Апартейд

Апартейд (Шаблон:Lang-af, əˈpɑrtheɪt, „разделяне“, правилно произношение на африканс: апартхейд от apart-разделен и heid-субстантивираща частица) е политиката и правната система, въведена и поддържана от правителствата на бялото малцинство в ЮАР от 1948 до 1990 година.

История

Ян Смьотс

Понятието се появява за първи път в реч на Ян Смьотс през 1917 година, който две години по-късно става министър-председател на ЮАР. Превръща се в употребяван термин едва по време на изборната борба за изборите през 1948 година.

Възникване на апартейда в Южна Африка

Първите следи на южноафрикански расизъм се забелязват след покоряването на Капската колония от членове на Холандската източноиндийска компания през втората половина на 17 век. Търговската общност прави разлика между членовете на компанията, така наречените свободни граждани, роби и чужденци („бушмени и хотентоти“). До този момент не е съществувала групата на белите или европейците. Тенденцията на компанията през 18 век, да взима на служба само бели служители, подсилва груповото съзнание на белите и сгъстява редиците на служителите в компанията и свободните граждани. В течение на времето се утвърждава една социална йерархия, на чиито връх са били служителите на компанията и свободните граждани, а черните и робите са били накрая.

Груповата идентичност на белите се е подхранвала от религиозни корени. Като признаци на цивилизация за белите важали християнството и основното образование. Като следствие на това един бял човек, съответно християнин, се е възприемал като по-ценен от един „кафер“, съответно езичник.

Предизвикани от робското освобождение, нахлуването на новите британски господари в Кейптаун и появата на черни банди, при преселението през периода 1837-1846, около 10 000 души се отправят на север, североизток и там основават Африканската република Трансваал (1952) и Оранжевата свободна република (1954), в която непосредствено отражение намира чувството за превъзходство на белите при избирателното законодателство („Само белите притежават избирателни права!“).

Още по времето на Британската империя на чернокожите бива забранявано да се заселват в колониите Натал и Капската колония, които са били предназначени за бели и цветнокожи. На чернокожите африканци е забранено не само да се заселват в тези земи, но и да се придвижват от една област в друга без необходимото разрешително, което са длъжни винаги да носят. В Кейптаун и градовете в Натал им е забранено да излизат след залез слънце. Така понякога се твърди, че политиката на апартейд е продължение и разширение на политиката на сегрегация, практикувана от белите правителства в Южна Африка. Като примери за тази политика може да се посочат Земленият акт от 1912 година и ограниченията върху наемането на чернокожите африканци за работа, които са свързани със споразуменията на бурските републики Трансваал и Оранжевата свободна държава и Британската империя, постигнати след края на Англо-бурската война от 1899-1902 г. От друга страна, съществува мнение, че първоначално под апартейд се разбира само политическо разделение, но не и битова сегрегация. Например, по време на Втората световна война, правителството на Обединената партия на Смьотс не съблюдава много стриктно сегрегационните закони.

В повлияния от британците район Натал, шотландецът Теофилус Шепстоун, в качеството си на държавен секретар по въпросите на местното население, предвижда едно ясно териториално разделяне на чернокожето и бяло население, за да може по този начин да се противодейства на унищожаването на културата на чернокожите под влиянието на култура на белите.

Военните спорове между потомци на европейците и чернокожите племена, както и законодателното развитие в повлияния от британците Натал и в двете Африкански държави Трансваал и Оранжевата свободна република, поставят основите на една водена от радикално разделяне на расите политика на белите в Южна Африка от началото на 20 век.

В края на 19 век във върховете на района Witwatersrand (в околностите на днешен Градски окръг Йоханесбург) се откриват първите златни залежи, които заедно с диамантите предизвикват огромен стопански процес на трансформация. До средата на 20 век Южна Африка се превръща от чисто аграрна страна в аграрна и мино-добивна страна, докато накрая се оформя като страна, белязана изцяло от индустриалното стопанство. В търсене на работа безимотни бели, преди всичко потомци на първите европейци в Южна Африка, и чернокожа работна ръка, нахлуват в района около днешен Йоханесбург.

