] <br /> • [[Стефан V]] <br /> • магистър [[Лаурентиус]]<br /> • [[Людовик I]] |
|командир2=• [[Арпад]]<br /> • [[Стефан I]]<br /> • [[Андрей II]]<br /> • [[Бела IV]] <br /> • [[Стефан V]] <br /> • магистър [[Лаурентиус]]<br /> • [[Людовик I]] |
||
|сила1= |
|сила1= |
||
| Ред 20: | Ред 20: | ||
|жертви2= |
|жертви2= |
||
|}} |
|}} |
||
'''Българско-унгарските войни''' са |
'''Българско-унгарските войни''' са поредица от въоръжени конфликти между [[Първо българско царство|България]] и [[Унгария]]. Зоните на породилите се междуособици и произтичащите сражения включват Северните и Западните [[Балкани]], по-точно днешна Северозападна [[Сърбия]], [[Войводина]], [[Банат]], [[Румъния]] и Северна България. |
||
== |
== Унгарските завоевания от 894 - 896 г. == |
||
[[Image:Honfoglalas.gif|250px|right|thumb|Придвижване |
[[Image:Honfoglalas.gif|250px|right|thumb|Придвижване на унгарските сили (северните граници на България са неопределени)]] |
||
Когато унгарците нахлуват в Панония за първи път пред 862 г. поканват съюзника си моравския |
Когато унгарците нахлуват в Панония за първи път пред 862 г. поканват съюзника си - моравския предводител [[Ростислав (Великоморавия)|Ростислав]]. На следващата година Людовик - крал на източна Франция - отвръща като създава съюз с българите, чийто цар - [[Борис I]], изпраща войски, за да помогнат при подчиняването на Ростислав. Това е конфликт в региона на Дунава, който продължава 25 години: унгарци (маджари) и моравци срещу българи и франки. Унгарските завоевания са един от факторите, разстроили военния баланс. Преди въпросните завоевания, през 881 г., [[Святополк I (Великоморавия)|Святополк]] получава подкрепа от унгарците и напредва към Виена. Две години по-късно Святополк претърпява съкрушително поражение от българите. През 892 г. Святополк още веднъж отказва да се съобрази с франките като все още разчита на унгарските си съюзници, но също и на отмъщението си към българите. |
||
Ситуацията |
Ситуацията придобива решаващ развой през септември 892 г., когато [[Владимир Расате]] осведомява [[Арнулф Каринтийски]], че франките повече не могат да разчитат на неговата войска в Карпатите. Франкската делегация отива още и при престолонаследника [[Симеон I]]. Неотдавнашният византийски заложник впоследствие се приготвяза война. |
||
[[Image:HungariansPursueBulgarians.jpg|250px|left|thumb|Българите напускат Силистра след като са победени от унгарците.]] В отговор |
[[Image:HungariansPursueBulgarians.jpg|250px|left|thumb|Българите напускат Силистра (Дръстър) след като са победени от унгарците.]] В отговор пратеникът на византийския император [[Лъв VI]] - Никита Склерос - се среща по поречието на Долни Дунав с унгарските управляващи принцове Арпад и Куржан, като те се съгласяват да сключат съюз. Като резултат от това унгарските сили, водени от сина на Арпад - Лиюнтика, повеждат армия от кабарски наемници, маджари и може би [[секеи]], които с помощта на византийците преминават Дунава и нападат българите в гръб. Симеон прекратява кампанията си срещу унгарците и се обръща срещу византийците. Победен от последните, той търси убежище в крепостта Дръстър. |
||
В същата тази 894 г. унгарците напредват в областта на Карпатите и Панония, за да помогнат на Святополк срещу франските съюзници на българите. Когато научили за смъртта на Святополк унгарците се оттеглят, макар както изглежда само до района на горна Тиса. През пролетта на 895 Арпад заедно с армията си тръгва нататък и въпреки няколкото схватки в Панонското поле прекратява управлението на българите там. Бързо сключили мир с византийците, българите се концентрират, за да победят унгарците на Лиюнтика. |
В същата тази 894 г. унгарците напредват в областта на Карпатите и Панония, за да помогнат на Святополк срещу франските съюзници на българите. Когато научили за смъртта на Святополк унгарците се оттеглят, макар както изглежда само до района на горна Тиса. През пролетта на 895 Арпад заедно с армията си тръгва нататък и въпреки няколкото схватки в Панонското поле прекратява управлението на българите там. Бързо сключили мир с византийците, българите се концентрират, за да победят унгарците на Лиюнтика. |
||
В кървавата [[битка при Южен Буг]] |
