Византийци: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Ред 12: Ред 12:
На Балканите голямата част от заселилите се през VI-VII в. [[славяни]] постепенно асимилират немалко от местното византийско население, оцеляло от нашествията на германските племена, на [[хуни]] и [[авари]]. Почти пълна славянска асимилация търпят останките от [[готи]] и [[карпи]] в северната част на полуострова; сравнителна асимилация претърпяват [[илири]] и [[траки]] в неговата западна и централна част; а на юг - в континентална Гърция, самите [[гърци]] са редуцирани почти до заличаване, вследствие на войните и естествената асимилация. Когато по-късно през вековете Империята отново стъпва на крака, нейното военно и културно превъзходство си казва думата - славяните, които не са в територията на българската държава на свой ред също са асимилирани в гръкоезичната православна среда, превръщайки се във византийци. Населението по крайбрежията на Мала Азия и Южните Балкани е съставено предимно от етнически гърци, но при всички случаи самосъзнанието му вече е римско (ромейско) към средата на IV в., когато християнството се разпростира из цялата държава. В западната част на Империята, латинският език продължава да бъде основен и продължава да се използва от местното романизирано население дори и след нейното падение и образуването на германските варварски кралства през V в.
На Балканите голямата част от заселилите се през VI-VII в. [[славяни]] постепенно асимилират немалко от местното византийско население, оцеляло от нашествията на германските племена, на [[хуни]] и [[авари]]. Почти пълна славянска асимилация търпят останките от [[готи]] и [[карпи]] в северната част на полуострова; сравнителна асимилация претърпяват [[илири]] и [[траки]] в неговата западна и централна част; а на юг - в континентална Гърция, самите [[гърци]] са редуцирани почти до заличаване, вследствие на войните и естествената асимилация. Когато по-късно през вековете Империята отново стъпва на крака, нейното военно и културно превъзходство си казва думата - славяните, които не са в територията на българската държава на свой ред също са асимилирани в гръкоезичната православна среда, превръщайки се във византийци. Населението по крайбрежията на Мала Азия и Южните Балкани е съставено предимно от етнически гърци, но при всички случаи самосъзнанието му вече е римско (ромейско) към средата на IV в., когато християнството се разпростира из цялата държава. В западната част на Империята, латинският език продължава да бъде основен и продължава да се използва от местното романизирано население дори и след нейното падение и образуването на германските варварски кралства през V в.


След 476 г. Римската империя се управлява само от един император — този в Константинопол. По времето на Юстиниан I Велики (527-565), римляните правят опити да си върнат загубените западни провинции. Следват успешни войни срещу готи и вандали. Империята успява да отвоюва от „варварите“ Далмация, Италия, част от Северна Африка, югоизточния край на Иберийския полуостров, както и островите в Средиземноморието, но за повече няма ресурси. Завинаги извън контрола на римските императори остават териториите на днешните Унгария, Франция, Испания, Португалия, Мароко и др.
След 476 г. Римската империя се управлява само от един император — този в Константинопол. По времето на Юстиниан I Велики (527-565 г.), римляните правят опити да си върнат загубените западни провинции. Следват успешни войни срещу готи и вандали. Империята успява да отвоюва от „варварите“ Далмация, Италия, част от Северна Африка, югоизточния край на Иберийския полуостров, както и островите в Средиземноморието, но за повече няма ресурси. Завинаги извън контрола на римските императори остават териториите на днешните Унгария, Франция, Испания, Португалия, Мароко и др.


През 629 г. император Ираклий I приема [[титла]]та [[василевс]], с който [[акт]] доста историци считат, че [[de jure]] [[Римската империя]] се преобразувала в "Гръцка империя". Дотогава владетелят в Константинопол се е титлувал на латински - '''augustus''' и '''imperator romanorum'''.
През 629 г. император Ираклий I приема [[титла]]та [[василевс]], с който [[акт]] доста историци считат, че [[de jure]] [[Римската империя]] се преобразувала в "Гръцка империя". Дотогава владетелят в Константинопол се е титлувал на латински - '''augustus''' и '''imperator Romanorum'''.