За установяването на политика на сегрегация от съществено значение е южноафриканския процес на индустриализация и урбанизация. Защото в индустриалните райони „на ръба“ младият потомък на първите европейци в Южна Африка, характеризиращ се със селския си манталитет и расисткото си чувство на превъзходство, е бил внезапно принуден, да продава своята работна сила в безпощадна конкуренция с масите на най-слабо платените чернокожи. В южноафриканския стопански живот никога не се стига до класово сливане на черни и бели работници в индустриалните райони. Потомците на първите европейци са отказвали да предлагат своята работна ръка на същата цена като чернокожите, и се опитвали, вместо да се борят заедно за повишаване на заплащането, да достигнат до гарантирането на преимуществата за белите при профсъюзите и парламентарните решения.

През 1910 година с основаването на Южноафриканския съюз само бели мъже получават избирателно право. Период през който се изясняват основните представи по отношение на расистката политика на разделение, и когато южноафриканският парламент започва да кодифицира законово расовото разделяне.

Развитие на апартейда в Южна Африка

Политиката на апартейд в Южна Африка се прилага, след вземането на властта на Националната партия през 1948 година. Тя печели изборите с малка разлика, побеждавайки Обединената партия, и сформира коалиционно правителство с Партията на африканерите, чиито лидер е протестантският свещеник Даниел Малан. Правителството незабавно започва да прилага апартейда - приети са закони, забраняващи смесените бракове, въведена е расова класафакация на всички граждани и е създадена комисия, която да разглежда сложните случаи. Основа на апартейда става приетият през 1950 година Group Areas Act, чиято цел е географското разделение на расовите групи.

Оформянето на системата се извършва в условията на засилваща се антиколониална борба в Африка и Азия. Апартейдът трябва да помогне на белите да запазят господството си чрез ограничаването на чернокожите африканци в специални области — „хоумленди“, които впоследствие стават известни като „бантустани“. В тях, под контрола на власт, съставена от представители на местния африкански политически елит, трябва да бъде съсредоточена по-голямата част от чернокожото население, а на териториите, запазени за белите, да останат само тези, чиито труд е необходим за функционирането на промишлените предприятия и обслужването на белите.

През 1953 г. е приет Separate Amenities Act (Закон за отделни обществени места), с който се въвеждат отделни плажове, обществен транспорт, болници, училища и университети. Паспортният режим става още по-строг: сега чернокожите африканци трябва да носят със себе си лично удостовеление — нещо, което значително възпрепятства движението им към районите на белите в страната. С въвеждането на този закон, на чернокожите африканци е забранено да живеят в градовете на белите без специално разрешение или дори само да ги посещават. Настаняването в големите градове е разрешено само за онези, които работят там, но не и на техните семейства.

Йоханес Стрийдом, който става премиер-министър на страната след Малан, лишава чернокожите африканци и от правото на глас, които имат дотогава. През 1951 г., предишното правителство е приело Закон за отделното представителство на избирателите, макар, че неговата конституционност е обжалвана в съда от група от четирима избиратели (Харис, Франклин, Колинс и Дийн), подкрепяни от Обединената партия. Върховният съд на Капската провинция отхвърля жалбата им, но Апелативният съд приема, че закона няма сила, тъй като за промяна на конституцията на ЮАР е необходимо мнозинство от две трети от гласовете на депутатите в двете камари на парламента. Тогава правителството приема Закона за парламентарния Върховен съд, който дава на парламента право да отменя съдебните решения. Това е обявено за незаконно и от Апелативния съд, и от съда на Капската провинция. През 1955 г. правителството на Стрийдом увеличава броя на съдиите в Апелативния съд от 5 на 11, назначавайки на новите места съдии, които симпатизират на политиката на апартейд. През същата година е приет и Закона за Сената, коъто увеличава броя на депутатите от 49 на 89, и при последвалото преразпределение НП събира 77 места в Сената. На съвместно заседание на двете камари през 1956 г., Законът за отделното представителство на избирателите е приет, и в резултат на това, в Капската провинция е въведен отделен списък на цветнокожите гласоподаватели. Веднага след гласуването, броят на депутатите в Сената е възстановен до първоначалния си размер. Законът е оспорен във Върховния съд, но Апелативния съд (подсилен преди това със съдии, поддържащи правителството), отхвърля искането на опозицията и подкрепя закона.

