Аполо

ПРОГРАМА АПОЛО
Описание
Програма	Полет до Луната
Продължителност	1961 - 1972
Националност	САЩ
Изпълнител	НАСА
Технически данни за ракетата-носител
Модел	Сатурн V
Производители	Боинг
	Норт Американ
	Дъглас Еъркрафт
Височина	110,60 м.
Диаметър	10,10 м.
Маса	3 038 500 кг.
Степени	3
Полезен товар НЗО	118 000 кг.
Полезен товар ЛО	47 000 кг.
Технически данни за космическия кораб
Име	Аполо
Производител	Норт Американ
Екипаж	3
Височина	11,03 м.
Диаметър	3,90 м.
Обем	6,17 м.3
Маса	30 332 кг.
Автономност	14 денонощия
Технически данни за лунния модул
Предназначение	Кацане на Луната
Производител	Груман
Екипаж	2
Височина	5,50 м.
Ширина	4,30 м.
Обем	6,70 м.3
Маса	14 696 кг.
Автономност	над 3 денонощия

Аполо (на английски: Apollo, на български: Аполон) е третата американска програма за пилотирани космически полети и първата в света програма за изпращане на хора на Луната и връщането им обратно. Обхваща периода от 1961 до 1972 г. Програмата е кръстена на древногръцкия бог на светлината, музиката и танците Аполон (на старогръцки: Ἀπόλλων). Името е предложено в началото на 1960 г. от Ейбръхам Силвърстейн - мениджър на НАСА. Според него то е подходящо за такава мащабна програма. Това име получават и космическите кораби на САЩ - трето поколение, използвани както в програмата, така и за пилотирани космически полети след нейното приключване.

История

25 май 1961 - Джон Ф. Кенеди обявява началото на лунната програма

Програмата Аполо е замислена в края на 50 - те и началото на 60 - те години на 20 - ти век по време на администрацията на президента Дуайт Айзенхауер (на английски: Dwight Eisenhower), като последващо действие във връзка с развитието на първата американска космическа програма Мъркюри. Докато капсулата Мъркюри може да поддържа само един астронавт на ниска околоземна орбита, космическият кораб Аполо трябва да изведе трима астронавти на окололунна орбита и да осъществи кацане на Луната. НАСА напредва с планирането на програмата, въпреки че финансирането и е твърде скромно, поради инертното отношение на Айзенхауер към пилотираните космически полети. През м. ноември 1960 г. Джон Ф. Кенеди (на английски: John Fitzgerald Kennedy) е избран за 35 - ти Президент на САЩ след кампания, която обещава американско превъзходство над СССР в областта на космическите изследвания и противоракетната отбрана. Използвайки космическите изследвания като символ на национален престиж, той предупреждава за съществуването на "ракетна пропаст" между двете страни и обещава да направи САЩ "първата сила" в това отношение. След встъпването си в длъжност, Кенеди назначава за Директор на НАСА Джеймс Е. Уеб (на английски: James Edwin Webb) и подкрепя поисканото от него 30% увеличаване на бюджета на агенцията. Въпреки това, решението на по-широк кръг от въпроси относно практическото изпълнение на лунната програма е отложено, тъй като Президента на САЩ се опасява от твърде високата цена на начинанието. На 12 април 1961 г. съветският космонавт Юрий Гагарин става първият човек, който лети в космоса. Този исторически полет засилва страха на САЩ от технологично изоставане в сравнение със Съветския съюз. Ден след полета на Гагарин, на среща на американския комитет на науката и астронавтика, много конгресмени обещават своята подкрепа за лунната програма. На 20 април, Кенеди изпраща паметна бележка на вицепрезидента Линдън Джонсън, в която настоява последния да разгледа състоянието на космическата програма на САЩ, както и на бъдещи програми, които ще предложат възможност на НАСА да навакса изоставането от руснаците. Джонсън отговаря приблизително една седмица по-късно. Той стига до заключението, че "евентуално пилотирано кацане на Луната е достатъчно далеч в бъдещето и е много вероятно САЩ да го постигнат преди СССР". На 25 май 1961 г., двадесет дни след първият американски суборбитален космически полет, президента Кенеди предлага програмата "Аполо" в специално обръщение към Конгреса на САЩ на съвместно заседание. Той казва: "Вярвам, че тази нация трябва да се ангажира за постигането на целта, преди края на това десетилетие - кацане на човек на Луната и безопасно връщане на Земята. Нито един космически проект в този период няма да бъде по-впечатляващ за човечеството или по-важен за изследването на космоса, и никой няма да бъде толкова трудно или скъпо изпълним". След като получава подкрепата на Конгреса и одобрението на Министерството на финансиите, първата космическа програма за изпращане на човек на Луната става факт. На 12 септември 1962 г. в реч, произнесена в Университета "Райс", президентът Кенеди заявява: "...Ние избираме да отидем на Луната в това десетилетие и да направим други неща, не защото те са лесни, а защото са трудни...".

