Прабългари

Българи посичат ромеи, миниатюра от Менологията на Василий II, XI век. Виждат се характерните за прабългарите права сабя, облекло и тънък, богато украсен с метална пластика колан.

Понятието прабългари, наред с протобългари, първобългари, древни българи и хуно-българи, са съвременни термини, наложени в историографията, за да се различават първобългарите от образуваната през IX-X век българска етническа общност. Прабългарите са група племена, произхождащи от Централна Азия, проникнали през IV век в Европа и наричани от ранносредновековните византийски, латински и арменски летописци с името "българи".

Произход

Древната родина на българите според реконструкция на акад. С.Т. Еремян на оригиналната карта на Централна Азия от арменската история ‘Ашхарацуйц’.

Файл:Varna 077.jpg

Комплекс "Фанагория" - възстановка на прабългарско селище край Варна

Прабългарска юрта в комплекс "Фанагория"

Относно техния произход съществува една водеща теория за тюрко-алтайската им принадлежност. Съществува и хипотеза за индоарийската им принадлежност, популярна у нас. Според тюрко-алтайската теория, те са дошли от източните райони на Средна Азия, а според индоевропейската хипотеза, от западните райони на Средна Азия - Памир и Хиндукуш. Някои от тълкувания на етнонима са: „смесен народ”, а други го свързват с името на тотемно животно и пр.

Най-ранният европейски източник, споменаващ българите е т.нар "Анонимен римски хронограф" - списък изброяващ племена и народи, написан на латински през 354 г. от неизвестен летописец. Българите според него населявали земите около Каспийско, Азовско и Черно море, стигайки на юг до предпланините на Кавказ. Според някои съвременни български изследователи, данни за по-ранно присъствие на прабългарите в Европа (2 век сл.Хр.) се съдържат в някои латински версии на географски карти на Птолемей, където те са показани (под етнонима ‘Буленсии’) като обитаващи територията край северозападния бряг на Черно море източно от река Аксиакус (Южен Буг), но тези тълкувания са спорни.

Мовсес Хоренаци, арменски историк от 5 век, съобщава, че при управлението на арменския цар Вагаршак българи преминават Кавказ и се заселват в североизточната част на днешна Турция. Това сведение предизвиква противоречиви коментари, тъй като Вагаршак управлява в средата на 2 век пр.н.е. Докато някои автори отричат достоверността на съобщението, други, основавайки се главно на него, приемат, че българската народност се формира северно от Кавказ преди пристигането на хуните. Някои автори обясняват противоречието с грешка в текста, като приемат, че правилното име на царя е Аршак III (управлявал през 392-396 г.) и свързват съобщението с известния поход на хуните в Армения през 395-397 г.

Друг европейски източник, отнасящ се до българите (Βούλγαροι, Bulgari), е хрониката на Енодий Падуански (починал 521 г.). Той, както и Касиодор, говори за победа на остготския крал Теодорих в Срем срещу българи, воюващи в съюз с Византийската империя около 485 г. Подобни сведения има и в по-късен текст на Йоан Антиохийски. Според него остготите нападат Империята и през 482 г. император Зенон за пръв път вика българите на помощ.През следващите сто години византийските автори (Прокопий, Агатий, Менандър) не използват името българи. Вместо това на мястото на бъдещата Велика България се появяват кутригури и утигури, вероятно два клона на българите. Споменавания на българите се появяват отново в края на 6 век, когато е образувана Велика България. Във византийските текстове наименованията българи, кутригури и утигури се използват като заменяеми с хуни. Според тях българите са идентични или поне са част от хуните.

Според наложилата се в началото на 20 век в българската и световната историография теория, българите са група хунски племена, появили се на река Урал през първата половина на 2 век. Въпросът с произхода на самите хуни не е напълно изяснен. Днес преобладава мнението, че те са свързани с народа хунну, създал през 2 век пр.н.е. своя държава северно от Китай. Хуните вероятно произлизат от северния клон на хунну, изтласкан около 93 г. от народа сянби в днешен Северен Казахстан. През следващите два века те живеят в този район и вероятно са повлияни от местните угри. Според тази хипотеза те произлизат от същата група народи, от която няколко века по-късно се появяват и тюрките. В продължение на десетилетия тази теория е разглеждана като безспорна.

