Битка при Варна: Разлика между версии
м an image changed |
|||
| Ред 12: | Ред 12: | ||
| страна1 = [[File:POL Przemysł II 1295 COA.svg|25px]] '''[[Жечпосполита|Полско-литовско княжество]]''', <br>[[File:Coat of Arms of Hungary.svg|15px]] '''[[Унгария|Унгарско княжество]]''' |
| страна1 = [[File:POL Przemysł II 1295 COA.svg|25px]] '''[[Жечпосполита|Полско-литовско княжество]]''', <br>[[File:Coat of Arms of Hungary.svg|15px]] '''[[Унгария|Унгарско княжество]]''' |
||
| страна2 = [[File:Flag of the Ottoman Sultanate (1299-1453).svg|30px]] '''[[Османска империя]]''' |
| страна2 = [[File:Flag of the Ottoman Sultanate (1299-1453).svg|30px]] '''[[Османска империя]]''' |
||
| командир1 = '''''[[File:Herb Jagiellonów.PNG|20px]] [[Владислав III]] †</div><br/> [[File:Coa Hungary Family Hunyadi János (extended) big.svg|20px]] [[Янош Хуняди]]</div><br/> [[File:Stratemirovic Coat of Arms.jpg|20px]] [[Фружин|Фружин Стратимирович]]<br/> [[File: |
| командир1 = '''''[[File:Herb Jagiellonów.PNG|20px]] [[Владислав III]] †</div><br/> [[File:Coa Hungary Family Hunyadi János (extended) big.svg|20px]] [[Янош Хуняди]]</div><br/> [[File:Stratemirovic Coat of Arms.jpg|20px]] [[Фружин|Фружин Стратимирович]]<br/> [[File:Coa_Romania_Country_Wallachia_History_2_(14th_century).svg|16px]] [[Мирчо Влашки]]''''' |
||
| командир2 = [[File:Tughra of Murad II.JPG|30px]]'''''[[Мурад II]]'''''</div> |
| командир2 = [[File:Tughra of Murad II.JPG|30px]]'''''[[Мурад II]]'''''</div> |
||
| сила1 = 25 000 |
| сила1 = 25 000 |
||
Версия от 16:31, 28 април 2013
| Битката при Варна | |||
| Варненски кръстоносен поход | |||
.jpg) Владислав III при Варна, фрагмент, худ. Ян Матейко, 1879 | |||
| Информация | |||
|---|---|---|---|
| Период | 10 ноември 1444 г. | ||
| Място | Варна, днешна България | ||
| Резултат | Решителна османска победа | ||
| Територия | Османска империя | ||
| Страни в конфликта | |||
| |||
| Командири и лидери | |||
| |||
| Сили | |||
| |||
| Жертви и загуби | |||
 | |||
| Битка при Варна в Общомедия | |||
_big.svg){kind=small}
.svg){kind=small}
В битката при Варна на 10 ноември 1444 г. кръстоносните войски на полско-унгарския крал Владислав III Ягело и унгарския пълководец Янош Хуняди са разгромени от турските войски на султан Мурад II. Полският крал е убит в битката.
Предистория
Варненският поход е резултат от образуването на широк антиосмански съюз, чието начало е поставено през 1439 година с Флорентинската уния, поставила византийската църква под върховенството на папата. Към него се присъединяват Венецианската република, Бургундия и Унгария, където папата успява да постигне помирение между наследниците на Албрехт Хабсбург и избрания от аристокрацията за крал Владислав III. Усилията за формиране на съюза са насърчени от успехите срещу османците на трансилванския войвода Янош Хуняди през 1441-1442 година. През 1443-1444 година папата, Венеция и Бургундия изграждат голям флот, който трябва да действа срещу османците в Егейско море и Проливите.[1]
През октомври 1443 година унгарците започват голям поход, оглавен от Янош Хуняди, Владислав III и Георги Бранкович. Османците първоначално отстъпват, изоставяйки Ниш, Пирот и София и опожарявайки околностите им, като в същото време прегрупират силите си. По пътя между София и Златица те нанасят поражение на унгарците, но те все пак успяват да отстъпят организирано. Лишени от провизии, те претърпяват големи загуби на хора и животни, но успяват да се върнат в Белград в началото на следващата година.[2]
Въпреки неуспеха на похода на Хуняди, съюзниците го възприемат като победа и са окуражени за нови действия срещу османците. Действията на унгарците съвпадат и с бунта на Скендербег, който в края на 1443 година отхвърля османската власт и се обявява за независим в управляваната от него крепост Круя, и на пелопонеския деспот Константин Палеолог, който изтласква османците от Централна Гърция и Пинд.[3]
