Василий II Българоубиец: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
Редакция без резюме
Редакция без резюме
Ред 29: Ред 29:


==Бунтове и стабилизация==
==Бунтове и стабилизация==
Когато в началото на [[976]] г. Цимисхий умира, все още младите Василий II и Константин VIII остават единствени императори, но фактическото управление на държавата се поема от [[евнух]]а [[Василий Лакапин]] — незаконно роденият син на имп. [[Роман Лакапин]] (упр. 920 - 944 г.). След като Василий II навършва 18 години, той отстранява своя съименник, изобличен в заговор, изоставя дворцовия живот на развлечения и поема управлението на държавата. Императора започва да води суров монашески живот и никога не се жени.
Когато в началото на [[976]] г. Цимисхий умира, все още младите Василий II и Константин VIII остават единствени императори. По това време вече пълнолетни, младите василевси нямат опит и фактическото управление на държавата се поема от [[евнух]]а [[Василий Лакапин]] — незаконно роденият син на имп. [[Роман Лакапин]] (упр. 920 - 944 г.). Заемащ длъжността [[паракимомен]] (''παρακοιμώμενος'', пазител на покоите) Василий Лакапин е пръв сановник и най-довереното лице в двора, винаги непосредствено близо до императора. Начело на имперската администрация евнухът Василий е най-влиятелният човек в столицата. Неговата политика в подкрепа на дребните собственици, гръбнакът на армията, дава добри резултати, но ощетява знатните едри земевладелци, които за тринадесет години (976-989) вдигат серия от метежи срещу централната власт. Вероятно на тази заплаха се дължи промяната при Василий II - около 985 г. той отстранява своя съименник, изобличен в заговор, изоставя дворцовия живот на развлечения <ref>[http://www.fordham.edu/halsall/basis/psellus-chrono01.asp Psellus, pp. 29–30]</ref> и се посвещава на държавното управление и войната. Императора започва да води суров монашески живот и никога не се жени.


===Междуособни войни===
===Междуособни войни===

Версия от 10:08, 22 април 2014

Василий II
византийски император
Псалтир на император Василий II, изобразяващ императора, изправен над падналите си врагове
Управление976 - 1025
Лични данни
Роден
Починал
Семейство
ДинастияМакедонска
БащаРоман II
МайкаТеофано
Василий II в Общомедия

Василий II Българоубиец (гръцки: Βασίλειος Β΄ Βουλγαροκτόνος), наричан още Багренородни е византийски император (василевс), представител на Македонската династия. Управлява през 976-1025 г., в продължение на повече от половин век.

Император Василий II е сред най-успелите византийски държавници и пълководци, а неговото управление, преминало в непрекъснати войни с вътрешни и външни врагове, се определя като връх на византийското могъщество.[1] Василий II не само укрепва централната власт и фиска, но и защитава селяните от посегателствата на знатните. Той запазва и разширява завоеванията на предшествениците си в Сирия и Кавказ, а с покоряването на България през 1018 г. възстановява господството на Византия над Балканския полуостров, съществувало преди славянското преселение от VII век. Друго значимо негово постижение е военнополитическият му съюз с Киевска Русия, който води до покръстването на русите през 988 г.

Произход и ранни години

Василий II е първородният син на император Роман II и императрица Анастасо-Теофано. Съгласно ромейската традиция той носи титлата Порфирогенет, или Багренородни, т.е. "родения в пурпур" син на император и предопределен да бъде престолонаследник.

След смъртта на Роман II през 963 г. започва формалното управление на неговите синове — малолетните братя Василий II Багренородни и Константин VIII Багренородни. Василий, по-големият от двамата синове на покойния император, е едва 5-годишен когато се възкачва на трона в Константинопол и на практика вместо него и по-малкия му брат Константин VIII управляват други - на първо време паракимоменът Йосиф Вринга и императрицата-майка, а впоследствие двама изтъкнати генерали — Никифор II Фока (упр. 963-969 г.) и Йоан I Цимисхи (упр. 969-976 г.), един след друг стават старши съимператори на малолетните багренородни. Под тяхното ръководство Византийската държава навлиза в период на подем и постига значими успехи срещу арабите и българите.

