Православие

Православие или рядко ортодоксия (от гръцки: ορθοδοχία (ορθοδοξία), oρθός – прав, правилен, и δόξα – слава) е едно от най-разпространените вероизповедания на планетата, наброяващо приблизително 225 милиона члена. Нейните последователи смятат единствено Православното Християнство за права вяра и считат църквата си за Единната, Свята, Католическа и Апостолска църква, основана от Иисус Христос и Неговите апостоли. Църквата се състои от няколко автокефални единици, различни по географски и национален белег, но единни в богословско отношение. Всички те признават първите седем Вселенски събора и споделят пълно общение, както и специфични доктрини и традиции.

Православието е масово разпространено в Беларус, България, Гърция, Грузия, Етиопия, Молдова, Румъния, Русия, Сърбия, и Украйна, многочислени православни общости има в някои страни от Близкия изток, както и в Западна Европа, Северна Америка и Австралия, където последователи на православното учение са предимно потомци на имигранти от страните с традиционно православие.

Страни, в които православието е преобладаващото или сред водещите вероизповедания

История

Първият вселенски събор с текст за символа на вярата

Първоначално терминът православие възниква като обозначение на „правилното“ учение на Църквата, утвърдено на съответните Вселенски или поместни събори. Едва след Великата схизма (разкола между Западната и Източната църква - 1054 година) започва да се употребява като самоназвание на гравитиращите около Константинопол християнски общности. Трябва да се отбележи, че Католическата църква, както и всяка една от древните църкви, също определя себе си като „православна“, съответно Православната църква нарича себе си „вселенска“, т. е. католическа. Така като самоназвание възникват понятията Католицизъм и Православие, а от тях, с цел допълнително уточняване - произлизат „Римокатолицизъм“ и „Източно православие“.

След схизмата са правени неколкократни опити за сближение и обединение между западната и източната църква, които поради редица причини са се провалили. След 17 век много православни общости обаче влизат в уния с Ватикана, като запазват обредността си, но до голяма степен приемат неговото вероучение - т. нар. „църкви от източен обред“ или разговорно - униати. С течение на времето разривът между двете църкви става все по-дълбок и едва от втората половина на 20 век започват нови опити ако не за обединение, то поне за сближаване и взаимнополезни контакти.

• Виж икуменизъм.

Учение

Православното учение почива върху основата на Свещеното писание, Свещеното предание и решенията на Вселенските събори (за такива то признава първите седем), при тълкуването на чиито постулати се взема предвид учението на т. нар. „Свети отци” и на учителите на Църквата. Основен вероучителен документ е Никейско-Цариградския символ на вярата.

Православието изповядва Един Бог, Троичен по лица (ипостаси – Отец, Син и Свети Дух), които са единосъщни помежду си. Второто лице на Св. Троица – Бог Син, или Словото, се е въплътило и е станало човек в лицето на Иисус Христос. Според учението на Православната църква, историческият Иисус Христос е едновременно и Бог и Човек, като има две природи и две воли – Божествена и човешка. Божията благодат се дава на човеците от Светия Дух посредством тайнствата, които за днешната православна църква са седем. Изповядва се есхатологичното възкресение на мъртвите преди Страшния съд.

Самата Църква се разбира като богочовешки организъм, чиято глава е Бог, а отделните вярващи – различните негови членове.

Отдава се особена почит на светците, особено към Богородица, която по святост превъзхожда дори най-висшите ангелски чинове. С почитането на светците е свързано иконопочитанието.

Православието и другите християнски вероизповедания

Православие и ученията до Седмия вселенски събор

Православната догматика (респ. католическата) се развива и формулира в рамките на борбата срещу различни обявени за ереси учения.

Арианство и македонянство

Според учението на арианите, Бог Син не е Единосъщен, а подобносъщен на Бог Отец, т. е. на практика не е Бог, а е творение и има същия произход като всички твари. Въпреки намесата на император Константин I Велики, който симпатизира на арианството, това учение е осъдено на Първия вселенски събор в Никея през 321 година. Като видоизменено арианство, македонянството въвежда идеята за тварния произход на Светия Дух. Това учение е отхвърлено на Втория вселенски събор (385, Константинопол). В постановките на тези два събора православни, католици и почти всички вероизповедания, възникнали на базата на протестантството, са в общи линии единодушни.

