Фанариоти: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание

Линейно

Версия от 03:12, 5 януари 2013

Фанариоти (Шаблон:Lang-gr, Шаблон:Lang-ro, Шаблон:Lang-tr) на български е дума с две значения: (1) знатни гръкоезични християни от османската столица Цариград и (2) служители на гръцката Цариградска патриаршия, особено по време на църковно-народната борба.^[1] Името произлиза от това на цариградския квартал Фенер (на гръцки „Фанари“), където след 1601 г. се намира седалището на Вселенските патриарси и където живеят повечето богати православни християни в града.

Благодарение на вярата си християните от рум миллета имат повече възможност от турците за съдружничество с действащите в Османската империя западни търговци. Те могат и да изпращат своите синове да учат (най-вече медицина) в Италия. През XVII век няколко цариградски християнски семейства забогатяват от посредническа търговия и от откупуване на данъци, получават достъп до султанския двор като лекари или преводачи и печелят влияние в избора на вселенски патриарх.^[2] Макар че се обявяват за потомци на старинни византийски родове, те без изключение са пришелци в столицата. Някои са от гръцки произход (Маврокордатос, Ипсилантис, Мурузис), други – от албански (Гика, Сутсос), румънски (Раковица, Калимахи) или италиански (Росети).^[3]

Тази мнима аристокрация добива монопол върху длъжностите велик драгоман (главен преводач при Високата порта) и драгоман (преводач) на флота. Като такива те водят от името на османското правителство преговори с европейските държави. През 1669 г. великият драгоман Панайотис Никузис подпомага превземането на Кандия.^[4] По време на Карловацкия конгрес (1698-1699) султанът остава така доволен от дипломатическите умения на великия драгоман Николаос Маврокордатос, че го прави свой съветник.^[5] След Прутския поход (1711) на Петър Велики румънските владетели в дунавските княжества губят заради своето сътрудничество с русите доверието на Високата порта и Маврокордатос (Маврокордат) бива последователно назначен за княз на Молдавия (1711) и Влашко (1715). В течение на следващите сто години двете държави са непрекъснато под властта на често сменяни от султана князе-фанариоти.

С Гръцкото въстание (1821) фанариотският режим в княжествата е отстранен. (Непосредствено след 1821 г. Влашко и Молдова са управлявани от българина Стефан Богориди.) Породеното от това въстание недоверие на Портата към гърците и обявените с Гюлханския хатишериф (1839) реформи окончателно подриват влиянието на старите фанариотски семейства.

Историческата роля на фанариотите е противоречива. От една страна, техните интереси са свързани с османската власт, на която служат. От друга, благодарение на връзките си със Западна Европа те влизат в досег с напредничавите идеи на Просвещението. Фанариотските князе на дунавските княжества ограбват местното население,^[6] но и провеждат отделни реформи в духа на просветения абсолютизъм. Откритите от тях в Букурещ и Яш академии (висши училища) се превръщат в разсадници на модерна образованост.^[7] Отделни фанариоти, на първо място Александрос Ипсилантис, оглавяват борбата за национална независимост на Гърция.

Литература

Symposium: L'Epoque phanariote. Thessaloniki, 1974
Papachristou, P. The Three Faces of the Phanariots: An Inquiry into the Role and Motivations of the Greek Nobility Under Ottoman Rule, 1683-1821. Simon Fraser University, 1992

Бележки

↑ Например: „И тоя фанариотин, архимандритът, не е дошъл за добро в Преспа“ (Димитър Талев, „Железният светилник“, I.5); „...да прогоним фанариотите от училището и народът да се учи в свое училище, на свой език. Фанариотите ни учат по своему, те изкривяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци.“ „...най-напред народът да влезе в общината, народът, еснафите. Сетне ще изгоним фанариотите от църквата. Ще се откажем от патриката, както по много други места. Ще ги изгоним от църквата. Ще ги изгоним и от училището.“ (пак там, III.4).
↑ Philliou, C. Phanariots. - In: Encyclopedia of the Ottoman Empire (edd. G. Ágoston, B. Masters). New York, 2009, 457.
↑ Sturdza, M.-D. Dictionnaire historique et généalogique des grandes familles de Grèce, d'Albanie et de Constantinople. Paris, 1983.
↑ Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.42.
↑ Philliou, C. Phanariots. - In: Encyclopedia of the Ottoman Empire (edd. G. Ágoston, B. Masters). New York, 2009, 457.
↑ Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.43.
↑ Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974.

[1] Например: „И тоя фанариотин, архимандритът, не е дошъл за добро в Преспа“ (Димитър Талев, „Железният светилник“, I.5); „...да прогоним фанариотите от училището и народът да се учи в свое училище, на свой език. Фанариотите ни учат по своему, те изкривяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци.“ „...най-напред народът да влезе в общината, народът, еснафите. Сетне ще изгоним фанариотите от църквата. Ще се откажем от патриката, както по много други места. Ще ги изгоним от църквата. Ще ги изгоним и от училището.“ (пак там, III.4).

[2] Philliou, C. Phanariots. - In: Encyclopedia of the Ottoman Empire (edd. G. Ágoston, B. Masters). New York, 2009, 457.