От 90-те години на 20 век се появяват редица български публикации, излагащи алтернативни хипотези за произхода на прабългарите. Според една от тях те са иранско племе, подчинено от хуните в Централна Азия и придвижило се заедно с тях на запад. Доказателства за тази теория са нови тълкувания на прабългарския календар, несъответствия на археологическите находки с по-старите исторически теории; спорни твърдения за семантични (смислови) и лингвистични съответствия между съвременният български език и иранските езици; както и антропологични анализи. В древния индийския епос Махабхарата, в над сто пасажа е регистрирано името "балхики ", което означава жители на античната държава Бактрия. Това според икономиста Петър Добрев е санскритското наименование на древните българи, които обитавали Бактрия. Тази хипотеза няма сериозни подръжници извън страната, а среща сериозен отпор и у нас.

Като заключение може да се каже, че произходът на прабългарите все още предстои да се доизяснява.

Прабългарите през 5-6 век

Прабългарите през 5-6 век са разделени на две големи групи — кутригури, западно от река Дон, и утигури, източно от нея. Според някои сведения първоначално те живеят заедно и се разделят през първата половина на 5 век. Първите по-надеждни сведения за българите са от 80-те години на 5 век, когато кутригурите воюват в съюз с Източната Римска империя срещу остготите.

От 493 нататък кутригурите водят многократни войни срещу Империята, като достигат до Илирия, Тесалия и Константинопол. Те участват и в походите на разбунтувалия се пълководец Виталиан (514-515 и 518-520). Контактите между Империята и кутригурите са разнопосочни — през 528 хан Грод приема християнството и се опитва да го наложи на сънародниците си, но без успех. Войните продължават до 540, когато настъпва известно затишие.

През 551 кутригурите отново нападат териториите на Империята. Византийците се споразумяват с кана на утигурите Сандилх, който напада незащитената територия на кутригурите и им нанася тежко поражение, а част от победените кутригури се заселват в Тракия. През 558 кутригурският кан Заверган предприема нов поход към Константинопол, но се оттегля срещу паричен откуп. Междувременно кан Сандилх отново напада земите на кутригурите и през следващите години сблъсъците между кутригури и утигури продължават.

Около 558 северно от Каспийско море се появяват аварите, които в началото на 60-те години подчиняват утигурите, а малко по-късно и кутригурите. Голяма част от кутригурите се преселват заедно с тях към Панония. Няколко години по-късно в региона пристигат войските на тюркския военачалник Истеми хан. Не по-късно от 568 той подчиняват утигурите, като известен брой от тях се преселват на запад при аварите. Останалите утигури остават в рамките на Тюркския хаганат, но през 576 в него започва гражданска война и няколко години по-късно утигурските племена възстановяват независимостта си.

Велика България

Велика България около 650 г.

Останалите в Приазовието прабългари са покорени през 567-568 г. от Тюркския хаганат. В борбата за отхвърляне на тюркското надмощие особено активен е Гостун от рода Ерми. Тюркският натиск обединява прабългарските племена от земите край Азовско и Каспийско море. Начело с вожда на оногундурите — Кубрат (Курт) от рода Дуло, през 632 г. те се освобождават от тюрките и създават голям военно-племенен съюз. Византийските хронисти наричат това политическо обединение Стара Велика България. За кратко време тази България укрепва и влиза в орбитата на византийската политика в Северното Черноморие. Кубрат изпраща пратеници в двора на император Ираклий. Императорът дава на прабългарския кан титлата патриций и му изпраща скъпи дарове. Точните граници на Велика България трудно могат да бъдат установени. Съпоставени с писмени свидетелства, археологическите проучвания очертават следните граници: от река Днепър на запад до река Кубан на изток и от средното течение на река Дон до Азовско и Черно море на юг.

Кан Кубрат е не само силна личност, но и голям авторитет за прабългарските племена. Най-вероятно идеята за българска държавност в нейния ранносредновековен вид се заражда при неговото управление.

Разселване

Вход към крепостта на Плиска, столицата на дунавските прабългари

Кубрат умира около 660-665 г., като завещава на своите синове да не се разделят, за да „не робуват на друг народ". След него в продължение на три години управлява най-големият му син -Безмер. Византийските хронисти го наричат Батбаян или Баян.