Несторианство

Несторианството възниква като реакция срещу арианството и изтъква предимно Божественото достойнство на Словото. Поради това несторианите възприемат историческия Иисус като обикновен човек, който само по мистичен начин е свързан с Второто лице на Светата Троица. В тази връзка те наричат Дева Мария (чиято девственост не подлагат на съмнение) „човекородица”. При отхвърлянето на несторианското учение като ерес, възниква и понятието Богородица. Така Третият вселенски събор в Ефес (431) за първи път залага догматично култа към майката на Христос. Днес разбирането по този въпрос е общо за католици и православни.

Монофизитство

Монофизитството, макар и да приема Иисус Христос за Богочовек твърди, че в него е изявена една единствено природа – Божествената. По-късно монотелитството поддържа тезата, като отрича само съществуването на човешка воля у Иисус. Тези две учения са отхвърлени като „неправославни” на Четвъртия вселенски събор (Халкидон, 451) и на Шестия вселенски събор (Константинопол, 680-681). В резултат на това от православието отпадат редица древни източни църкви – като Арменската и Коптската, с които в днешно време православните църкви поддържат тесни и приятелски отношения.

• Неприемането на решенията на Халкидонския събор от страна на някои църкви се дължи на нелепи грешки при превода. Въпреки това в самостоятелното историческо развитие на тези християнски общности се появяват някои значителни различия с православието.

Иконоборство

Иконоборството в продължение на десетилетия е господстваща държавна и религиозна идеология в Източната римска империя (8 век). Неговата същност се състои в отричане почитането на светците и съответно на техните изображения (оттам и названието). Учението е определено като ерес по време на Седмия вселенски събор (Никея, 787) и до Реформацията иконопочитанието е общо за всички християни.

Римокатолицизъм

Основните различия между православието и католицизма произлизат от времето на политическите спорове между християнския Запад и християнския Изток. Формален повод за разделянето на двете най-големи за времето си църковни общности става т. нар. спор около „филиокве” ( на латински Филиос"-син и "кве" – от, "от Сина"). В западната църква с течение на вековете става все по-популярно нововъведението към Символа на вярата на тази дума, с която се обозначава, че Светият Дух изхожда не само от Бог Отец, но и от Бог Син. Поправката се споменава за първи път в средата на 6 век от Исидор Севилски и дълго време не е била повод за разногласия. Въпреки по-късните тълкувания и от двете спорещи страни, всъщност основният аргумент от страна на православието в рамките на спора е, че Символът не може да бъде променян без решение на Вселенски събор. По-късно критиката от страна на православието обвинява католицизма в субординация, в случая – принизяване на божественото достойнство на Светия Дух, от своя страна католицизмът отвръща, че Православието принизява ролята на Бог Син. В днешно време споровете по този проблем са редки и се водят изключително на специализирано богословско ниво.

Отново на богословско ниво съществува и разлика в тълкуването на първородния грях и свързаните с тази проблематика тайнства. Докато според католицизма всяко тайнство действа от само себе си, то православната гледна точка включва човешкото усърдие като фактор изпълненото тайнство да стане действено.

Основни спорни теми между православието и католицизма са късните нововъведения, направени от Ватикана – догматите за непорочното зачатие на Богородица (т.е. че тя е зачената непорочно подобно на Иисус Христос) и догмата за върховенството и непогрешимостта на папата (когато говори ex cathedra, т.е. от името на Църквата). Последното като цяло е несъвместимо с православната еклезиология.

Различните външни отлики в култа, календара, богослужението, начина на оформяне на църковния живот и др. имат формален характер и не биха могли да бъдат повод за спорове на изначално ниво.

Протестантство

В сравнение с католицизма, протестантството стои по-далеч от православието. Допирните черти са свързани с нововъведенията в католическата догматика (най-вечно в частта за непоргешимостта на папата). Православието отхвърля реформаторските тенденции на протестантството за непочитане на светците и иконите, съкращаването на броя на тайнствата (православните църкви не признават тяхното извършване в някои от протестантските общности), идеята за спасение само чрез вяра, опростяването на богослужението, неприемането авторитета на древните църковни писатели.