Цели на програмата

• Да осъществи пилотиран полет до Луната
• Да осъществи кацане и излизане на човек на лунната повърхност
• Да върне безопасно на Земята космическия кораб и неговия екипаж
• Да изследва Луната с помощта на специално изработена апаратура и доставяне на Земята на образци от лунния грунд

Разработки

По време на речта на Президента на САЩ Джон Ф. Кенеди, само един американец е летял в космоса, а САЩ все още не са изпратили астронавт в орбита около Земята. Много от висшите служители на НАСА се съмняват, дали амбициозната цел на Кенеди може да бъде изпълнена. Самият президент също има известни съмнения (най - вече от финансово естество) и опитва да постигне съгласие за съвместна луната мисия на САЩ и СССР, за да се избегне дублирането на усилия. От идеята за съвместен полет до Луната не излиза нищо, поради отказа на съветския лидер Никита Хрушчов, който се опасява, че такъв проект ще доведе до разсекретяването на ракетните тайни на СССР. Така лунната програма на САЩ изисква изключителна ангажираност на всички налични ресурси, непостигана от нито една друга нация в мирно време. В програмата "Аполо" са заети 400 000 души и повече от 20 000 промишлени предприятия и университета. След утвърждаването на мисията и поставянето на нейната основна цел — кацане на човек на Луната преди космонавтите на СССР, НАСА предприема разглеждането и разработката на няколко варианта за постигането и. Обсъдени са четири възможности:

• Директен полет (на английски: Direct Ascent) — планът предвижда изстрелването на космически кораб, който директно достига, каца на Луната и се завръща на Земята. Проектът изисква ракета-носител с много голяма мощност и огромен запас от гориво. Съществуващия и разработван по това време проект Nova не отговаря на изискванията.
• Среща на околоземна орбита (на английски: Earth orbit rendezvous) — планът предвижда изстрелването на две ракети - носители Сатурн V, първата с космическия кораб, а другата с горивото, необходимо за полета. На околоземна орбита космическият кораб се скачва и напълва резервоарите си с гориво от втората ракета - носител, след което отново цял, както в първият проект, достига до Луната, каца на нейната повърхност и се завръща на Земята. Този проект е отхвърлен по причи довели до отказването от плана Direct Ascent. По това време на инженерите става ясно, че най-сериозния проблем, с който ще се сблъскат е обратния старт от повърхността на Луната.
• Среща на лунната повърхност (на английски: Lunar Surface Rendezvous) — планът предвижда изстрелването на два космически кораба, които достигат до лунната повърхност. Единият без екипаж на борда, на автоматичен режим, първи каца на Луната, а другият — с екипаж каца на Луната, зарежда с гориво от резервоарите на първия кораб и се завръща на Земята. Този проект е преценен като реално изпълним, но твърде скъп, тъй като за всяка мисия ще са нужни два ракетно-космически комплекса.
• Среща на окололунна орбита (на английски: Lunar Orbit Rendezvous) — планът предвижда използването на модулен космически кораб. Според този план, не целия кораб, а част от него достига лунната повърхност. Проекта е най-икономичен откъм изразходване на гориво и масата на десантния модул. Стойността му също е по-ниска в сравнение с другите варианти. Основен недостатък е този, че на орбита (околоземна и окололунна) ще трябва да бъдат извършени много маневри и то от екипажа на кораба, тъй като по това време бордовата електроника и автоматика са много несъвършени и далеч от съвременните стандарти.