[3] Sturdza, M.-D. Dictionnaire historique et généalogique des grandes familles de Grèce, d'Albanie et de Constantinople. Paris, 1983.

[4] Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.42.

[5] Philliou, C. Phanariots. - In: Encyclopedia of the Ottoman Empire (edd. G. Ágoston, B. Masters). New York, 2009, 457.

[6] Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.43.

[7] Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

@@ Ред 1: / Ред 1: @@
 '''Фанариоти''' ({{lang-gr|Φαναριώτες}}, {{lang-ro|Fanarioţi}}, {{lang-tr|Fenerliler}}) на български е дума с две значения: (1) знатни гръкоезични християни от османската столица [[Цариград]] и (2) служители на гръцката [[Цариградска патриаршия]], особено по време на [[Борба за българска църковна независимост|църковно-народната борба]].<ref>Например: „И тоя фанариотин, архимандритът, не е дошъл за добро в Преспа“ ([[Димитър Талев]], „Железният светилник“, [http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=171&WorkID=5583&Level=3 I.5]); „...да прогоним фанариотите от училището и народът да се учи в свое училище, на свой език. Фанариотите ни учат по своему, те изкривяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци.“ „...най-напред народът да влезе в общината, народът, еснафите. Сетне ще изгоним фанариотите от църквата. Ще се откажем от патриката, както по много други места. Ще ги изгоним от църквата. Ще ги изгоним и от училището.“ (пак там, III.4).</ref> Името произлиза от това на цариградския квартал [[Фенер (квартал)|Фенер]] (на гръцки „Фанари“), където след 1601 г. се намира седалището на [[Вселенски патриарх|Вселенските патриарси]] и където живеят повечето богати православни християни в града.
-Благодарение на вярата си християните от [[рум миллет|рум миллета]] имат повече възможност от турците за съдружничество с действащите в Османската империя западни търговци. Те могат и да изпращат своите синове да учат (най-вече медицина) в Италия. През XVII век няколко цариградски християнски семейства забогатяват от посредническа търговия и от откупуване на данъци, получават достъп до султанския двор като лекари или преводачи и добиват влияние в избора на вселенски патриарх.<ref>Philliou, C. Phanariots. - In: Encyclopedia of the Ottoman Empire (edd. G. Ágoston, B. Masters). New York, 2009, 457.</ref> Макар че се обявяват за потомци на старинни [[Византийска империя|византийски]] родове, те без изключение са пришелци в столицата. Някои са от гръцки произход (Маврокордатос, Ипсилантис, Мурузис), други – от албански (Гика, Сутсос), румънски (Раковица, Калимахи) или италиански (Росети).<ref>Sturdza, M.-D. Dictionnaire historique et généalogique des grandes familles de Grèce, d'Albanie et de Constantinople. Paris, 1983.</ref>
+Благодарение на вярата си християните от [[рум миллет|рум миллета]] имат повече възможност от турците за съдружничество с действащите в Османската империя западни търговци. Те могат и да изпращат своите синове да учат (най-вече медицина) в Италия. През XVII век няколко цариградски християнски семейства забогатяват от посредническа търговия и от откупуване на данъци, получават достъп до султанския двор като лекари или преводачи и печелят влияние в избора на вселенски патриарх.<ref>Philliou, C. Phanariots. - In: Encyclopedia of the Ottoman Empire (edd. G. Ágoston, B. Masters). New York, 2009, 457.</ref> Макар че се обявяват за потомци на старинни [[Византийска империя|византийски]] родове, те без изключение са пришелци в столицата. Някои са от гръцки произход (Маврокордатос, Ипсилантис, Мурузис), други – от албански (Гика, Сутсос), румънски (Раковица, Калимахи) или италиански (Росети).<ref>Sturdza, M.-D. Dictionnaire historique et généalogique des grandes familles de Grèce, d'Albanie et de Constantinople. Paris, 1983.</ref>
 Тази мнима аристокрация добива монопол върху длъжностите велик [[Драгоман (преводач)|драгоман]] (главен преводач при [[Висока порта|Високата порта]]) и драгоман (преводач) на флота. Като такива те водят от името на османското правителство преговори с европейските държави. През 1669 г. великият драгоман Панайотис Никузис подпомага превземането на [[Ираклио|Кандия]].<ref>Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.42.</ref> По време на [[Карловацки конгрес (1698-1699)|Карловацкия конгрес]] (1698-1699) султанът остава така доволен от дипломатическите умения на великия драгоман Николаос Маврокордатос,  че го прави свой съветник.<ref>Philliou, C. Phanariots. - In: Encyclopedia of the Ottoman Empire (edd. G. Ágoston, B. Masters). New York, 2009, 457.</ref> След [[Прутска война|Прутския поход]] (1711) на [[Петър I (Русия)|Петър Велики]] румънските владетели в дунавските княжества губят заради своето сътрудничество с русите доверието на Високата порта и Маврокордатос (Маврокордат) бива последователно назначен за княз на [[Молдавия]] (1711) и [[Влашко]] (1715). В течение на следващите сто години двете държави са непрекъснато под властта на често сменяни от султана князе-фанариоти.