Кръвен данък: Разлика между версии
Редакция без резюме |
Редакция без резюме |
||
| Ред 8: | Ред 8: | ||
След насилственото им отнемане децата се изпращат в определени за тази цел центрове в Цариград, Галата и [[Одрин]]. Те се [[Обрязване|обрязват]] и получават [[ислям]]ско възпитание. Разделят се на две групи - [[ишоглан]]и и [[аджемоглан]]и. Първите получават изключително добро образование, като се подготвят за висши държавни постове. Останалите са готвени за еничарския корпус или за обслужващи длъжности в двореца, като междувременно много от тях работят в градините на султана или на други места. След навършване на пълнолетие (20 години) повечето от тях става еничари.<ref name="снегаров"/> |
След насилственото им отнемане децата се изпращат в определени за тази цел центрове в Цариград, Галата и [[Одрин]]. Те се [[Обрязване|обрязват]] и получават [[ислям]]ско възпитание. Разделят се на две групи - [[ишоглан]]и и [[аджемоглан]]и. Първите получават изключително добро образование, като се подготвят за висши държавни постове. Останалите са готвени за еничарския корпус или за обслужващи длъжности в двореца, като междувременно много от тях работят в градините на султана или на други места. След навършване на пълнолетие (20 години) повечето от тях става еничари.<ref name="снегаров"/> |
||
Кръвният данък се счита от поробените народи за един от най-тежките. Свидетелство са множеството народни песни и предания, разказващи за него.<ref name="снегаров"/> |
Кръвният данък се счита от поробените народи за един от най-тежките. Свидетелство са множеството народни песни и предания, разказващи за него.<ref name="снегаров"/> Последното споменаване за набиране на християни по девширме се отнася към начото на XVIII век. |
||
== Бележки == |
== Бележки == |
||
Версия от 09:40, 8 септември 2012
Кръвният данък (девширме) е периодичното събиране в Османската империя на християнски момчета, които са използвани в еничарския корпус и на други държавни служби.
Първоначално еничарският корпус се попълва главно от християни, пленени в хода на военните действия при експанзията на Османската империя на Балканите и в Мала Азия. С времето този източник на попълнения става недостатъчен и в края на 14 век, по времето на султан Баязид I Йълдъръм, е въведена практиката за събиране на кръвен данък. Той засяга най-силно балканските страни, където се запазва значително християнско население, но някои области, като Цариград, Галата и Родос, са освободени от този данък.[1]
Според първоначалния замисъл кръвният данък трябва да се събира веднъж на 5 години, но на практика този срок често не се спазва. Всяка година той се събира в различни области, така че годишният набор да бъде приблизително постоянен. В средата на 15 век обичайният брой на събраните деца е 2000-2500 годишно. Момчетата се подбират сред здравите, интелигентните, сръчни и красиви деца на възраст 7-10 години, но тази възраст не винаги се спазва и, особено в по-късния период, често се събират и по-възрастни деца. Това става причина на много места момчетата да се женят на по-ранна възраст, около 12 години, за да избегнат кръвния данък.[1]
След насилственото им отнемане децата се изпращат в определени за тази цел центрове в Цариград, Галата и Одрин. Те се обрязват и получават ислямско възпитание. Разделят се на две групи - ишоглани и аджемоглани. Първите получават изключително добро образование, като се подготвят за висши държавни постове. Останалите са готвени за еничарския корпус или за обслужващи длъжности в двореца, като междувременно много от тях работят в градините на султана или на други места. След навършване на пълнолетие (20 години) повечето от тях става еничари.[1]
Кръвният данък се счита от поробените народи за един от най-тежките. Свидетелство са множеството народни песни и предания, разказващи за него.[1] Последното споменаване за набиране на християни по девширме се отнася към начото на XVIII век.
Бележки
- ↑ а б в г Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия-патриаршия, т.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995, [1932]. ISBN 954-430-345-6. с. 36-40.