В кървавата [[битка при Южен Буг]] българите, водени от Симеон I и баща му [[Борис I]], който по това време е монах монах, безпрекословно побеждават унгарците. Скоро след тази победа Симеон преустановява преговорите с византийците и през лятото на 896 г. византийската армия е разбита при [[Битка при Булгарофигон (896)|Булгарофигон]]. |
||
== Конфликти през 10 век == |
== Конфликти през 10 век == |
||
[[Image:Salan glad01.png|thumb|200px|Владенията на Глад и Салан |
[[Image:Salan glad01.png|thumb|200px|Владенията на Глад и Салан в рамките на Българското царство. Земите на Менуморут са разположени на север от владението на Глад]] |
||
През 913 Симеон провежда първата от няколко кампании, чрез които |
През 913 г. Симеон провежда първата от няколко кампании, чрез които съумява да превземе повечето византийски владения на Балканския полуостров; шест години по-късно той се провъзгласява за ''„цар и самодържец на българи и ромеи“''. За да завладеят остатъка от Трансилвания, както и региона между Марос, Тиса и Дунав, унгарците трябва да станат съюзници с [[печенеги]]те и да се обърнат срещу българите. Но последвалите пагубни последици от съюза между българите и печенегите от 895 г. оставя горчив спомен у маджарите. Докато печенегите остават враждебно настроени, унгарците няма как да провокират Симеон чрез нахлуване в земите му на север от Карпатите и Дунава. |
||
== Войната от 1003 == |
== Войната от 1003 г. == |
||
След падането на българската столица Преслав през 971 г. Българската и Византийската империи се оказват впримчени в състояние на постоянна война. Византийско-българският конфликт достига своя връх през 1003 г., когато унгарците се намесват. По това време управителят на северозападните български земи е войводата [[Ахтум]], внук на войводата Глад, който е победен от унгарците през 30-те години на 10 век. Ахтум командва силна войска и неостъпчиво защитава северозападните граници на царството. Построява също много църкви и манастири, чрез които разпространява източноправославието и българската култура в Трансилвания.<ref>''Legenda Saneti Gerhardi episcopi'', p. 489.</ref><ref>Venedikov, p. 150.</ref> |
|||
[[Image:Skylitzeshungarosvencenabulgarosdesimeon.jpg|250px|left|thumb|Унгарците побеждават българската |
[[Image:Skylitzeshungarosvencenabulgarosdesimeon.jpg|250px|left|thumb|Унгарците побеждават българската войска]] |
||
Макар |
Макар че бракът между престолонаследника [[Гаврил Радомир]] и дъщерята на унгарския цар да установява приятелски отношения между двете най-силни държави в Дунавския регион, взаимоотношенията се влошават след смъртта на Геза. Българите подкрепят Гуила и [[Копани]] като владетели вместо сина на Геза - [[Стефан I]]. В резултат на междуособиците бракът между Гавраил Радомир и унгарската принцеса е разтурен. Впоследствие унгарците нападат Ахтум, който подкрепял претендентите за унгарския трон. Крал Стефан I убеждава Ханадин - дясната ръка на Ахтум - да му помогне с атаката. Когато заговорът се разкрива Ханадин отпътува и се присъединява към унгарските редици.<ref>''Legenda Saneti Gerhardi episcopi'', p. 492–493.</ref> По същото време силна византийска армия обсажда Видин (Бъдин), седалището на Ахтум. Въпреки че за успешната защита на твърдината са нужни множество воини, Ахтум е зает с войната на север. След няколко месеца той умира в битка, в която неговите войски са сразени от унгарците.<ref>Venedikov, pp. 151–152.</ref> Като резултат от войната българското влияние на северозапад от Дунав трайно отслабва. |
||
== Източници == |
== Източници == |
||
| Ред 57: | Ред 57: | ||
}} |
}} |
||
<references /> |
<references /> |
||
== Вижте също == |
|||
* [[Българо-византийски войни]] |
|||
* [[Българо-османски войни]] |
|||
[[Категория:Първа българска държава]] |
[[Категория:Първа българска държава]] |
||
Версия от 18:57, 27 ноември 2009
Шаблон:Инфокутия Военен Конфликт Българско-унгарските войни са поредица от въоръжени конфликти между България и Унгария. Зоните на породилите се междуособици и произтичащите сражения включват Северните и Западните Балкани, по-точно днешна Северозападна Сърбия, Войводина, Банат, Румъния и Северна България.
Унгарските завоевания от 894 - 896 г.