Дизайн на програмата

Джон Хуболт представя концепцията LOR

Дизайнът на програмата е оформен според предложението на Джон Хуболт (на английски: John Houbolt) - пенсиониран космически инженер, който създава концепцията Среща на окололунна орбита (на английски: Lunar Orbit Rendezvous или съкр. LOR) и доказва, че тя е най-икономичния вариант за достигане на Луната. Според тази концепция, ракетно-космическия комплекс е съставен от ракета-носител Сатурн V, космически кораб Аполо (от своя страна изграден от два модула: команден и сервизен, т. нар. концепция Command / Service Module или съкр. CSM) и Лунен модул (на английски: Lunar Module, съкр. LM). Командносервизния модул (CSM) е предназначен за извеждане на околоземна орбита на тричленен екипаж. Там ракета-носител и космически кораб се отделят при достигане на подходяща скорост и започва петдневно пътуване до Луната. При достигане на естественият земен спътник CSM преминава в окололунна орбита, като двама души от екипажа преминават в LM и с него кацат на Луната. Лунния модул, подобно на космическия кораб е изграден от две степени - за кацане и излитане. По този начин значително се ограничава масата на излитащата част, с което се реализира голяма икономия на гориво. Със завръщащата се степен на LM астронавтите се скачват с CSM и се завръщат на орбита около Земята. Там сервизния модул се отделя от командния. С последния, в качеството му на спускаем апарат, астронавтите достигат земната повърхност или по-точно водната, тъй като и при Аполо е приета системата на приводняване, както при предишните две поколения американски космически кораби. Този план е приет и разработен от НАСА и по него протича цялата лунна програма. Въпреки изгодната схема, много от инженерите в НАСА са скептечни относно практическото и реализиране. В началото на тази фаза на проучването, техниката на среща в лунната орбита (LOR) е решение, което има най-малко подкрепа, въпреки подробните демонстрации на Джон Хуболт. В очите на много експерти и служители на НАСА, срещата между лунния модул (LM) и командния модул (CSM) около Луната изглежда твърде рисковано. Вернер фон Браун, който е ръководител на екипа разработващ носителя е привърженик на концепцията Среща на околоземна орбита (на английски: Earth orbit rendezvous, съкр. ЕOR), но в крайна сметка се убеждава, че LOR е единственият сценарий, който ще изпълни крайния срок, определен от президента Джон Ф. Кенеди. Изборът на концепцията LOR е окончателно одобрен на 7 ноември 1962 г. През м. юли 1963 г. 11 американски аерокосмически компании са поканени за изграждане на лунния модул на базата на изработените спецификации.

Стойност на програмата

Проектът "Аполо" е предизвикателство, безпрецедентно по отношение на технологията и организацията. Конструирането и производството на два нови двигатели с невиждана мощност и космически кораб с голяма сложност и изискване за висока надеждност (вероятностна загуба на екипажа по-малко от 0,1%), както и много стегнат график (8 години междуначалото на програмата и крайния срок, определен от президента Кенеди), налагат изключителна организация и безпрецедентно финансиране. Пикът е достигнат през 1966 г., когато НАСА получава финансова инжекция в размер на 5.5% от федералния бюджет. Изпълнението на програмата става възможно с мобилизиране на всички заинтересовани лица на всички нива и разработване на принципно нови организационни методи (системно планиране, управление на кризи, управление на проекти), които по-късно стават основни в света на бизнеса. В таблицата е показан бюджетът на НАСА през годините, в които се работи по лунната програма, така както е представен в отчета пред Бюджетната комисия на американския Конгрес в края на 1969 г.:

Бюджет на НАСА от 1959 до 1970 ( в милиарди долари )

Година	1959	1960	1961	1962	1963	1964	1965	1966	1967	1968	1969	1970
Бюджет на програмата Аполо				0,535	1,285	2,27	2,51	2,97	2,91	2,556	2,025	1,75
Общ бюджет на НАСА	0,145	0,401	0,744	1,257	2,552	4,171	5,093	5,933	5,426	4,724	4,253	3,755
Бюджет на НАСА ( % от федералния бюджет )	0,2	0,5	0,9	1,4	2,8	4,3	5,3	5,5	3,1	2,4	2,1	1,7

Тестовете са от съществено значение в програмата, а те представляват около 50% от общия обем на работа. Модерна компютърна технология позволява за първи път в историята на космонавтиката, автоматично да се направи поредица от тестове и запис на измерванията на стотици параметри (повече от 1000 при ракетата-носител Сатурн V). Това позволява на инженерите да се съсредоточат върху тълкуването на резултатите и допринася за съкращаване на производствените срокове. Построени са уникални стендове за наземни огневи и аеродинамични изпитания, които поглъщат огромен финансов ресурс. По-късно тези стендове са използвани за изпитанията на бустерите в програмата Спейс шатъл - космически кораб на САЩ от четвърто поколение. Строителството на лунния модул се забавя с една година, поради непредвидено нарастване на неговите размери и маса. Всички тези фактори оскъпяват допълнително и без това изключително скъпата програма. Голяма част от общия бюджет на НАСА покрива косвени разходи и загуби предизвикани от неизбежни забавяния в отделните етапи на програмата. Към 1970 г. общите разходи по програмата надхвърлят 22 млрд. долара. След последните лунни мисии в края на 1972 г. разходите достигат 25,5 млрд. долара, което преизчислено по курс към 2013 г. прави над 165 млрд. долара.

