Александър Кипров (революционер): Разлика между версии
Подпоручикъ (беседа | приноси) Редакция без резюме |
Подпоручикъ (беседа | приноси) Редакция без резюме |
||
| Ред 14: | Ред 14: | ||
}} |
}} |
||
'''Александър Димитров''' |
'''Александър Димитров''' с псевдоними '''Кипров''', '''Антим Чолаков''', '''Делибаш''' и '''Мемиш ага'''<ref>Николов, Борис. ВМОРО - псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр.7, 9, 33, 64</ref>, е български журналист, белетрист, драматург, обществен деец, революционер, [[одрин]]ски войвода на [[Вътрешна македоно-одринска революционна организация|Вътрешната македоно-одринска революционна организация]]. |
||
== Биография == |
== Биография == |
||
Версия от 16:26, 12 август 2013
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Александър Кипров.
| Александър Кипров | |
| български революционер | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | 23 декември 1931 г. (на 50 г.)
|
| Народен представител в: XV ОНС XVI ОНС | |
Александър Димитров с псевдоними Кипров, Антим Чолаков, Делибаш и Мемиш ага[1], е български журналист, белетрист, драматург, обществен деец, революционер, одрински войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Биография
Кипров е роден на 1 март 1881 година в Свиленград в Османската империя, днес в България. Учи в родния си град. Става агитатор и организатор в Беломорска Тракия. В 1899 година основава първите революционни комитети в Ахъчелебийско и Ксантийско.[2] Заедно с Димитър Кощанов участва в копаенето на тунел под Отоман банк в Цариград през 1900 година, но планът е разкрит и Кипров бяга в България. През пролетта на 1901 година е назначен за войвода на чета от 8 души, подготвена от ВМОРО и ВМОК и с нея извършва агитационно-организаторска работа в Мустафапашанско.[3] По-късно същата година ръководи пункта на ВМОРО в Хебибчево, като според Христо Караманджуков:
| „ | ...Ал. Кипров... се стремеше да действа активно и самоволно. На своя глава той предприе тогава и някои терористични акции - динамитни атентани върху железопътната линия и върху свиленградския военен склад, но без особени резултати.[4] | “ |
В началото на 1902 година Кипров е сменен като ръководител на пункта в Хебибчево от Янаки Гочев.[5] В 1902 година Кипров взема участие в Пловдивския конгрес на Одринския революционен окръг и в същата година води чета в Свиленградско, в която четник е и бъдещият воденски войвода Кара Ташо.[6] Извършва атентат по железопътната линия Свиленград – Одрин в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание.
В 1904 година Кипров е един от основателите и редакторите на хумористичния вестник „Българан“ (1904 - 1909).[7] В 1905 година той е един от инициаторите за образуване на журналистическо дружество в София. Събранието се е състои в пивница „Сан Стефано”, на площад „Трапезица“. След няколко събрания на 27 ноември 1905 година е приет уставът и е избрано първото настоятелство. На това събрание присъстват Сава Илчов, Иван Коларов, Иван Павлов Костов, Христо Абрашев, Христо Силянов, Петър Завоев, Димитър Константинов, Иван Недев, Александър Кипров, Стоян Власаков и Лазар Пулиев Дядката, който е избран за председател.[8] Участва в редактирането на вестник „Реч“ (1908 - 1913) и пише в „Дневник“. Пише стихотворения и фейлетони, в които се обсъждат съвременни обществени проблеми, но творчеството му е посветено предимно на революционните борби и е обагрено от класически Вазов национализъм.[7]
В 1906 година издава драматичната поема „Из мрака“, а в 1909 година сборниците с разкази „Разкази“ (разширено и преработено издание в 1927 г.) и „Разкази и приказки“. Драмата му „Кърджалии“ е поставена в Народния театър в 1912 година.[7]
Присъединява се към Прогресивно-либералната партия и работи в органа ѝ вестник „България“.[9] През 1911-1913 г. е народен представител.[7]
През Първата световна война е в Швейцария, където пише и издава на френски език брошурата „Истината за България“ (1917). Поддържа Александър Стамболийски и при управлението на неговото правителство е началник на Фонда на сираците от войните (1920 - 1923). След Деветоюнския преврат в 1923 година е уволнен. От 1930 до 1931 година е инспектор в дирекция „Хранизнос“.[7]
Умира на 23 декември 1931 година в Свиленград.[10]
Бележки
- ↑ Николов, Борис. ВМОРО - псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр.7, 9, 33, 64
- ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 104 - 105.
- ↑ Петров, Тодор. Нелегалната армия на ВМОРО в Македония и Одринско (1899-1908), Военно издателство, София, 2002 г., стр. 51.
- ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 87.
- ↑ Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 88.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 71.
- ↑ а б в г д Енциклопедия България, т. 3 И-Л, София, 1982, стр. 410.
- ↑ Съюз на българските журналисти. Как се създаде Дружеството на столичните журналисти в 1905 г.
- ↑ Елдъров, Светлозар. Македоно-одринското движение в България, в: Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи (1878 - 1944). Том 3, Освободителното движение след Илинденско-Преображенското въстание 1903 - 1919, МНИ, София, 1997, стр. 240.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 76.