Въпреки натиска на папата и Венеция за продължаване на войната, унгарците са по-въздържани и през лятото на 1444 година сключват десетгодишно примирие с Мурад II, като Георги Бранкович си връща Смедерево. Въпреки това само няколко дни по-късно Владислав е убеден от папския легат Юлиано Чезарини да наруши мира и да започне нов поход срещу османците. Причина за това става и благоприятната военно-политическа обстановка — по това време обединеният папско-венецианско-бургундски флот достига Дарданелите, а емирът на Караман напада османците в Анадола.[4]
Мурад бързо се справя с Караман, като отстъпва Бейшехир и Акшехир, но принуждава емира да се признае за негов васал. Малко по-късно, в края на август или началото на септември, по ненапълно изяснени причини Мурад II абдикира в полза на сина си Мехмед. Според съвременници причина за това става неговата скръб за сина му Алаеддин, убит по време на войната с Караман през предходната година.[5]
Походът към Варна
През септември 1444 година армията на Владислав прекосява Дунава и навлиза в България.[6] Походът е оглавен от Владислав III, Янош Хуняди и папския легат Джулиано Чезарини, а Георги Бранкович не се включва в него. Армията пресича Дунав в района на Оршова и започва да се придвижват надолу по реката, опустошавайки съседните области, като не среща особена съпротива, с изключение на Никопол и Търново, които се опитват да превземат, но са отблъснати със значителни загуби. Към тях се присъединява влашка част от около 7 хиляди души, командвана от войводата Влад II Дракул. След като се отказват да пресекат Стара планина при Шипченския проход, унгарците се насочват към Варна и успешно превземат крепостите Шумен и Провадия.[7]
Папски, венециански и бургундски кораби заемат Проливите, а кръстоносците напредват към Варна. Новините за унгарския поход предизвикват паника в Одрин и Мехмед взема мерки за укрепването на града. В същото време Мурад е извикан от Маниса, където се е оттеглил, и се връща, за да оглави армията. Тъй като съюзническият флот е блокирал Проливите, Мурад и анадолската армия се прехвърлят на европейския бряг на 15 октомври през Босфора с помощта на генуезки кораби и засилен артилерийски обстрел от двата бряга. След като достига Одрин, Мурад оставя Мехмед начело на защитата на града, а самият той с основната армия се насочва към Несебър и оттам на север по черноморския бряг, за да пресрещне унгарската армия. В решителното сражение при Варна на 10 ноември османците успяват да надделеят, като в боя загива крал Владислав III, а унгарците са принудени да се оттеглят на запад. След победата Мурад отново предава властта на сина си и се връща в Маниса.[8]
Битката
Разположение на силите
Кръстоносци
Късно на 9 ноември голяма османска войска се приближава към Варна от запад. На военен съвет, свикан от Хуняди, папският легат Джулиано Чезарини настоява за бързо отстъпление. Християните обаче се намират между Черно море, Варненското езеро, стръмните гористи склонове на Франгенското плато (356 м) и врага. Чезарини тогава предлага отбрана посредством военни фургони. Унгарските благородници, чешките, хърватските и босненските пълководци го подкрепят, но Владислав и Хуняди отхвърлят отбранителната стратегия. Хуняди заявява: „Да избягаме е невъзможно, да се предадем е немислимо. Нека се бием с храброст и да почетем оръжията си“. Владислав приема позицията му и му поверява командването.
На сутринта на 10 ноември Хуняди разгръща 25 000-та кръстоносна войска в дъга между Варненското езеро и Франгенското плато. 3500 членове на личната гвардия на краля от поляци и унгарци с две знамена, унгарски наемници и частите на унгарските благородници заемат центъра. Влашката конница е вдясно от центъра в резерв. Десният фланг разположен по хълма към с. Каменар се състои от 6500 мъже в пет части. Варадинският епископ Ян Доминек е начело, а Чезарини командва части от германци и босненци. Егерският епископ води собствена военна част, а военният управител на Славония Франко Талоци командва военна част от хървати. Левият фланг начисляващ 5000 мъже, разделени на пет части, е воден от Михаил Шилаги, девер на Хуняди, и се състои от трансилванците на Хуняди, българи, немски наемници и унгарци. Зад унгарците, близо до Черно море, са вагенбург, защитавани от 300-600 чешки и рутенски наемници под командването на хетман Чейка. Всеки фургон се заема от 7-10 войника и е въоръжен с бомбарди.
