Дедеагач: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
Добавих новата снимка в инфобокса (старата са я изтрили).
Ред 109: Ред 109:
* {{GRC-флаг}} [[Антим Дедеагачки]] (р. 1962), митрополит на Дедеагачка епархия
* {{GRC-флаг}} [[Антим Дедеагачки]] (р. 1962), митрополит на Дедеагачка епархия
* {{BGR-флаг}} [[Атанас Сиркаров]] (1919 - 1989), архитект и историк
* {{BGR-флаг}} [[Атанас Сиркаров]] (1919 - 1989), архитект и историк
* {{MKD-флаг}} [[Димитър Митрев]] (1919 - 1976), писател
* {{BGR-флаг}} [[Димитър Митрев]] (1919 - 1976), писател
* {{BGR-флаг}} [[Никола Табаков]] (1862 - 1938), общественик и революционер
* {{BGR-флаг}} [[Никола Табаков]] (1862 - 1938), общественик и революционер
* {{BGR-флаг}} Тодор Апостолов, македоно-одрински опълченец, 19-годишен, бакърджия, ІІІ отделение, 1 рота на 10 прилепска дружина, медал „За военна заслуга“<ref>Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 50.</ref>
* {{BGR-флаг}} Тодор Апостолов, македоно-одрински опълченец, 19-годишен, бакърджия, ІІІ отделение, 1 рота на 10 прилепска дружина, медал „За военна заслуга“<ref>Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 50.</ref>

Версия от 20:07, 1 август 2013

Шаблон:Селище в РГ инфо

Дедеагач[1] или Александруполис (Шаблон:Lang-el, Александруполи, катаревуса: Αλεξανδρούπολις, Александруполис, Шаблон:Lang-tr, Дедеагач) е град в Беломорска Тракия понастоящем в североизточната част на Република Гърция. Градът е център на дем Дедеагач, част от административната област Източна Македония и Тракия. Градът е център и на Дедеагачката, Траянуполска и Самотракийска епархия на Гръцката православна църква.

География

Градът е разположен на северния бряг на Егейско море на няколко километра западно от устието на река Марица (Еврос) в подножието на ниската планина Овчарица (Цопан). Наброява 55 000 жители.

История

Военната гара Дедеагач в началото на 20 век
Дедеагач, 1899 година — Райчо А. Ковачев, Д. Юруков — гавазин, свещеник Дойчин Запрев - архиерейски наместник, Ил. А. Ковачев, Дико Йовев - заместник на българския търговски агент, Д. Гоголов, Д. Чипанов и Ат. Маринов
Тракийска златна диадема открита в 1916 от Гаврил Кацаров при разкопки при Дедеагач (Шараплъдере до устието на Марица)
Тракийски монументален релеф от 5-ти век пр. Хр. открит в 1916 г. от Гаврил Кацаров при разкопки при Дедеагач (Шараплъдере до устието на Марица)
Царство България гр. Дедеагач
Българската митница в Дедеагач
Сградата където е била Българската гимназия в Дедеагач 1912-1920, 1941-1944[2], извесна сред гъците като гимназията на Леонтариди, днес църковен музей, площада при кръстовището на ул. Мазараки (Μαζαράκη) и ул. Константин Палеолог (Κωνσταντίνου Παλαιολόγου). координати: 40°50'51"N 25°52'33"E
Едно от българските начални училища в Дедеагач (разположено срещу българската гимназия)
Руски съвременен паметник за Руско-турската освободителна война 1877-78 г., до българската гимназия

В Османската империя

Дедеагач е сравнително нов град с кратка история. През 1847 година на мястото на града е съществувало кафене и караулен пост против контрабандисти [3] След 1850 година рибари от околни села се събират на това място и образуват малко село, наречено Дедеагач, което в свободен превод от турски означава „старо дърво“ или „дърво на отшелник“. Според една версия името произхожда от вековния дъб под сянката на който е живеел и/или се е намирал гробът на турския отшелник на име Деде, а според друга в тази местност е имало много дървета по крайбрежието.