Летателни апарати

Носители

Четирите носители използвани в програмата: Литъл Джо II, Сатурн I, Сатурн IB и Сатурн V

Вернер фон Браун пред Сатурн V

• Литъл Джо II

Литъл Джо ІІ (на английски: Little Joe ІІ) е твърдогоривна, едностепенна ракета-носител, произведена от Норт Американ авиейшън за програмата "Аполо" на НАСА. Литъл Джо II е използвана в пет суборбитални безпилотни космически полети за тестове на системата за аварийно спасяване на космическия кораб Аполо и проверка работата на парашутната система за приводняване. Това е най - малката ракета от четирите носители използвани в програмата.

• Сатурн I

Сатурн I (на английски: Saturn I) е американска ракета-носител, първата американска ракета-носител, конструирана специално за извеждане на товари в орбита около Земята, и първа ракета-носител от семейството ракети-носители Сатурн. Има непропорционално малка втора степен в сравнение с първата. Първоначално е предвидена като универсална военна ракета. Осъществени са само десет старта по програми на НАСА. Заменена е с ракетата-носител Сатурн IB, която има същата първа степен, а втората е увеличена повече от два пъти заради използвания нов, по-мощен двигател J-2.

• Сатурн IB

Сатурн IВ (на английски: Saturn IВ) е американска ракета-носител, модернизирана версия на ракетата Сатурн I, притежаваща много по-мощна втора степен (S-IVB). За разлика от предшественичката си тя може да изведе в орбита командния и сервизния модул на кораба Аполо на ниска околоземна орбита. Затова тя е използвана за изпитания на кораба Аполо, когато ракетата Сатурн V всe oщe нe e гoтова. По-късно е използвана в програмата Скайлаб и проекта Аполо-Союз.

• Сатурн V

Сатурн V (на английски: Saturn V) е тристепенна американска ракета-носител използвана от НАСА в програмата "Аполо" за достигане на Луната. Конструирана от Вернер фон Браун специално за лунната програма и до днес е най-мощната ракета произведена от човек. Размерите и са като на съвременна фрегата. Може да изведе полезен товар от почти 50 т. на окололунна орбита. Използвана е за полетите до Луната и за извеждане на околоземна орбита (като модификация Сатурн INT-21) на космическата станция Скайлаб, тежаща повече от 77 т.

Космически кораб

Космически кораб Аполо с основно проектиран за достигане на на Луната. В началото на 70 - те години на 20 - ти век е модифициран за доставяне на екипаж на американската космическа лаборатория Скайлаб, както и за съвместният полет и скачване със съветския космически кораб "Союз" 19 в програмата Аполо-Союз. Корабът е извеждан на орбита от ракета-носител Сатурн IB или Сатурн V. Състои се от четири основни части - Команден модул (СМ), Сервизен модул (SM), Система за аварийно спасяване (на английски: Launch Escape System или съкр. LES) и Космически адаптор на Лунния модул (на английски: Spacecraft Lunar Module Adapter или съкр. SLA). Максималното стартово тегло на кораба е около 47 тона с обем на жилищните сектори от 12,70 м³ (заедно с лунния модул), а максималното време за престой на Луната е над 75 часа. Командния модул (СМ) е основният работен и жилищен сектор за екипажа на кораба. В херметизираната кабина са разположени системите за управление и навигация, радио и комуникационна връзка, койките на екипажа, преден люк за преминаване в лунния модул, страничен люк служещ за вход - изход на екипажа на Земята, пет илюминатора за пряко наблюдение и парашутната система за приземяване. Командния модул е разработен от американската фирма North American Aviation и има формата на конус със сферична основа с височина 3,50 м. (без лунния модул и адаптора SLA) и диаметър на основата 3,90 м. с ъгъл на върха от 60° и сухо тегло от 5 806 кг. Максималната маса на кораба е 30 332 кг. Дъното на конуса представлява топлоизолационен щит за предпазване при навлизането в земната атмосфера.