Когато унгарците нахлуват в Панония за първи път пред 862 г. поканват съюзника си - моравския предводител Ростислав. На следващата година Людовик - крал на източна Франция - отвръща като създава съюз с българите, чийто цар - Борис I, изпраща войски, за да помогнат при подчиняването на Ростислав. Това е конфликт в региона на Дунава, който продължава 25 години: унгарци (маджари) и моравци срещу българи и франки. Унгарските завоевания са един от факторите, разстроили военния баланс. Преди въпросните завоевания, през 881 г., Святополк получава подкрепа от унгарците и напредва към Виена. Две години по-късно Святополк претърпява съкрушително поражение от българите. През 892 г. Святополк още веднъж отказва да се съобрази с франките като все още разчита на унгарските си съюзници, но също и на отмъщението си към българите.
Ситуацията придобива решаващ развой през септември 892 г., когато Владимир Расате осведомява Арнулф Каринтийски, че франките повече не могат да разчитат на неговата войска в Карпатите. Франкската делегация отива още и при престолонаследника Симеон I. Неотдавнашният византийски заложник впоследствие се приготвяза война.
В отговор пратеникът на византийския император Лъв VI - Никита Склерос - се среща по поречието на Долни Дунав с унгарските управляващи принцове Арпад и Куржан, като те се съгласяват да сключат съюз. Като резултат от това унгарските сили, водени от сина на Арпад - Лиюнтика, повеждат армия от кабарски наемници, маджари и може би секеи, които с помощта на византийците преминават Дунава и нападат българите в гръб. Симеон прекратява кампанията си срещу унгарците и се обръща срещу византийците. Победен от последните, той търси убежище в крепостта Дръстър.
В същата тази 894 г. унгарците напредват в областта на Карпатите и Панония, за да помогнат на Святополк срещу франските съюзници на българите. Когато научили за смъртта на Святополк унгарците се оттеглят, макар както изглежда само до района на горна Тиса. През пролетта на 895 Арпад заедно с армията си тръгва нататък и въпреки няколкото схватки в Панонското поле прекратява управлението на българите там. Бързо сключили мир с византийците, българите се концентрират, за да победят унгарците на Лиюнтика.
В кървавата битка при Южен Буг българите, водени от Симеон I и баща му Борис I, който по това време е монах монах, безпрекословно побеждават унгарците. Скоро след тази победа Симеон преустановява преговорите с византийците и през лятото на 896 г. византийската армия е разбита при Булгарофигон.
Конфликти през 10 век
През 913 г. Симеон провежда първата от няколко кампании, чрез които съумява да превземе повечето византийски владения на Балканския полуостров; шест години по-късно той се провъзгласява за „цар и самодържец на българи и ромеи“. За да завладеят остатъка от Трансилвания, както и региона между Марос, Тиса и Дунав, унгарците трябва да станат съюзници с печенегите и да се обърнат срещу българите. Но последвалите пагубни последици от съюза между българите и печенегите от 895 г. оставя горчив спомен у маджарите. Докато печенегите остават враждебно настроени, унгарците няма как да провокират Симеон чрез нахлуване в земите му на север от Карпатите и Дунава.
Войната от 1003 г.
След падането на българската столица Преслав през 971 г. Българската и Византийската империи се оказват впримчени в състояние на постоянна война. Византийско-българският конфликт достига своя връх през 1003 г., когато унгарците се намесват. По това време управителят на северозападните български земи е войводата Ахтум, внук на войводата Глад, който е победен от унгарците през 30-те години на 10 век. Ахтум командва силна войска и неостъпчиво защитава северозападните граници на царството. Построява също много църкви и манастири, чрез които разпространява източноправославието и българската култура в Трансилвания.[1][2]
Макар че бракът между престолонаследника Гаврил Радомир и дъщерята на унгарския цар да установява приятелски отношения между двете най-силни държави в Дунавския регион, взаимоотношенията се влошават след смъртта на Геза. Българите подкрепят Гуила и Копани като владетели вместо сина на Геза - Стефан I. В резултат на междуособиците бракът между Гавраил Радомир и унгарската принцеса е разтурен. Впоследствие унгарците нападат Ахтум, който подкрепял претендентите за унгарския трон. Крал Стефан I убеждава Ханадин - дясната ръка на Ахтум - да му помогне с атаката. Когато заговорът се разкрива Ханадин отпътува и се присъединява към унгарските редици.[3] По същото време силна византийска армия обсажда Видин (Бъдин), седалището на Ахтум. Въпреки че за успешната защита на твърдината са нужни множество воини, Ахтум е зает с войната на север. След няколко месеца той умира в битка, в която неговите войски са сразени от унгарците.[4] Като резултат от войната българското влияние на северозапад от Дунав трайно отслабва.
Източници
- Andreev, Jordan и др. The Bulgarian Khans and Tsare. Abagar, 1996. ISBN 954-427-216-X.