През 1870 година започва строежът на железопътна линия, свързваща пристанището Дедеагач с Одрин, а по-късно със Солун и с Цариград. Железницата дава силен тласък за развитието на града. В 1877 година в града влизат руски войски през Руско-турската война и остават до края на мандата си по Берлинския конгрес. Тогава от руски инженери е изработен благоустройствения план на града. C него е развита мрежата от характерните прави широки булеварди ориентирани към или перпендикулярно на морския бряг на която града се радва днес. С участие на руски инженери е построен и прочутият Фар на Дедеагач.[4]. В 1897 г. е посрещнат прочутият Ориент експрес идващ от Солун и заминаващ към Одрин.

В 1900 година според Анастас Разбойников Дедеагач има 5400 жители в 555 гръцки къщи, 320 - турски, 45 - български, 60 - арменски, 30 - еврейски, 30 - цигански, 30 - други и 15 - влашки. [5]

В 1888 година под натиск от местните българи в Дедеагач е открито архиерейско наместничество на Българската екзархия, като за пръв наместник е назначен Никола Шкутов, сменен в 1893 година от Дойчин Запрев, а по-късно от архимандрит Дионисий.[6]

В 1897 година по време на Гръцко-турската война Османската империя и България се споразумяват за откриване на търговско представителство, като първият представител е Иван Хаджидимитров, заменен скоро от секретаря Дико Йовев като временно-управляващ. В 1901 година обаче агенството е закрито.[7]

В 1892 година при наместничеството на отец Запрев в града е открита българската църква св.св. Кирил и Методий, като особена заслуга за това имат братя Васил и Райчо Ковачеви от Райково, търговци на шаяци и гайтани, Петко Бобев и Браян Калоянов от Доганхисар, които са членове на българската църковна община в града.[8] Българска църква "Св.Св. Кирил и Методий", днес гръцка св. Елефтериос, е в градината при кръстовището на ул. Ипсиланти (Υψηλάντου) и ул. Проусис (Προύσης) , Координати: 40°50'54"N 25°52'46"E. Настоящия си вид добива след преустройство в 1955 като всичко напомнящо принадлежността на храма към Българската екзархия старателно е заличено. (местоположение на Бългаската църква Св.Св. Кирил и Методий в Дедеагач, днес гръцка св. Елевтериос),(друга автентична снимка на църквата)

В същото време се открива и българско училище. През 1896-1900 година учител в Дедеагач е Кирил Совичанов, а в 1900-1901 година учители са Иван Липошлиев, Ат. Думчев, Иван Чонтев, В. Атанасов и Фания Ташкова, по-късно жена на Георги Сивриев в Одрин. През 1901 - 1902 година на мястото на двама напуснали идват Георги Василев и Д. Стамболов от Драбишна, който обаче е изгонен от властите в Драбишна и е заменен от Никола Лулчев. В 1902 - 1903 година нови учители са Ралю Стоянов, Иван Грудев, Стефан Николов, Ал. Стойков и Елисавета Шопова, а на следната година нов учител е Георги Димитров от Скребатно, който замества Грудев като главен учител.[9]

В Дедеагач през учебната 1905-1906 г. работят три български училища — две основни и едно трикласно „Св. св. Кирил и Методий“.[10]

През 1909 година е избран първият български кмет на Дедеагач - Никола Табаков[11].