Управление на полетите

Мащабите на лунната програма са толкова големи, че НАСА разбира още през 1960 г. необходимостта от нова организация по управлението на полетите. Персонала, назначен за космическата програма расте пропорционално. Между 1960 и 1963 г., броят на работещите в НАСА нараства от 10 000 до 36 000. За да посрещне новите си служители и те да разполагат с необходимите условия за работа по лунната програма, НАСА се реорганизира и създава три нови изцяло предоставени на програмата "Аполо" и точно определени периметъра:

Център за управление на полетите, Хюстън, Тексас

Космически център Джонсън

Новият център е построен през 1962 г., близо до Хюстън, Тексас. Той е предназначен за проектирането и квалификация на космическия кораб и лунния модул, обучение на астронавти и контрол на мисиите. Започва да функционира от м. септември 1963 г. Две безпилотни и десет пилотирани мисии по програмата Джемини са контролирани от новия Център за управление на полетите (ЦУП). За целта е използвана мрежата от радиостанции около екватора - мобилни, на кораби в океаните и построените в Австралия и Африка радиотелескопи. Същевременно, съществуващата вече глобална мрежа (т. нар. MNT) за засичане и проследяване, която води космическия кораб от старта до приводняването е разширена значително и са усъвършенствани основните и компоненти. Това дава възможност за много точна локация и за прецизно управление на космическия кораб от Земята. В Центъра са изградени симулатори за подготовка на астронавтите и специални вакуум стендове за квалификация на космическия кораб и лунния модул. През 1964 г. в центъра работят 15 000 души. От 1973 г. (след смъртта на бившия американски президент) Центърът в Хюстън се нарича Космически център Линдън Джонсън.

Първата степен на Сатурн V в Космическия център "Маршал"

Център за космически полети Маршал

Космическия център "Маршал" (на английски: George Marshall Space Flight Center) е стар изпитателен полигон на USArmy в близост до Хънтсвил, Алабама. През 1960 г. е преподчинен на НАСА. Занимава се с разработки и изпитания на ракетни двигатели. Центърът е специализиран в проектиране и квалификация на семейството ракети Сатурн. Първите екземпляри на ракетата Сатурн I са построени там, преди останалата част от продукцията да бъде поверена на индустрията. В Център "Маршал" работят около 20 000 души.

Космически център Джон Ф. Кенеди, Флорида

Космически център Кенеди

Космически център Джон Ф. Кенеди (на английски: Kennedy Space Center) е разположен на остров Мерит (на английски: Merritt Island) във Флорида. Той контролира всеки старт на програмата "Аполо". НАСА се нуждае от нови съоръжения, които да заменят съществуващите в близост на Кейп Канаверал. Центърът извършва квалификацията на целия ракетно-космически комплекс и операциите по контрол на старта и самото излитане. В него работят около 20 000 души през 1965 г. В Центъра е построена огромна сграда с височина около 140 м., в която могат да бъдат сглобени няколко ракетно-космически комплекса едновременно. Специално за лунната програма е изграден нов стартов комплекс №39 (на английски: Launch Complex 39), в който са изляти повече от 3,7 млн. м.³ подсилен бетон. Центъра разролага с уникален симулатор, който проверява херметичността на транспортната система космически кораб - лунен модул, като симулира височина от 76 км.

Космически център "Стенис"

Космически център Стенис

Космически център Джон К. Стенис (на английски: John C. Stennis Space Center) е построен през м. октомври 1961 г. в щата Мисисипи. В новият център са изградени гигантски стендове за наземни изпитания на ракетни двигатели, разработени за лунната програма. Изпитвателният стенд се изгражда само за няколко месеца след като решението е взето. Съоръжението обхваща площ от 55 км.², но също така включва буферна зона от 546 км.² за защита от шумово замърсяване на района. По-късно тези стендове се използват за тестове и сертифициране на бустерите на космическата совалка. Мястото е избрано, защото е рядко населено и достъпно по водни пътища за транспортиране на двигатели и ракетни степени, чийто размер надвишава капацитета за транспортиране по суша. Този център не е част от трите периметъра, според структурата на НАСА, но изиграва решаваща роля в подготовката и изпълнението на всички американски пилотирани космически полети след програмата Джемини.

Астронавти

Директор на операциите и на екипажите, които попадат в програмата "Аполо" е ветеранът на НАСА Доналд Слейтън, един от първите седем астронавти от програмата Мъркюри. Общо тридесет и пет астронавти от пет астронавтски групи вземат участие в лунната програма. Двадесет и четирима от тях летят около Луната между м. декември 1968 г. и м. декември 1972 г. (трима от тях два пъти). Дванадесет души стъпват на лунната повърхност. Един от тях е учен - геолог, а останалите - тест пилоти. Трима загиват при трагедията с космическия кораб Аполо 1, а други трима, включени в дублиращи екипажи не вземат участие в нито един полет от програмата.