Преди Южна Африка да стане република, политическите убеждения на белите южноафриканци се характеризират с разделение между прорепубликанския консерватизъм (основно сред африканерите) и антирепубликанските либерални настроения (предимно сред английскоговорящите), като наследството на Англо-бурската война все още е фактор за доста хора. След като е ЮАР става република, Хендрик Вервурд призовава за подобряване на отношенията и по-голямо съгласие между южноафриканците от английски произход и африканерите. Той заявява, че единствената разлика е между тези, които подкрепят апартейда и тези, които са срещу него и етническото разделение вече не трябва да е между говорещите африкаанс и англоговорящите, а между бялата и черната раса.

Повечето африканери подкрепят идеята за единодушие, с цел белите да гарантират безопасността си. Белите избиратели от английски произход обаче са разделени. Много от тях се противопоставят на републиката, което води до голям отрицателен вот в провинция Натал. По-късно обаче, някои от тях признават нарастващата необходимост от единство на белите, загрижени от засилващата се тенденция на деколонизация в другите части на Африка. Речта на Харолд Макмилън, „Вятърът на промяната“, оставя в пробританската фракция чувството че Великобритания ги е изоставила.. По-консервативните англагаварящи избиратели дават подкрепата си на Вервурд,, докато други са обезпокоени от прекъсването на връзките с Великобритания, но остават верни на Короната. Населението от британски произход изпитва остро недоволство от принудителния избор между британско и южноафриканско гражданство. Въпреки че Вервурд се опитва да обедини различните фракции, последвалото гласуване показва само леко увеличение на подкрепата, което показва, че голяма част от англоговорящите южноафриканци е останала равнодушна и Вервурд не е успял да обедини бялото население.

Премахване на системата

Подръжници на апартейда от Африканерското движение за съпротива на митинг в град Претория (1990)

След сърдечен удар на Бота Националната партия избира Фредерик де Клерк (1989-1994) за негов последовател. Де Клерк никога не е криел силното си желание, да осъществи сериозни реформи. В известната му реч при откриването на парламента на 2 февруари 1990 година той констатира политиката на апартейд като провал, и въвежда следните мерки:

• Вдигане на забраната на всички досега забранени политически движения
• Освобождаване на Нелсън Мандела, който е бил 27 години в затвора
• Преговори относно общото избирателно право в Южна Африка

С това настъпва края на политиката на апартейд. Следваща по важност реформа е проектирането на една нова конституция за една единна, демократична Южна Африка. През април 1994 година при първите общи избори в Южна Африка Нелсън Мандела е издигнат и избран за президент.

Политическа система

„Зона за къпане само за членове на бялата раса“ - триезичен знак (английски, африканс и isiZulu) на плажа в град Дърбан (1989)

Първостепенната идея на ранния апартейд е пълно политическо и икономическо господство на бурите в Южна Африка.

Расово разделение

Основата за пространственото отделяне на расите е положена през 1923 година с „Black Urban Areas Act“. С този закон паспортната проверка и контрола на достъп се установяват в цялата страна като основни елементи на пространствено отделеното развитие и правовата дискриминация. Този закон бива разширен през 1950 година чрез „Group Areas Act“, който отрежда на четирите етнически групи различни области за живеене, и който забранява на всеки гражданин на Южна Африка да живее в районите на другата раса или да има имущество там. Първият Министър-Президент на Националната Партия, проповедника Даниел Малан, определя закона за областите на групите като „сърцето на апартейда“.