В България

При избухването на Балканската война в 1912 година 11 души от Дедеагач са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[13]

На 6 ноември 1912 Сборната конна бригада на полковник Танев подсилена с 2-ра бригада на Македоно-одринското опълчение освобождават Дедеагач. Следвайки движението на корпуса на Явер паша Танев насочва войските обратно в Софлу, а в Дедеагач оставя около 150 опълченци.[14] На 13 ноември и основните български сили - Родопският отряд на ген. Стилиян Ковачев влизат в града.[15] По Лондонския мир от 17 (30) май 1913 г. градът е отстъпен на победителите. По време на Междусъюзническата война на 28 и 29 юни гръцката флота бомбардира града,[16] а на 12 юли 1913 г. гръцки войски окупират Дедеагач. По подписания на 28 юли (10 август) 1913 г. Букурещки мирен договор между България, Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция, цяла Беломорска Тракия заедно с Дедеагач става част от държавната територия на България.

След включването на България в Първата световна война в октомври 1915 г. градът е бомбардиран от британския флот.

На 1.Х.1919 над 20 000 българи се събират на протестен митинг в града срещу заплахата за откъсване от България[17], но с Ньойския договор от 27 ноември 1919 г. управлението на Беломорска Тракия се поема от Антантата. Според преброяването, извършено от френските военни власти през 1920 година, градът има 7222 жители, от които 3900 българи, 2500 гърци, 512 арменци, 165 евреи, 195 турци.[18]

Мандат на Антантата

След подписването на Солунското примирие в края на Първата световна война Дедеагач, заедно с цялото българско Беломорие, е окупиран от френски войски. Според чл. 48 на Ньойския мирен договор, от 27 ноември 1919 г. Западна Тракия преминава в съвместно владение на петте велики държави измежду съюзниците от Съглашението, като се уточнява, че нейната „съдба впоследствие ще бъде определена“ от тях. Те, от своя страна, „се задължават да се гарантира свободата на икономическите изходи на България на Егейско море“.

По време на междусъюзническото управление България все още запазва, макар и ограничен, своя достъп до Средиземно море. В „Междусъюзническа Тракия“ се установява „автономен“ режим (15.10.1919—28.5.1920 г.), начело с френския генерал Шарпи. На мирната конференция в 1919 г. САЩ и лично президента Удроу Уилсън категорично се противопостовят на политиката България да бъде жестоко наказана провеждана най-вече от Британия. Америка защитава позицията, че Беломорска Тракия не може да се откъсва от територията на България, в оформянето на тази позиция участва и американския шарже д'афер в София Мърфи (Murphy), представил на конференция на Париж документи за българския характер на Тракия, Добруджа и Македония. Британците скланят на „компромис“ с автономна тракийска квазидържава, но в рамките и в границите на гръцката държава (август 1919 г.), предложението не решава нищо и е отхвърлено от американските дипломати. Франция дава идеята за свободна Западна Тракия, включваща българските малцинства, това решение получава подкрепата на САЩ от техния представител Полк (Polk), но Венизелос яростно се противопоставя с единствения аргумент, че това би отделило Одринска Тракия, която следва да се даде на Гърция. В крайна сметка президентът Уилсън, крайно неудовлетворен от налаганата късогледа и отмъстителна позиция на европейските си съюзници спрямо победените, залагаща причините за нова световна война, напуска конференцията и САЩ формално са представлявани от второстепенни служители. Тогава на международно ниво на България, въпреки отнемането на Беломорска Тракия, е предоставена възможността в Беломорието да се установи територия под българско управление, великите сили предлагат на България да се отстъпи зона от 3 000 000 кв.м (3 км по брега с 1 км дълбочина) на крайбрежието от Дедеагач до Макри, където тя да построи ново пристанище под свой суверенитет[19], но Стамболийски поради липсата на териториална връзка и възможния статут на арендувана за 100 години територия отказва, в крайна сметка Гърция е задължена единствено да предостави свободен икономически излаз на България на Бяло море с чл. 48 от Ньойският договор, което свое задължение тя напълно погазва.