Група НАСА-1

Първа група е представена от четирима астронавти. От тях полети по програмата извършват двама, а на лунната повърхност стъпва един астронавт - Алън Шепърд (най-възрастния човек стъпил на Луната). Гордън Купър не лети, въпреки че е назначен за командир на дублиращия екипаж на Аполо 10, а Върджил Грисъм загива в пожара на Аполо 1.

• Гордън Купър (на английски: Gordon Cooper) - командир на дублиращия екипаж на Аполо 10, не лети
• Върджил Грисъм (на английски: Virgil Grissom) - командир на Аполо 1, загинал
• Уолтър Шира (на английски: Walter Schirra) - командир на Аполо 7
• Алън Шепърд (на английски: Alan Shepard) - командир на Аполо 14, стъпил на Луната

Група НАСА-2

Втора група е представена от осем астронавти. От тях летят седем, а Едуард Уайт загива в пожара на Аполо 1. На Луната стъпват трима представители на групата. От състава на тази група е първия човек в света стъпил на лунната повърхност - Нийл Армстронг.

• Нийл Армстронг (на английски: Neil Armstrong) - командир на Аполо 11, стъпил на Луната
• Франк Борман (на английски: Frank Borman) - командир на Аполо 8
• Джон Йънг (на английски: John Young) - Аполо 10, командир на Аполо 16, стъпил на Луната
• Чарлс Конрад (на английски: Charles Conrad) - командир на Аполо 12, стъпил на Луната
• Джеймс Ловел (на английски: James Lovell) - Аполо 8, командир на Аполо 13
• Джеймс Макдивит (на английски: James McDivitt) - командир на Аполо 9
• Томас Стафорд (на английски: Thomas Stafford) - командир на Аполо 10
• Едуард Уайт (на английски: Edward White) - Аполо 1, загинал

Група НАСА-3

Трета група е представена от единадесет астронавти. От тях летят десет, а Роджър Чафи загива в пожара на Аполо 1. Четирима представители на групата стъпват на Луната.

• Дон Айзъл (на английски: Donn Eisele) - Аполо 7
• Уилям Андерс (на английски: William Alison Anders) - Аполо 8
• Алън Бийн (на английски: Alan Bean) - Аполо 12, стъпил на Луната
• Ричард Гордън (на английски: Richard Gordon) - Аполо 12
• Майкъл Колинс (на английски: Michael Collins) - Аполо 11
• Уолтър Кънингам (на английски: Walter Cunningham) - Аполо 7
• Едуин Олдрин (на английски: Edwin Aldrin) - Аполо 11, стъпил на Луната
• Дейвид Скот (на английски: David Scott) - Аполо 9, командир на Аполо 15, стъпил на Луната
• Юджийн Сърнън (на английски: Eugene Cernan) - Аполо 10, командир на Аполо 17, стъпил на Луната
• Роджър Чафи (на английски: Roger Chaffee) - Аполо 1, загинал
• Ръсел Швейкарт (на английски: Russell Schweickart) - Аполо 9

Група НАСА-4

Четвърта група е представена от един астронавт.

• Харисън Шмит (на английски: Harrison Schmitt) - Аполо 17, стъпил на Луната

Група НАСА-5

Пета група е представена от единадесет астронавти. От тях летят девет, а двама - Ванс Бранд и Джо Енгъл са включени в дублиращи екипажи и не вземат участие в мисия. На лунната повърхност стъпват трима представители на групата.

• Ванс Бранд (на английски: Vance Brand) - дублиращ екипаж на Аполо 15, не лети
• Чарлс Дюк (на английски: Charles Duke) - Аполо 16, стъпил на Луната
• Роналд Еванс (на английски: Ronald Evans) - Аполо 17
• Джо Енгъл - (на английски: Joe Engle) - дублиращ екипаж на Аполо 14, основен на Аполо 17, заменен от Харисън Шмит, не лети
• Томас Матингли (на английски: Thomas Mattingly) - Аполо 16
• Едгар Митчъл (на английски: Edgar Dean Mitchell) - Аполо 14, стъпил на Луната
• Стюард Руса (на английски: Stuart Roosa) - Аполо 14
• Джон Суигърт (на английски: John Swigert) - Аполо 13
• Алфред Уордън (на английски: Alfred Worden) - Аполо 15
• Фред Хейз (на английски: Fred Haise) - Аполо 13
• Джеймс Ъруин (на английски: James rwin) - Аполо 15, стъпил на Луната

