Рене Декарт: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ButkoBot (беседа | приноси)
м Робот Промяна: sq:René Descartes
м Робот Добавяне: yo:René Descartes
Ред 222: Ред 222:
[[war:René Descartes]]
[[war:René Descartes]]
[[yi:רענע דעקארט]]
[[yi:רענע דעקארט]]
[[yo:René Descartes]]
[[zh:笛卡儿]]
[[zh:笛卡儿]]
[[zh-classical:笛卡兒]]
[[zh-classical:笛卡兒]]

Версия от 21:51, 28 ноември 2009

Шаблон:Учен информация


Рене Декарт (Шаблон:Lang-fr, Шаблон:Lang-la), известен още като Картезий, е френски философ, математик и физик. Спечелил световна слава най-вече със своите новаторски философски идеи, Декарт е известен и като създателя на декартовата координатна система, която повлиява върху развитието на съвременната аналитична геометрия и математически анализ.

Декарт, понякога наричан основоположник на съвременната философия и баща на съвременната математика, се нарежда сред най-влиятелните мислители в новата европейска история. Той вдъхновява както своите съвременници, така и следващите поколения философи, поставяйки началото на рационализма, водещото философско течение в Европа през 17 и 18 век.

Биография

Декарт е роден през 1596 в Ла Е, Централна Франция, в семейството на Жоашен Декарт - юрист с дребна благородническа титла, притежаващ земи в Шателро в хугенотската област Поату. Майката на Рене Декарт умира през 1597 и след като баща му се жени повторно в Рен, той е отгледан в Ла Е от баба си по майчина линия. През 1606 е изпратен в йезуитския колеж в Ла Флеш, основан две години по-рано от крал Анри IV. През 1616 той завършва право в университета в Поатие, по това време хугенотски център, противопоставящ се на крал Луи XIII.

Бащата на Рене Декарт се надява той да продължи кариерата му в съдебната система, но за това е необходимо да навърши 27 години. През 1618 Декарт заминава за Бреда, Нидерландия, за да изучава математика и военно строителство в армията на принц Морис Насауски. Там той се запознава с физика Исак Бейкман, на когото посвещава един кратък трактат за музиката - Musicae Compendium.

През 1619 Декарт заминава за Германия и през следващите години пътува из Европа и прекарва дълго време в Париж. Поради засилването на Контрареформацията във Франция той заминава отново за Холандия малко след падането на последната хугенотска крепост Ла Рошел през 1628. Декарт остава в Холандия до 1649, като често сменя местожителството си. През този период той пише основната част от своите произведения.

През втората половина на 40-те години Рене Декарт пътува няколко пъти до Франция. През 1649 заминава за Швеция по покана на кралица Кристина и умира там от пневмония в началото на 1650. Тъй като е католик, той е погребан в гробище за некръстени деца. По-късно останките му са преместени в Париж, а по време на Френската революция - в Пантеона.

Философия

Философията на Декарт е дуалистична. Дуализмът на субстанцията позволява по този начин на Декарт да създаде материалистичната физика (учение за протяжната субстанция) и идеалистическата психология (учение за мислещата субстанция). Бог се явява своеобразно свързващо звено между тях, като внася движението в природата и обезпечава всички нейни закони. Именно той се оказва един от създателите на класическата механика за първи път отъждествява природата с протяжността. Чрез него е създадена представата за природата като за гигантска механическа система, приведена в движение от първия двигател (Бог).

Метафизика

Субстанцията е централно понятие в рационалистическата метафизика на Декарт. Той я определя като вещ, която не се нуждае за своето съществуване от нищо друго освен от самата себе си следователно субстанция се явява само Бог. Той различава два рода субстанции: духовна и материална. Духовната е неделима, а материята- делима до безкрайност. Основен атрибут на духовната субстанция е мисленето, а на материалната-протяжността. Освен атрибути, Декарт различава и модуси на субстанциите. Модуси на мисленето са въображение, чувства и желания. Модуси на протяжността са фигура, положение и движение.