Първо гръцко управление

На 14 май 1920 година гръцката армия влиза в града след предаването на Западна Тракия на Гърция. Тогава градът се преименува за кратко на Неаполис, а после на Александруполис, в чест на тогавашния гръцки крал Александрос I, който непосредствено след развоя на тези събития е посетил града заедно с министър председателя Елевтериос Венизелос. Великите сили предлагат на България да се отстъпи за 99 години зона от 3 000 000 кв.м на крайбрежието между Дедеагач и Макри, където тя да построи ново пристанище под свой суверенитет (дебуше), [20] но в крайна сметка Гърция е задължена единствено да предостави свободен икономически излаз на България на Бяло море с чл. 48 от Ньойският договор, което свое задължение тя напълно погазва.

Второ Българско управление

В резултат на успеха на операция Марита в 1941 г. Гърция капитулира. На 20 април 1941 г. Втора армия заема Беломорието и областта отново е българска. Българската войска отново влиза в Дедеагач. С акт на Народното събрание от 14 май 1941, точно 21 години от печалната дата когато градът е даден на Гърция, Дедеагач заедно с цялото Беломорие отоново е част от България, второ по значание българско пристанище на Бяло море след Кавала и база на Българския беломорски флот. Българин отново е кмет на Дедеагач — Иван п. Янчев.[21]

След примирието със съюзниците към 17 ноември 1944 г. българските войски са оттеглени. Гръцкият суверенитет над Дедеагач и останалата част от Западна Тракия е потвърден с Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 г.

В днешно време

Футболният клуб на града се нарича Еноси Тракис (в превод Тракийско единство) и играе на стадион „Фотис Космас“ в града.

Днес Дедеагач е приветлив съвременен европейски средиземноморски град, транспортен център със значимо пристанище. Модерният му образ се съчетава с весел нощен живот и спокойствие, подобно на Гюмюрджина и Кавала, което е трудно да се намери в неврастеничните Солун и Атина. На красиво благоустроената крайбрежна алея до прословутия фар доминира нов сравнително луксозен хотел с многозначителното име "Ерика", пълен предимно с българи и немци.

Побратимени градове

Личности

Родени в Дедеагач

Източници

Външни препратки

Общомедия
Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно
съдържание за: Дедеагач

Бележки

  1. ↑ Името се среща и неслято Деде Агач, със стария правопис Дедеагачъ или Деде Агачъ.
  2. ↑ Панайот Маджаров, Да положиш душата си за народа, Български свещенослужители, участници в освободителното движение на Одринско (1895–1913), ИК „Ваньо Недков”, София 2007
  3. ↑ Разбойников, Анастас и Спас Разбойников. Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 160.
  4. ↑ В греческом городе Александруполис проходит фотовыставка РИА Новости
  5. ↑ Разбойников, Анастас и Спас Разбойников. Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 161.
  6. ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 249.
  7. ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 248-249.
  8. ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 250.
  9. ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 251.
  10. ↑ Божинов, Воин. Българската просвета в Македония и Одринска Тракия, София 1982. На с. 260,с. 264
  11. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 162.
  12. ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 249-250.
  13. ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 841.
  14. ↑ Балканската война 1912-1913, Държавно военно издателство, София 1961, стр. 297, 303
  15. ↑ Балканската война 1912-1913, Държавно военно издателство, София 1961, стр. 298, 306
  16. ↑ Л. Милетичъ, Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година, стр.16
  17. ↑ Иван Балканджиевъ, Бѣломорието — минало — настояще, бѫдеще, София 1942
  18. ↑ Разбойников, Анастас и Спас Разбойников. Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 162.
  19. ↑ История на България т.ІV Българската дипломация от древността до наши дни, под редакцията та доц. Емил Александров, С. 2004, стр. 366-369
  20. ↑ История на българите том IV — История на българската дипломация ISBN: 9545284056 Автори: Веселин Трайков, Витка Тошкова, Емил Александров, Людмил Спасов, София 2004, стр. 366-369
  21. ↑ Иван пoп Янчев, кмет на Дедеагач, Правища и помощник кмет на Кавала 1941-1944
  22. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 50.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Дедеагач&oldid=5813947“.