Подготвителни мисии

Космическия апарат Сървейър

В хода на лунната програма е изпълнена космическата програма Сървейър. Тя включва полети без екипаж до Луната с меки приземявания без връщане (въпреки че Сървейър 6 е първият космически кораб, излетял от Луната). Тази програмата е започната и изпълнена с цел да демонстрира осъществимостта на меко кацане на Луната. Това е направено като подготовка за програмата "Аполо". Сървейър е осъществена от Лабораторията за реактивно движенние на НАСА и изпълнява няколко други операции, освен основната си задача. Демонстрирана е способността на един космически кораб да прави корекции по време на курса. Освен това, прилуняващите се апарати носят инструменти, подпомагащи оценяването на местата за приземяване и това, дали тези места са подходящи за приземяване на корабите с екипаж от програмата Аполо. Няколко космически сонди Сървейър имат автоматични лопати, предназначени за проверка на механиката на лунната почва. Преди този проект не е известно колко дълбок е лунният прах. Ако той е прекалено дълбок, нито един космонавт не би могъл да се прилуни. Програмата Сървейър доказва, че прилуняванията са възможни. Някои от корабите на Сървейър имат също и инструменти за алфа разсейване и магнити, които помагат за определяне на химическия състав на почвата.

Хронология на пилотираните полети

Общият брой на полетите по програмата Аполо от 1961 г. е тридесет и три. Проведени са много ракетни изпитания, тестове на системата за аварийно спасяване (САС), автоматични полети с макети и безпилотни полети. От 1968 до 1972 г. са изстреляни 11 космически кораба от серията Аполо с екипаж на борда. От тях девет са достигали до Луната. Успешно са се прилунили шест. На лунната повърхност са стъпили 12 астронавти. След приключване на лунната програма, на околоземна орбита са изведени още 4 пилотирани кораба Аполо - три по програмата Скайлаб и един по съвместната програма Аполо-Союз. В таблицата са представени всички пилотирани полети в лунната програма:

Пилотирани полети по програмата "Аполо"

№	Астронавти	Дата и време на старта и завръщането на Земята, продължителност на полета	Задачи и резултати от полета	Дата и време на кацане и излитане от Луната	Време за престой на Луната / общо време на лунните разходки	Маса на доставения лунен грунд, кг.
Аполо 7	Уолтър Шира, Дон Айзъл, Уолтър Кънингам	11.10.1968 15:02:45 — 22.10.1968 11:11:48 / 260:09:03	Първи изпитателен полет на кораба Аполо на орбита	-	-	-
Аполо 8	Франк Борман, Джеймс Ловел, Уилям Андерс	21.12.1968 12:51:00 — 27.12.1968 15:51:42 / 147:00:42	Първи пилотиран полет до Луната	-	-	-
Аполо 9	Джеймс Макдивит, Дейвид Скот, Ръсел Швейкарт	03.03.1969 16:00:00 — 13.03.1969 17:00:54 / 241:00:54	Изпитания на лунния модул на околоземна орбита	-	-	-
Аполо 10	Томас Стафорд, Джон Йънг, Юджийн Сърнън	18.05.1969 16:49:00 — 26.05.1969 16:52:23 / 192:03:23	Изпитания на лунния модул на окололунна орбита	-	-	-
Аполо 11	Нийл Армстронг, Майкъл Колинс, Едуин Олдрин	16.07.1969 13:32:00 — 24.07.1969 16:50:35 / 195:18:35	Първо кацане на Луната	20.07.1969 20:17:40 — 21.07.1969 17:54:01	21 ч 36 мин / 2 ч 32 мин	21,7
Аполо 12 Файл:AP12goodship.png	Чарлс Конрад, Ричард Гордън, Алън Бийн	14.11.1969 16:22:00 — 24.11.1969 20:58:24 / 244:36:24	Второ кацане на Луната	19.11.1969 06:54:35 - 20.11.1969 14:25:47	31 ч 31 мин / 7 ч 45 мин	34,4
Аполо 13	Джеймс Ловел, Джон Суигърт, Фред Хейз	11.04.1970 19:13:00 — 17.04.1970 18:07:41 / 142:54:41	Полет до Луната. Авария на кораба Аполо	-	-	-
Аполо 14	Алън Шепърд, Стюард Руса, Едгар Мичъл	01.02.1971 21:03:02 — 10.02.1971 21:05:00 / 216:01:58	Трето кацане на Луната	05.02.1971 09:18:11 — 06.02.1971 18:48:42	33 ч 31 мин / 9 ч 23 мин	42,9
Аполо 15	Дейвид Скот, Алфред Уордън, Джеймс Ъруин	26.07.1971 13:34:00 — 07.08.1971 20:45:53 / 295:11:53	Четвърто кацане на Луната	30.07.1971 22:16:29 — 02.08.1971 17:11:22	66 ч 55 мин / 18 ч 35 мин	76,8
Аполо 16	Джон Йънг, Томас Матингли, Чарлс Дюк	16.04.1972 17:54:00 — 27.04.1972 19:45:05 / 265:51:05	Пето кацане на Луната	21.04.1972 02:23:35 — 24.04.1972 01:25:48	71 ч 2 мин / 20 ч 14 мин	94,7
Аполо 17	Юджийн Сърнън, Роналд Еванс, Харисън Шмит	07.12.1972 05:33:00 — 19.12.1972 19:24:59 / 301:51:59	Шесто кацане на Луната	11.12.1972 19:54:57 — 14.12.1972 22:54:37	75 ч 00 мин / 22 ч 04 мин	110,5