В следващите десетилетия и векове, Папството многократно отправя различни предизвикателства от най-различно естество към римския двор в Константинопол, който от своя страна отговаря с репресии! От времето на Никифор II Фока (963-969) нататък, Римската курия официално започва да титлува византийския василевс не „Император на римляните“, а „Император на гърците“.
В следващите десетилетия и векове, Папството многократно отправя различни предизвикателства от най-различно естество към римския двор в Константинопол, който от своя страна отговаря с репресии! От времето на Никифор II Фока (963-969 г.) нататък Римската курия официално започва да титлува византийския василевс не „император на римляните“, а „император на гърците“.


== Употреба ==
== Употреба ==

Версия от 08:37, 1 март 2013

Византийците, или както те самите на гръцки език се самоназовавали ромеи, са гръкоезичните поданици на Източната Римска империя, наречена постфактум от историците Византия, по името на града Византион (Бюдзантион), сетнешния Константинопол, който става столица на Римската империя през 330 г. Латиноезичното население се е самоназовавало романи. Терминът "византийци" е неологизъм, който води началото си от XVI век. Интересно е също така да се отбележи, че терминът "ромеи" (наред с "романи" на латински език, "руми" на персийски, арабски и турски език, "римляни" на български език) всъщност сам по себе си се явява политоним, а не етноним. Етническият произход никога не е бил от съществено значение за поданиците на християнската Римска империя.

Етимология

Названието ромеи (от гръцки език - рωμαίοι и означаващо римляни) идва от името на град Рим. На латински език: Roma, а на гръцки език: Ρώμη. Терминът "Византийска империя" е рожба на по-късната историография от XVI-XVII век. Целта е била да се направи разграничение между огромната антична Римска империя (разпростряна по цялото Средиземноморие с прилежащите му територии) и средновековната Римска империя, ограничена след средата на VII век в географските рамки на Северен Алжир, Тунис, Южна Италия, Южните Балкани, Мала Азия, части от Армения и Сирия. През Средновековието, арменските, славянските и най-вече западните хронисти почти винаги наричат римската държава "Гръцка империя" (предвид ролята на гръцкият език в нея), докато близкоизточните хронисти понякога я наричали "Рум" (т.е. Рим). Екзонимът "гърци" (т.е. "елини"="езичници" в очите на християните в Империята) често се е приемал като много голямо оскърбление от страна на самите ромеи, които не намират в себе си нищо езическо и гръцко. По-голямата част от поданиците на източната част от античната Римска империя били гръкоговорящи, които след едикта на Каракала от 212 г. са задължени да се считат за ромеи (римляни), в случай, че са свободни граждани. Когато християнството възтържествува окончателно към края на IV в., а също така и след условната подялба на Римската империя през 395 г., ромеи са всички поданици на Източната Римска империя, които изповядват християнството, считат се за лоялни данъкоплатци и признават императора в Константинопол за свой господар, и на които гръцкият език е матерен или пък се налага да го използват в ежедневието. Съответно наричайки държавата си от VI-VII в. нататък — Βασιλεία τῶν Ρωμαίων, т.е. Царство на римляните  — времена в които латинският език вече е обречен на забвение. Източната Римска империя е имала и сравнително голям брой християнско латиноезично население, но ромеи е самоназванието само на християнското гръкоезично население. Макар и поданици на императора, например евреите и самаряните не са влизали в социалната и правна структура на обществото самоназоваващо се "ромеи" ("романи"), понеже тези източни етнорелигиозни групи не са християни. Следователно не могат да се ползват с всички права в една християнска държава, каквато е Римската империя. Интересна е позицията и правният статут на арменците-монофизити, на асирийците и на коптите с техните монофизитски Църкви след 451 г. Религиозните, често фудаментални противоречия натрупани между централното правителство в Константинопол и тези три народа, водят до своего рода "средновековен национализъм" при последните, които създават своя собствена литература и мироглед - често диаметрално противоположни и разминаващи се с официалната доктрина на имперската власт и Константинополската Църква, което е предпоставка за бъдещи граждански неподчинения и политически сътресения в Империята. След средата и втората половина на VII век, под "ромеи" вече се подразбирали само гръкоезичните православни християни, които са поданици на Римската империя.