Хазарите притискат Велика България още при управлението на хан Кубрат. След смъртта му синовете му не спазват бащиния завет и се разделят. Най-големият - Батбаян, се подчинява на хазарите и започва да им плаща данък. Част от тези т.н. "черни българи" се оттеглят във високите части на Кавказ и формират оцелелият и до днес Балкарски народ обитаващ подножието на най-високия връх в Европа - Елбрус. Вторият син на Кубрат - Котраг, потегля на североизток и се заселва по средното течение на р. Волга. Тук поставя началото на т.нар. Волжко-Камска България. Тази България съществува до 30-те години на XIII в., когато е разгромена от татаро-монголското нашествие, а по-късно, през 16-ти век завладяна от Иван IV Грозни, ( Велик княз Московски и т.н.), след което той започва да се титулува Цар Болгарский, титул запазен от руските царе до 1917 година.

Третият син — Аспарух, пресича реките Днепър и Днестър и през 70-те години на VII в. се заселва в т.нар. Онгъл (Оглос, Онглос) - земите около делтата на Дунава в днешна Румъния и/или днешна Южна Бесарабия.

Известна част от прабългарските племена - утигурите и кутригурите остават в Панония след разгрома на хуните. В средата на VI век те попадат под властта на Аварския хаганат. През 631 г. избухва междуособна война за аварския престол между аварски и прабългарски кандидат, в която прабългарите претърпяват поражение. Част от панонските прабългари, водени от Алцек се заселва в земите на баварците, подвластни по това време на франкския крал Дагоберт I, който по-късно нарежда те да бъдат избити. Оцеляват само около 300 души, които се заселват в Равенския екзархат в Северна Италия.

Около 80-те години на VII век остатъкът от панонските прабългари, начело с Кубер, въстават срещу аварите. На страната на прабългарите застават и част от пленниците, взети от аварите във войните с Византия. Вероятно затова Кубер и подвластните му племена се насочват на юг, към земите на Македония, в близост до днешния град Битоля. Кан Кубер установява мирни отношения с Византия и се премества в околностите на Солун. Някои историци допускат, че заселването на куберовите прабългари в Македония води до създаването на военно-племенен съюз с местните славянски племена, насочен срещу византи одат

Прабългарите в Дунавска България

Голямата базилика в Плиска

Останки от Двореца на хановете в Плиска

Около 670 г. Аспарух преминава река Дунав с орда от около 30,000-50,000 прабългари. Вероятно част от хората му остават северно от реката, като щит срещу хазарите. През 680 г прабългарите вероятно в съюз със славянски племена водят война с Византия, около делтата на р. Дунав. Предводителят на прабългарите хан Аспарух извоюва победа над император Константин IV, тогавашният глава на Византийската империя. След победата Империята сключва договор с хан Аспарух. Според този Договор прабългарите получават статут на федерати в по-голямата част от територията между Стара планина и р. Дунав заедно със населяващите я славянски племена и други народи. Не е изключено договорът да е включвал както други подобни договори и клауза за годишен "трибут" - данък или субсидия от Империята за федерата, своеобразен откуп на мира между тях и лоялността му да брани границата от други нашественици.

Различните учени дават различно тълкувание на тези факти и някои определят договора с Византия от 681 г. като момент на създаване на съвременна България. По време на управлението на хан Крум (802-14) България се разраства на юг, населвайки територията на днешна София през 811 г. и днешен Одрин през 813 г.. Крум побеждава император Никифор I в битката при Върбишкия проход и според преданието прави от черепа му обкована чаша. Достига до портите на Константинопол, но не успява да го завладее. Въвежда много строги закони.

Княз Борис-Михаил (852-889) приема християнството за официална религия. Съпротивата в лицето на някои боляри е смазана жестоко, тези, които не желаят да приемат новата религия, са преследвани и избивани. Детронира и ослепява първородния си син княз Владимир Расате (889-893), заради опита му да върне езичеството. Княз Борис I предприема този ход, за да обедини жителите на страната си които по онова време имат коренно различни религии. На българите е разрешено да имат собствен патриарх в Охрид. Борис приема учениците на Кирил и Методий в България. Така новосъздадената азбука (глаголица) от братята Кирил и Методий идва в българските земи около 886 г.. В началото на 9 век се разработва нова азбука, наречена кирилица, на основата на гръцката писменост и глаголицата.