При управлението на Никифор II Фока двамата багренородни братя са били сгодени за принцеси от рода на българския цар Петър I, но до брак не се стига. Друго малко се знае за ранните години на Василий II, който поема властта едва след смъртта на Йоан Цимисхий през януари 976 г.[2]

Бунтове и стабилизация

Когато в началото на 976 г. Цимисхий умира, все още младите Василий II и Константин VIII остават единствени императори. По това време вече пълнолетни, младите василевси нямат опит и фактическото управление на държавата се поема от евнуха Василий Лакапин — незаконно роденият син на имп. Роман Лакапин (упр. 920 - 944 г.). Заемащ длъжността паракимомен (παρακοιμώμενος, пазител на покоите) Василий Лакапин е пръв сановник и най-довереното лице в двора, винаги непосредствено близо до императора. Начело на имперската администрация евнухът Василий е най-влиятелният човек в столицата. Неговата политика в подкрепа на дребните собственици, гръбнакът на армията, дава добри резултати, но ощетява знатните едри земевладелци, които за тринадесет години (976-989) вдигат серия от метежи срещу централната власт. Вероятно на тази заплаха се дължи промяната при Василий II - около 985 г. той отстранява своя съименник, изобличен в заговор, изоставя дворцовия живот на развлечения [3] и се посвещава на държавното управление и войната. Императора започва да води суров монашески живот и никога не се жени.

Междуособни войни

Първата четвърт от царуването на Василий II преминава в борба за власт с бунтуващите се военни и поддържащите ги богати земевладелци (т.нар. „динати“). Първи срещу него въстава управителят на тема Месопотамия Варда Склир. След като се обявява за император, Склир разбива две армии на константинополското правителство и овладява цяла Мала Азия. Въстанието му е потушено след тригодишни борби през 979 г. В резултат победителят на Склир - пълководецът Варда Фока, заема мястото му като командир (доместик) на византийските войски по източните граници на империята, а фактическата власт в Константинопол остава в ръцете на паракимомена Василий Лакапин до 985 г. Тогава Василий II отстранява паракимомена, но поражението от българите през 986 г. подкопава авторитета на императора и провокира ново въстание на Склир в Месопотамия. Изпратен отново срещу бунтовника, този път Фока се обявява сам за император, повежда войските си към столицата и достига Босфора и Дарданелите. С руска помощ Василий II удържа победа в решителната битка при Абидос през април 989 г. и до края на същата година усмирява разбунтувалите се области.[4]

Номизма на императорите Василий II и Константин VIII

Вътрешна политика

Вътрешната политика на Василий II цели финансово и военно укрепване на държавата чрез защита на войнишките имоти за сметка на едрите земевладелци. В този смисъл той се опитва да приложи поземлената политика на своя дядо, император Роман I Лакапин. С новела от 996 г. Василий нарежда да бъдат реституирани незаконно заграбените имоти, отменяйки 40-годишната давност за узаконяване на новите собственици, и ограничава разрастването на манастирските стопанства. През 1003 г. императорът разпорежда данъкът за изоставените земи („алеленгионът“) да бъде заплащан не от общината, както дотогава, а само от богатите съседи на имота. Тази мярка възпира обедняването на дребните собственици, които нерядко са принуждавани да се изселват поради тежкото данъчно бреме, и осигурява средства за завоевателните походи в България. Въпреки скъпите и почти непрекъснати военни кампании, към края на управлението на Василий II данъчните власти събират в държавната хазна безпрецедентната сума от 14,4 милиона номизми.[5]

Източна политика

От 30-те години на X век насетне византийските армии постигат големи успехи срещу съседните на Византия арабски емирства, останки от разпадналия се Абасидски халифат. Тези усилия стават особено интензивни през 60-те и началото на 70-те години, когато Никифор Фока и Йоан Цимисхий завладяват Крит, Кипър, Киликия, Сирия, части от Месопотамия и Армения.[6]