През 50-те години паспортът се превръща за южноафриканците в голям документ. Паспортът наречен официално двуезично „reverence book – bewysboek“, определя племенната принадлежност за всеки южноафриканец и оттам един резерват, независимо колко лоши са връзките с него. Паспортът е съдържал разрешение за престой, месечни вписвания и печата от работното място, указания за данъчните плащания и данни за полицейски производства. Стотици хиляди годишно биват осъждани в отнемане на свободата или парични наказания, или „Депортиране от бялата област“, защото едно или друго вписване в паспорта не е било точно, или е било пропуснато да бъде записано. Според едно изследване на британски противник на апартейда в периода 1960-1967 година 4.5 милиона души са били осъдени поради нарушаване на расовите закони.

Бантустани

Карта на териториите (бантустани) предназначени за чернокожи в ЮАР

През 1959 година се изготвя документа „Promotion of Black Self-Government Act“, чрез който чернокожите африканци от този момент е трябвало да упражняват своите традиции и своите политически права изключително в своите собствени провинции, така наречените Homelands или Бантустани. За чернокожите като резервати са определени около 100 територии, които представят 13 % от територията на страната предвидени за около 75 % от населението й.

Земята бива отчуждена от множество чернокожи, които не населяват Бантустаните. Мултирасовите области биват откъснати помежду си, а жителите на Бантустаните биват пренаселени.

Достъпът на чернокожите в градовете бива законово ограничен още повече. Само този, който е живял повече от десет години в градски район, или без прекъсване е бил ангажиран на работа при работодателя си в продължение на най-малко петнайсет години, е имал правото легално да остане да живее там. Всички останали, surplus people, както биват наречени, биват изпратени „в къщи“. По този начин общо 3.5 милиона биват откъснати от корените си през годините.

Целта на политиката на Бантустаните е била постепенното отнемане на гражданство на почти 25 милиона чернокожо население. В първия етап на развитие чрез "Black Homelands Citizenship Act" (от 1971) всички чернокожи изгубват свооето южноафриканско гражданство и стават граждани на една от общо десетте създадени от белите Бантустани. Във втория етап на развитие - според представите на правителството - Бантустаните биха добили независимост, за да могат да съществуват като самостоятелни нации.

Действително четири от десетте Бантустани се превръщат в течение на времето в „независими държави“ със свои правителства, финансирани от Претория и непризнати от никой друг. Но концепцията за тях е била обречена на провал поради следните причини:

• Правителствата в Бантустаните се състояли редимно от чернокожия елит, често е съществувал авторитарен режим, и те не са били приемани от населението.
• Селскостопанската продукция не е била достатъчна, за да осигури издръжката на тамошното население.
• Бантустаните не са били индустриално развити. Това довежда до това, трудоспособните мъже да търсят работа в бяла Южна Африка, където работели 11 месеца и прекарвали четири седмици годишно със своето семейство. По този начин Бантустаните се превръщали в „лагери“, в които се задържали предимно възрастни хора, жени и деца.

Закони

Ограниченията на апартейда са наложени не само като обществена практика, но и като законови норми. Някои от тях са:

• Не-белите са изключени от държавното управление и могат да гласуват само в избори за сегрегирани органи
• Хората от дадена раса не могат да се занимават в делова дейност или да упражняват свободни професии в райони, предвидени за друга раса; на практика всички значими центрове и търговски райони са обявени за райони за бели
• Хората от дадена раса не могат да пътуват в райони, предвидени за друга раса, освен със специален пропуск
• Хората от различни раси трябва да използват различни превозни средства

Външни препратки

• Апартейд - Международен образователен сървър на UNESCO
• История на апартейда в Южна Африка
• Южна Африка, 10 години по-късно, от National Public Radio