Въпреки тези различия, православните църкви водят диалог с основните протестантски църкви в рамките на Световния съвет на църквите.

Някои особености на култа

• Православната йерархия има три степени на свещенослужителите – дякон, презвитер и епископ с вътрешни разновидности между тях. Характерно е, че епископ може да стане само лице, което е дало монашески обет, докато дякон и свещеник може да стане всяко светско лице, отговарящо на определени изисквания.
• Църковният календар в различните православни църкви често не съвпада, дори в случаите, когато става дума за общности, придържащи се към един и същ календарен стил.
• Съществуват редица регионални култови особености – например чрез православните народи, намирали се продължително време под османско влияние, съществува така нареченото хаджийство – поклонение на Гроба Господен, което е заемка от ислямските традиции (хадж), с които тези православни народи дълго време са съжителствали. Налице са разлики в местните традиции що се отнася до подходящото поведение в храмовете – например в Русия жените не могат да влязат в храма с панталон или с непокрита глава.

Ереси, секти, разколи и учения, възникнали на базата на православието

Основните ереси, някои от тях превърнали се в трайни секти, възникват през 17 век в Русия като реакция срещу църковните реформи, осъществени от патриарх Никон. Появява се т. нар. старообрядчество, което има многобройни разновидности.

На базата на православието по-късно се раждат и редица учения, по-скоро философски, отколкото религиозни, които в един или друг период имат силно влияние, например „толстоизмът”.

В голяма част от историята си Православната църква търпи различни разколи и схизми, при които обаче се запазва единството в религиозните възгледи и се прекратява само църковното общение. Причините за това обикновено са политически – например при учредяването на Българската екзархия, отделянето на Руската задгранична църква след 1918 година, църковните разколи през 90-те години на 20 век в България, Естония, Украйна и др. понякога това става и по други формални причини – появата на „старокалендарците” след възвръщането на старите дати в църковния календар и т. н.

Вижте също

• Православна църква
• Автокефална църква
• Източно-християнски църкви

Външни препратки

• Православие България
• Български православен портал
• Български православен портал, новините се обновяват всекидневно
• Православието и светът днес, проф. протопрезв. Николай Шиваров

Литература

• Павел, архиепископ на Карелия и цяла Финландия. Вярата, която изповядваме. С., Омофор, 1998, 109 с.
• Гилкуист, Питър. Да станеш православен. Пътешествие към древната Христова вяра. С., Омофор, 1999, 203 с.
• Шивачев, йером. Антим. Истините на Православната църква. Кратко изложение на основните истини на Православието с оглед на различията, които се срещат в другите християнски църкви. 2 изд. С., 1998, 121 с.
• Попович, Юстин, архим. Православието като философия на живота. Манастир “Св. Георги” - Зограф, Св. Гора - Атон, 1999, 123 с.
• Николаева, Олеса. Съвременната култура и Православието. С., 2000.
• Киречев, Емил. Християнство и съвремие. Пловдив, Ракурси, 2000, 120 с.
• Карл Кристиян Фелми. Въведение в съвременното православно богословие. С., Омофор, 2007, 373 с.
• Шмеман, Александр. Исторический путь православия – http://www.krotov.org/libr_min/sh/schmeman/schmem01.html.
• Ware, Timothy [Bishop Kallistos of Diokleia]. The Orthodox Church. Harmondsworth, Penguin Books, 1963; rev. ed., 1993.
• Tamcke, Martin. Das orthodoxe Christentum. Muenchen, Verlag C. H. Beck, 2004, 112 S.
• Callinicos, Rev. Constantine. The History of the Orthodox Church. - http://www.holytrinitymission.org/books/english/history_kallinikos_e.htm
• Ernst Benz. The Eastern Orthodox Church. Its Thought and Life. - http://www.holytrinitymission.org/books/english/eastern_orthodox_church_e_benz.htm
• Живото реализиране на Православието, архим. Юстин Попович