Гносеологичен метод

Следвайки идеите на предшествениците си Томас Хобс и Френсис Бейкън, Декарт прави опит да създаде такъв познавателен модел, безупречен във всяко отношение, който да даде основа за бъдещо развитие - "сигурни и прости правила, такива че всички, които строго се придържат към тях, никога няма да нарекат лъжата - истина и без безрезултатни усилия ще стигнат до истинното познание за това, което е познаваемо".

Според Декарт сетивата и изобщо емпиричното познание, изградено върху тях, заблуждават. Емпиричното познание и точните науки, изградени на неговата база, са колкото полезни, толкова и вредни. Материалната действителност съществува, но тя е недостъпна за опита. Затова и цялата тежест на познанието пада върху ума, интелекта, който единствен е способен да разграничи истинното от неистинното. Знаменитото "Cogito ergo sum" (буквално "Мисля, значи съм", превеждано като "Мисля, следователно съществувам") изразява най-точно гносеологичния подход на Декарт като философ.

Потенцията за самото знание според Декарт е вложена у човека от самия Бог и присъства като "вродени принципи и идеи", т.е. знанията, които са единни и всеобщи. Класическите мисловни процеси Декарт дефинира като "интуиция" и "дедукция". Под интуиция се разбират усилията на ума, в крайна сметка водещи към познанието на единното и на Бога. Интуицията е знание умствено и непосредствено. Дедукцията е логически извод, по необходимост произтича от предпоставките. Тя е знание опосредствено. Тя е елементарна - следвайки обратния път, тя ни дава познание за феномените, присъстващи в сетивния свят.

Гносеологичният идеал на Декарт е интуитивното познание на всички вродени истини - всеобщите и необходимите. Индукцията и дедукцията той разглежда като средство за интуитивно познание. В пълния си обем интуицията у Декарт се оказва непосредствено обхващане на многообразието на абсолютните истини в системно единство. Той предявява изискване към интуицията, а именно истините да се схващат "ясно и отчетливо", едновременно, а не последователно. Рене Декарт, обаче, не вярва дали сами по себе си "яснотата и отчетливостта" могат да гарантират абсолютната истинност на нашите всеобщи и необходими знания. Затова се позовава на Бога като творец на човешкия разум, чието могъщество е безгранично.

Разума, ума и интелекта Декарт тълкува като проявление на Божия разум, като генетично заложен познавателен модел, от който произхождат "допълнителните" разбирания и понятия. Декартовата интуиция се състои именно в обхващането на всички външни явления, мисловни парадигми в едно единно цяло - само тогава те могат да бъдат до известна степен умопостигнати.

Правилата на Декарт

1) Никога да не приемам за вярно нищо, за което не знам с очевидност, че то е такова, т.е. да избягвам старателно прибързаността и предубедеността и да включвам в съжденията си само онова, което би се представило на ума ми така ясно и отчетливо, че да нямам никакъв повод да го поставям под съмнение.

2) Да разделям всяка една от проучваните трудности на толкова части, на колкото е възможно и необходимо, за да я разреша по-добре.

3) Да спазвам винаги ред в мислите си, като започвам от най-простите и най-лесните за познаване предмети, за да се изкача малко по малко, като по стъпала, до познанието на най-сложните, и като приемам, че има ред дори и между ония, които естествено не се предхождат един друг.

4) Да правя навсякъде толкова пълни изброявания и такива общи прегледи, че да бъда уверен, че нищо не съм пропуснал.

Онтология

Доказателството за съществуването на Бога

Като логическо следствие от разсъжденията на Декарт следва идеята за Бога. Самият той се наема да я обоснове и утвърди в своето творчество. Доказателствата по подразбиране са рационални. Тъй като познанието се крепи върху ясни и точни идеи, а Бог по презумпция е техен източник, Декарт разсъждава:

  • Идеята за извор на познанието като такова е доказателство за собственото си съществуване, т. е. самата човешка психика и стремежът към познание са доказателство за Божието съществуване.
  • На второ място е явлението – обект – като нещо, сетивно възприемаемо, но разбираемо единствено с усилието на мисълта или разума – само те могат да вникнат в неговата същност и да го обяснят.