Княжеството Тао-Кларджети. В южната му част е областта Тао, анексирана от Василий II
Сражение между византийци и араби[7]

Със самостоятелното управление на Василий II идва краят на тази експанзия. Зает в борбите с динатите, а по-късно със Самуил, той повежда дефанзивна политика спрямо източните съседи на империята. Изключение прави кавказкият регион, където през 1000 година византийците завладяват грузинското княжество Тао. Областта, през която преминават важни търговски пътища, става ябълка на раздора с грузинското царство, оформило се няколко години по-късно с обединението на Абхазия, Картли и Кахети под властта на Баграт III. Неговият син, Георгий I, нахлува в Тао през 1016 г. и разбива местните византийски сили. След покоряването на България Василий II повежда лично наказателна кампания, която продължава две години (1021-1022) и води до затвърждаване на византийските териториални придобивки и подчиняване на грузинския цар. По същото време Византия анексира арменското царство Васпуракан (източно от езерото Ван).[8][9]

Най-голямата заплаха за източните граници на Византия по времето на Василий II произхожда от династията на Фатимидите, която се установява в Египет малко преди възцаряването му и оспорва агресивно сюзеренитета му над Алепското емирство в Северна Сирия. Византийските войски претърпяват няколко сериозни удара, но с два похода през 995 и 999 г. императорът успява да защити тази буферна държавица. През 1001 г. е сключено примирие, което се задържа до края на управлението на Василий. Фатимидите успяват да окупират Алепо през 1016 г., но го губят няколко години по-късно вследствие от търговското ембарго, наложено от Византия, и въстанията, инспирирани от нейната дипломация.[8]

Сигурността на византийска Месопотамия също е под въпрос дълго време, особено в периода на междуособните войни от първите години на управлението на Василий II, когато империята губи трайно големия град Едеса. По-нататъшни загуби не са допуснати, благодарение и на междуособиците сред самите мюсюлмани. Към 1000 г., след поредица от сблъсъци, Василий II успява да се спогоди с кюрдските емири от Маяфаркин - Марванидите, които изместват мощната иранска династия на Буидите като непосредствен съсед на Византия.[10]

В източните територии, завладени в предходните десетилетия, Василий II предоставя правораздаването, администрацията и събирането на данъци на местните жители. Търпимостта му към мюсюлманите и монофизитите слага край на принудителните изселвания, довели цели области до запустяване и икономическа разруха, и стимулира развитието на търговията със съседните мюсюлмански държави. Резултатът от тази политика е възстановяване на тези земи от опустошенията, съпровождали завоюването им от предшествениците на Василий II.[11]

Завладяване на България

 Основна статия: Българо-византийски войни (971-1018)
Сцени от българските войни на Цимисхий и Василий II. Вляво: превземането на Преслав и Плиска от византийците. Вдясно: Битката при Ключ и смъртта на Самуил.[12]

Едно от най-значимите постижения на император Василий II е завоеванието на Българското царство. Ромеите успяват да установят своята власт на север от Балкана и да покорят останалите свободни след похода на Цимисхий западни български земи, след близо 4 десетилетия на упорити борби в които Василий II често лично превожда войската си, макар в първите походи да търпи неуспех поради неопитност.

Когато през 971 г., в резултат от руското нашествие на Балканите и последвалата руско-българо-византийска война, Йоан Цимисхий завладява Велики Преслав, той пленява българския цар Борис II и го принуждава да абдикира. Така, поне от гледна точка на ромейското правителство, е сложен официален край на независимата българска държава. Но имперските армии не достигат югозападните предели на българското царство, чиито водачи вдигат въстание скоро след смъртта на Цимисхий.

В началото на царуването на Василий II български отряди подлагат балканските провинции на империята на систематични набези и опустошения. В течение на около десет години армиите на василевса са заети с потушаването на военни бунтове и вътрешни междуособици в Мала Азия, поради което нямат възможност да окажат ефективно противодействие срещу българите.