Не може да се установи със сигурност кога точно се появява терминът "ромеи" в елинистическия общ гръцки език (койне), но при всички случаи около началото на I пр. Хр. е бил налице. Още преди това придобива популярност под формата "ромайои" в класическия старогръцки език. След като Римската република води войни през II в. пр. Хр. с антична Македония и успява да я покори, а заедно с нея и антична Елада, която е подвластна на македоните, "ромеи" успява да се разпространи в гръкоезичния свят, още преди самите римляни да завладеят Мала Азия и Източното Средиземноморие през I в. пр. Хр.

История

Византиец често е приемано като тъждествено на грък, понякога дори без самият византиец да е етнически грък. Причината за това е гръцкият език, който наред с християнството и елинистическата култура в рамките на източната част от Римската империя още от средата на IV в. е в доминантно положение, независимо от факта, че на Балканите има и твърде голяма част романизирано (латиноезично) население (от какъвто произход е например император Юстиниан I Велики). Латинският език е официален във Византия почти до края на VII век. Впрочем византийци са не само гръкоезичните и латинoезичните жители на Византия. Например на Балканите византийци са елинизираните траки и голямата част от славяните; в Мала Азия византийци са мизите, галатите, исаврите, кападокийците, фригийците, пафлагонците, лидийците, карийците, арменците-халкидонити и други; византийци са асирийците в Сирия и мардаитите в Ливан, коптите в Египет, либийците по Северна Африка и т. нат. Всичките тези народи имат свои собствени езици, но с течение на времето се налага да използват все по-често и гръцки език. От своя страна латинският език е практически непознат на по-голямата част от населението на Империята и се използва най-вече в армията и администрацията. Към края на VI в. - по времето на Маврикий (582-602) - гръцкият език е обявен наравно с латинският за официален език на Империята. По времето на Ираклий почти цялото делопроизводство на Империята е преведено от латински на гръцки език. В продължение на около един век в имперската администрация се запазва официалния билингвизъм (до управленията на Юстиниан II Ринотмет), след което още през първата четвърт на VIII в. латинският език със сигурност е вече само спомен, а гръцкият остава единственият официален език на Източната Римска империя. Около IX в. (като се изключат големите арменски колонии) гръцкият става матерен език и за територията на цяла Мала Азия, народите на която почти са загубили своите езици още към VII-VIII в.

На Балканите голямата част от заселилите се през VI-VII в. славяни постепенно асимилират немалко от местното византийско население, оцеляло от нашествията на германските племена, на хуни и авари. Почти пълна славянска асимилация търпят останките от готи и карпи в северната част на полуострова; сравнителна асимилация претърпяват илири и траки в неговата западна и централна част; а на юг - в континентална Гърция, самите гърци са редуцирани почти до заличаване, вследствие на войните и естествената асимилация. Когато по-късно през вековете Империята отново стъпва на крака, нейното военно и културно превъзходство си казва думата - славяните, които не са в територията на българската държава на свой ред също са асимилирани в гръкоезичната православна среда, превръщайки се във византийци. Населението по крайбрежията на Мала Азия и Южните Балкани е съставено предимно от етнически гърци, но при всички случаи самосъзнанието му вече е римско (ромейско) към средата на IV в., когато християнството се разпростира из цялата държава. В западната част на Империята, латинският език продължава да бъде основен и продължава да се използва от местното романизирано население дори и след нейното падение и образуването на германските варварски кралства през V в.

След 476 г. Римската империя се управлява само от един император — този в Константинопол. По времето на Юстиниан I Велики (527-565 г.), римляните правят опити да си върнат загубените западни провинции. Следват успешни войни срещу готи и вандали. Империята успява да отвоюва от „варварите“ Далмация, Италия, част от Северна Африка, югоизточния край на Иберийския полуостров, както и островите в Средиземноморието, но за повече няма ресурси. Завинаги извън контрола на римските императори остават териториите на днешните Унгария, Франция, Испания, Португалия, Мароко и др.

През 629 г. император Ираклий I приема титлата василевс, с който акт доста историци считат, че de jure Римската империя се преобразувала в "Гръцка империя". Дотогава владетелят в Константинопол се е титлувал на латински - augustus и imperator Romanorum.

В следващите десетилетия и векове, Папството многократно отправя различни предизвикателства от най-различно естество към римския двор в Константинопол, който от своя страна отговаря с репресии! От времето на Никифор II Фока (963-969 г.) нататък Римската курия официално започва да титлува византийския василевс не „император на римляните“, а „император на гърците“.