В този смисъл обектът съществува само доколкото е познаваем от божествената природа, заложена у човека. Така Декарт, макар и да има преки последователи в „картезианската” философска школа, се явява пряк предшественик на агностицизма на Кант.

Той обаче излиза от основното християнско понятие за Бога. В Бога Отец вижда потенцията на нещата, в Логоса – тяхната конкретизация, а в Духа – тяхната реализация. Именно затова, вярвайки в триединния Бог през целия си живот, Декарт се спира основно върху аспектите на Светия Дух. При все това философът разглежда материята и нейните закономерности като нещо, което е противоположно на духа в рамките на сетивното познание. Материалните обекти са познаваеми, доколкото са видими за сетивата, но затова и това „познание” е илюзорно, тъй като сетивата са несъвършени. Само разумът, който е божествен, може да ги възприеме в пълнотата им и да ги обясни. Но материята, както и човешкият дух са крайни величини. Единственото, което може да ги обедини, е безкрайният по определение Бог.

Като равносметка може да се отбележи, че всъщност познавателното доказателство за Бога, подобно на това на Блез Паскал, е много повече разсъждение, отколкото опит за категорично доказване на дадения факт.

Етика

Рене Декарт с кралица Кристина

Етичните възгледи на Декарт могат да се проследят в неговите съчинения и писма. Като отделя в тази област теологията от рационалната философия, при обосноваването на нравствените истини Декарт се позовава на "естествената светлина" на разума.

В "Разсъждение за метода" («Discours de la méthode») у Декарт преобладава тенденция на търсене на здравата житейска мъдрост, при което явно оказва влияние стоицизмът. В писмата до принцеса Елизавета обаче той се опитва да изясни основните идеи на собствения си морал. Тези идеи са:

  • идеята за "съвършеното същество като истински обект на любовта";
  • идеята за "противоположността на духа и материята", която ни предписва да избягваме всичко телесно;
  • идеята за "безкрайността на Вселената", която ни предписва "издигане над всичко земно и смирение пред Божествената мъдрост";
  • накрая идеята "да сме солидарни с другите същества и с целия свят, за зависимостта ни от тях и за необходимостта да се жертваме за общото благо".

В писма до Шаню по молба на кралица Кристина Декарт подробно отговаря на въпросите:

  • Какво е любовта?
  • Оправдава ли се любовта към Бога единствено от естествената светлина на разума?
  • Коя крайност е по-лоша - безпорядъчната любов или безпорядъчната омраза?

Като различава интелектуалната любов от страстната, първата той вижда "в доброволното духовно единение на съществото с обекта като част от едно цяло с него". Тази любов е в антагонизъм със страстта и желанието. Висшата форма на тази любов е любовта към Бога като безкрайно голямо цяло, от което ние сме само нищожна част. Оттук следва, че нашата душа може да обича Бога по силата на собствената си природа - това й дава висши радости и унищожава всякакви желания в нея. Любовта, колкото и е безпорядъчна, все пак е по-добра от омразата. Омразата е признак за слабост и страхливост. Смисълът на морала е да ни учи да обичаме това, което е достойно за любовта. Декарт напада тези, които заглушават своята съвест с вино и тютюн.

Библиография

  • Musicae Compendium (1618; публикувано през 1650)
  • Regulae ad Directionem Ingenii (1628; публикувано през 1701)
  • Le Monde de Mr Descartes; ou, le traité de la lumière (1633; публикувано през 1664)
  • Discours de la méthode pour bien conduire sa raison et chercher la verité dans les sciences. Plus la dioptrique; les meteores; et la geometrie (1637; Разсъждение за метода)
  • Meditationes de Prima Philosophia (1641)
  • Principia Philosophiae (1644)
  • Les Passions de l'âme (1649)

Източници

Вижте още

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за


Шаблон:Link FA