По-късно Симеон I, синът на княз Борис I, приема титлата Цар на българите и василевс (император) на българи и гърци. Титлата василевс е призната от папата, но не и от византийския василевс. Неговата държава е наречена от някои историци Западна българска империя, за да се разграничи от другата прабългарска държава съществувала по това време - Волжка България. Времето на Симеон I е наречено Златен век на българската книжнина. Сам получил образованието си в Константинопол изгражда множество книжовни центрове из цяла България. Симеон I се превръща в сериозна заплаха за Византийската империя като след множество военни успехи си поставя за цел превземането на Константинопол. Приема се, че по времето на Борис и Симеон се претопяват и последните остатъци от прабългарите, като се образува един нов народ с българско самосъзнание, говорещ общ славянски език.

Отношения между прабългарите и завареното население

Естеството на отношенията между прабългарите и заварените в териториите на Балканите народи, и по-специално със славяните, е предмет на множество спекулации. На първо място, по това време Балканите не са били населявани само от славянски племена. Тук живеели немалко готи, келти, римски и гръцки колонисти и други предславянски народи. По склоновете на планините обитавали пастири-траки, част от които били дори непокръстени. В градските центрове обитавали остатъци от византийско население, съставено предимно от романизирани и християнизирани местни траки и илири. Трябва да се подчертае, че ролята на завареното византийско, неславянско население при формиране на новата държава и до днес се премълчава и подценява под предлог за малобройността му, което е необосновано.

На територията на Мизия живеели севераните, славянско племе. На запад от севераните, в земите на днешна Централна Северна България и Северозападна България живеели множество други славяни, останали в историята с названието седем славянски племена. Техните имена не са запазени. Славяни живеели и в Тракия и Македония. Не би могло да се говори за съюз между българи и славяни на равноправна основа, каквато беше официалната историческа теза много години. Нито при аварите, нито при хазарите, нито при хуните преди това, нито при варягите след това не е налице такова равноправие в отношенията им с другите народи от техните държави. Най-вероятното е, че срещу подчинението им и плащането на данъци българският кан е позволил вътрешното самоуправление на завареното население, като го защитавал от външни нападения. Първоначално славяните не са били включвани в българската армия, а самоуправлението им най-вероятно е отнето при административната реформа на кан Крум. Има множество сведения за опити на засилване на властта на българите върху славяните и за масови преселения на славяни във Византия. Най-значимите са отбелязани именно в средата на 8 век и при управлението на Омуртаг.

Славяните са значително по-многобройни от прабългарите. От друга страна завареното ромейско население непрекъснато увеличава дела си с приобщаването на нови византийски територии към България. Също така междуособиците между прабългарите вероятно редуцират и без това ограничения им брой. Това довежда до постепенното им претопяване в периода 7-10 век. Около 1000 г. от останките от прабългари, славяните и завареното население се формират българите. Техният език се класифицира като южнославянски, а не като тюркски, какъвто се предполага, че е бил езикът на прабългарите. След покръстването и приемането на славянския език за официален титлата кан се заменя с княз.

Вижте също

• Българи
• Волжки българи
• Балкарци
• Капанци
• Гагаузи
• Pax Chazarica
• Тюрки
• Скити

Литература

• Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1918]. ISBN 954-430-298-0.
• Th. Momsen. Ueber den Chronographen von Jahre 354. - Abhandlungen der phil. - hist. Classe der kais. saechsischen Geselshaft der Wissenschaften. I, Leipzig, 1850, S. 547 flg.
• Г. П. Кеннаман, "Египет. Его роль в становлении государств в Европе, Азии и Африке", Чебоксары, 2005.
• Николаев В. В., "Чуваши. Этническая история и традиционная культура.", Москва, 2000.
• Николаев В. В., "История предков чувашей. XXX в. до н.э. — XV в.н.э.", Чебоксары, 2005.
• "Краткая история Болгарии (С древнейших времен до наших дней)", издательство "Наука", Москва, 1987.
• К. Иречек, "История болгар", Варшава, 1877.
• Никифор, патриарх Константинопольский, "Краткая история со времени после царствования Маврикия".

Външни препратки

• За прабългарите
• Страница за прабългарите