Употреба

Своеобразният "ренесанс" на империята в началото на XI век бележи и крайната повратна точка на отдалечаването ѝ от римското наследство — през 1054 година са низвергнати посредством Великата схизма от Светата Римска църква "гръцките схизматици". Все по това време избухват византийско-селджукските сблъсъци в Мала Азия. Византийската загуба в битката при Манцикерт през 1071 г. отприщва процес на завоевание на Анатолия от "неверниците". Това принуждава папата на 27 ноември 1095 година, въпреки прясната схизма с Източната църква, да се обяви с гореща молба за подкрепа в защита на източните християни на събора в Клермон. Този акт слага началото на кръстоносните походи. След редица разногласия между византийския управляващ елит и кръстоносните водачи се стига и до злополучното превземане на Константинопол от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход. Византия изчезва от политическата сцена за повече от половин век. Появяват се няколко държави с подчертан "гръцки" елемент, претендиращи за нейното наследство. По това време е анахронизъм да се говори за ромеи. В официалните свидетелства (грамоти на българските царе и т.н. - виж Търновски надпис на цар Иван Асен ІІ) вече се говори за гърци. Все пак употребата на названието ромеи за поданиците на миниатюрните останки от някога великата Римска империя остава до средата на 15 век, когато Константинопол е превзет от турците. Въпреки това терминът рум миллет продължава да е нарицателно за православните жители в Османската империя от района на Балканите и Мала Азия до началото на Възраждането.

Византийците в България

Това, че много византийци са живели на територия, подвластна на българските владетели е добре известно. Първата категория византийци, тези, чието присъствие в България било принудително e най-многобройната. Тя се състояла от военнопленници и пленено цивилно население, заварено в новозавладените територии. Друга категория византийци в България са свещенослужителите. Анастасий Библиотекар разказва, че когато българският делегат Петър бил запитан, по време на Събора в Константинопол през 867 г., дали когато българите за първи път прекосили Дунава намерили в новозавладените територии гръцко или латинско духовенство, той отговорил, че намерили гръцко духовенство. Последната категория е тази на византийците, които избират да живеят в България. Повечето от тях са търговци. Не трябва да се забравят и образовани граждани, които съчинявали или превеждали и издялвали върху камък прабългарските надписи. Вероятно те били предимно жители, които останали в градовете и селата си след тяхното включване към българската държава. Това, че притежавали функционална грамотност по гръцки език, е доказателство за съществуването на някакъв вид елементарно обучение в империята. След завладяването на Първата българска държава от Византия в началото на 11-ти век на територията на страната отново се заселват компактни маси от византийци.[1]

Пейоративен смисъл

В българската историография е много разпространена употребата на термина византийци за поданиците на някогашната Източна Римска империя. Това обстоятелство се предопределя от отрицателната конотация и обремененост на израза с качеството лукавост, произлизащо етимологически от Лука, единствения евангелист неевреин и грък по народност (т.е. византиец и в българския фолклор е тъждествено понятие на лукав, демек хитър).

Допълнителна информация

Оцелялото от аварските и славянските нашествия латиноговорящо население, живеещо на територията на Балканския полуостров, пък се самоназовава "романи", като останалите народи го наричат влахи или власи. То е оцеляло и до днес - вече обозначавайки като романи или румънци, т.e. римляни чак след създаването на Румъния през XIX век. На български език звучи като румънци, а на румънски език - romani. Романоезичното население на Балканите се обособява през късното Средновековие на север от Дунав в своя собствена държава, именувана от българите Влахия. Неслучайно този период е предмет на историята и на съвременния румънски етнос. Същевременно част от планинска Тесалия през Средновековието е наричана Велика Влахия. Съвременната румънска историчка и журналистка Мариана Чеке пише в книгата си "Румъния - позната и непозната" издадена през 1999 г., че "... и до днес румъните си остават единствените езикови наследници на Източната Римска империя, тъй като романизираното население е играло голяма роля във Византия от 4 до 7 век и единствени до днес говорят източно-латинския диалект, макар и със свои особенности и влияния" (Източник : Mariana Cece, Romania-Impozanza, Bucuresti 1999).

Източници

  • Димитър Ангелов, "Византия", Стара Загора, 1994 г.

Бележки

Вижте също

Шаблон:Древен Рим-мъниче

Шаблон:Византия-мъниче Шаблон:Link GA