Вижте също

• Сатурн V
• Космически кораб Аполо
• Лунен модул
• Списък на лунни астронавти
• Скайлаб
• Лунна програма на СССР

Галерия

• 
  Проект Nova
• 
  Ракета-носител Сатурн V с КК Аполо
• 
  КК Аполо на лунна орбита
• 
  Лунния модул
• 
  Едуин Олдрин на лунната повърхност
• 
  Чарлс Конрад (Аполо 12) до сондата Сървейър 3

Литература

• Бърнет, Т., Кой спечели космическата надпревара?, изд. ХЕРМЕС, Пловдив,2009
• Гетланд, К., Космическая техника, изд. МИР, Москва, 1986
• Chaikin, Andrew. A Man on the Moon. ISBN 0-14-027201-1. Chaikin interviewed all the surviving astronauts and others who worked with the program.
• Cooper, Henry S. F. Jr. Thirteen: The Flight That Failed. ISBN 0-8018-5097-5. Although this book focuses on Apollo 13, it provides a wealth of background information on Apollo technology and procedures.
• Kranz, Gene, Failure is Not an Option. Factual, from the standpoint of a flight controller during the Mercury, Gemini, and Apollo space programs. ISBN 0-7432-0079-9.
• Scott, David, and Alexei Leonov. Two Sides of the Moon: The Story of the Cold War Space Race. New York: St. Martin's, 2006. (ISBN 0312308663)

Източници

• "Discussion of Soviet Man-in-Space Shot," Hearing before the Committee on Science and Astronautics, U.S. House of Representatives, 87th Congress, First Session, April 13, 1961.
• Hansen, James R. (1999) (PDF). Enchanted Rendezvous: John C. Houbolt and the Genesis of the Lunar-Orbit Rendezvous Concept. NASA. Retrieved May 3, 2012.
• French, Francis and Burgess, Colin, In the Shadow of the Moon: A Challenging Journey to Tranquility, 1965–1969. ISBN 978-0-8032-1128-5. History of the Apollo program from Apollo 1–11, including many interviews with the Apollo astronauts.
• Swenson, Jr., Loyd S.; Courtney G Brooks and James M. Grimwood (1979). Chariots for Apollo: A History of Manned Lunar Spacecraft. NASA.
• Murray, Charles; Catherine Bly Cox (1989). Apollo: The Race to the Moon. New York: Simon and Schuster. ISBN 0-671-61101-1. OCLC 19589707.
• Paul-Henri Campbell Space Race (2012) books of poems on the Apollo program and the entire space race. ISBN 978-3942829212.

Външни препратки

• Official Apollo program web page
• Apollo photo gallery at NASA Human Spaceflight page (includes videos/animations)
• Audio recording and transcript of President John F. Kennedy, NASA administrator James Webb et al. discussing the Apollo agenda (White House Cabinet Room, November 21, 1962)
• U.S. Spaceflight History- Apollo Program
• Apollo Image Atlas almost 25,000 lunar images, Lunar and Planetary Institute
• Project Apollo at NASA History Division
• The Apollo Lunar Surface Journal
• NASA Spinoff: Apollo Spinoffs
• The Apollo Flight Journal
• Project Apollo Drawings and Technical Diagrams
• Apollo Program Summary Report (Technical)
• The Apollo Program (National Air and Space Museum)
• Apollo 35th Anniversary Interactive Feature (in Flash)
• Exploring the Moon: Apollo Missions
• Apollo Archive – large repository of information about the Apollo program.
• Apollo Flight Film Archive – repository of scanned Apollo flight film (in high resolution).
• NASA History Series Publications (many of which are on-line)