Турци
Османският център е квадратна формация от 10 000 еничари и наборници от Румелия, разположени около две тракийски погребални могили. Мурад се настанява на едната от тях, откъдето наблюдава и ръководи битката. Еничарите копаят окопи и издигат две огради. Зад тях е лагерът с палатки, продоволствие, каруци и камили. Дясното крило се състои от спахии от Анадола под командването на Караджа паша, а лявото крило - от спахиите от Румелия под командването на Шехабеддин паша.[9] Зад първата линия има още 3000 спахии в резерв. На Франгенското плато са разположени еничарски стрелци и лека конница.
Действия
Битката започва с нападение на леката османска и арабска конница срещу хърватите на бан Талоци. Християните от лявото крило отвръщат с бомбарди и огнестрелни оръжия и нападението е отбито. Те се впускат в безредно преследване на турците и арабите, при което анадолската конница и араби на камили ги нападат от засада по фланга. Християнският десен фланг се опитва да отстъпи към крепостта Галата от другата страна на Варненския залив, но повечето от тях са убити в блатата около Варненското езеро и р. Девня, където загива и Чезарини. Само войниците на Талоци успяват да се спасят зад вагенбурга.
Владислав и Хуняди разгръщат две конни части от центъра и влашката конница срещу арабите и анадолските спахии, които са разгромени, а техния водач Караджа бей е убит. Християните ги преследват 5-6 км, след което се връщат на бойното поле. Влашката конница обаче продължава преследването и достига до укрепения османски лагер. След разграбване власите напускат бойното поле с плячката.
Другият османски фланг напада унгарците и българите на Михаил Шилаги. Те са спрени и отблъснати, след което спахиите отново нападат. Хуняди решава да им помогне и казва на краля да чака завръщането му, след което напредва с две коннически части срещу спахиите, обръща ги в бяг и ги преследва около 5-6 км по пътя за Шумен. Спахиите са толкова ужасени, че някои от тях достигат и прекосяват р. Камчия на 30 км от бойното поле.
Европейците изглеждат близо до победа. Султанът решава да напусне бойното поле. Младият крал пренебрегва съвета на Хуняди и се втурва с 500 полски рицари срещу турския център. Те прегазват еничарската пехота и кралят се опитва да плени Мурад, охраняван от едва няколкостотин еничари и азаби.[10] В този момент в тази част на полесражението се връщат част от побягналите румелийски спахии, водени Исхакоглу Иса и Шехабеддин паша.[10] Те разстройват бойния ред на рицарите, като самият крал е свален от коня си и убит.[10]
Обезсърчената полска конница е смазана от турците. При завръщането си Хуняди се ядосва, че не е прекратил преследването си по-рано и фанатично се опитва да спаси тялото на краля, но всичко, което постига е да организира отстъплението на остатъка от войската си.
Памет
Минезингерът Михаел Бехелм пише песен по история на участникът в битката Ханс Мегест, който прекарва 16 години в турско пленничество след битката. В годините след битката местните българи отбелязват мястото на гибелта на краля с дървени кръстове. В израз на своята благодарност българският народ с обич е нарекъл Владислав III Варненчик (на полски: Warneńczyk). По време на Кримската война през 1854-55 г. поляци от дивизията на граф Замойски издигат на могилата Мешели тепе край Варна, там където през 1444 г. е била битката, гранитен паметник. [11] През 30-те години на 20 в. в парк на някогашното бойно поле е издигнат кенотаф. През 60-те години е добавен музей съдържащ оръжия и доспехи от епохата заедно със символични саркофази, носещи съвременните гербове на страните участвали в битката от страна на европейците. Паркът-музей днес е в границите на града. Общината, където се намира, както и един от централните градски булеварди са кръстени Владислав Варненчик. Друг булевард е наречен Янош Хуняди.
Владислав има и друг гроб в катедралата на хълма Вавел над Краков, Полша. И двата му гроба обаче са символични. След битката тялото му не е намерено и вероятно е погребано заедно с другите убити рицари. Съществува легенда, според която е бил погребан в православната църква във Варна, която по-късно е разрушена и на нейно място през 1602 г. е изградена „Света Богородица Панагия“, която все още съществува.
Бележки
- ↑ Имбър 2000, с. 175 – 176.
- ↑ Имбър 2000, с. 176 – 180.
- ↑ Имбър 2000, с. 182 – 184.
- ↑ Имбър 2000, с. 184 – 186.
- ↑ Имбър 2000, с. 186 – 187.
- ↑ Имбър 2000, с. 188.
- ↑ Имбър 2000, с. 188 – 189, 192.
- ↑ Имбър 2000, с. 189 – 193.
- ↑ Имбър 2000, с. 193.
- ↑ а б в Имбър 2000, с. 193 – 194.
- ↑ Битката при Варна - 1444 г.
- Цитирани източници
- Имбър, Колин. Османската империя 1300-1481. София, Амисития, 2000. ISBN 954-90556-2-0. (на български)