През лятото на 986 г. значителна армия водена от самият Василий II навлиза на българска територия и неуспешно обсажда крепостта Средец. Поради логистични затруднения и слухове за заговор в тила, императорът е принуден да се оттегли, но попада в българска засада при прохода Траянови врата, където претърпява съкрушително поражение (Битката при Траянови врата, 17 август 986 г.), а живота му е спасен като по чудо от арменската императорска гвардия. След като ответният поход на Василий II завършва с провал, Византия губи контрола на Подунавието, Верея и редица други крепости.

В следващите години българите възвръщат Мизия и предприемат настъпление в Централна Гърция. Поредицата от походи, ръководени лично от императора през 991-994 г., не ликвидират заплахата. Въпреки това в едно от сраженията ромеите успяват да пленят цар Роман, последният потомък на Крумовата династия. Като водач на българите изпъква способният военачалник Самуил, обявил се по-късно за цар. Едва със сражението при Сперхей, спечелено от наместника на Василий - Никифор Уран, през 996 г., на българските нападения към Солун и Пелопонес е сложен край.[13]

Карта на Българо-Византийския конфликт от 976-1018 г.

След 1000 г. Василий II започва нови настъпателни кампании които се увенчават с повече успех. Империята отново завоюва североизточна България. В следващите години войната продължава с променлив успех, който все по-често минава на ромейска страна. През 1001 г., след като умиротворява източните граници, Василий II повежда решителна война за унищожаване на Самуиловото царство. Императорът предвожда лично византийските войски в по-важните кампании - завладяването на Сервия и Воден (1001 г.), Видин (1002 г.) и Скопие (1003 г.).

През 1014 г. в битката при Ключ Василий ІІ побеждава армията на българския цар Самуил, след което ослепява 15 000 пленени български войници, като на всеки 100 оставя по един едноок за да води останалите. Когато спасилият се с бягство Самуил научил за жестоката постъпка, той починал като видял гледката на свойте войници. Тези събития обричат Българското царство на гибел. Императорът продължава войната срещу българите, пренебрегвайки провокациите и нападенията от страна на араби и грузинци, както и бунтовете в италийските си владения. Редувайки военните действия с увещания и дарове за по-малодушните български боляри,[14] четири години по-късно византийският император успява да сломи последната съпротива на наследниците на Самуил - цар Гаврил-Радомир и цар Иван-Владислав, в резултат на което България попада под византийско господство за около 150 години.

Завладените български земи са включени във византийската военноадминистративна система. За да предотврати нови въстания, Василий II урежда особения им статут в рамките на империята, като запазва данъците само в натурален вид и автокефалността на Охридската църква, макар и понижена в ранг от патриаршия на архиепископия. Заедно с България под византийско върховенство попадат и завладените от Самуил сръбски области - Рашка, Босна, Дукля и Захълмие, както и Хърватското кралство, чийто владетел се признава за византийски васал.[15]

Наследство

Граници на Византия към 1025 г.

Когато Василий II умира в края на 1025 г., той оставя на наследниците си империя, която се намира в цялостен разцвет, с площ от над 1,1 милиона квадратни километра и почти 20-милионно население.[16] Политическото и културното влияние на Византия се разпростира много по-далеч с покръстването на Киевска Русия - непосредствен резултат от споразумението, с което киевският княз Владимир помага на Василий да удържи престола си срещу Варда Фока и получава за жена сестрата на императора, Анна.[17] Византийското владичество над България, наложено от Василий II, се задържа близо 170 години. Жестокостта, проявена във войната със Самуил, му печели прозвището „Българоубиец“ във византийската историография от XII век, а успехите му го превръщат в пример за гърците в борбите им за надмощие в Македония през XIX и началото на XX век.[18]

Тъй като Василий ІІ няма потомство след смъртта му начело на империята застава неговия брат Константин VIII Порфирогенет. Отказът от брак и монашеският начин на живот, който Василий избира, допринасят за изчезването на Македонската династия и династическите борби, които заедно с нашествията на печенегите и селджукските турци водят до кризата на Византия през втората половина на XI век.[19]

Външни препратки

Общомедия
Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно
съдържание за: Василий II Българоубиец

Източници

  1. ↑ Острогорски, Георгий. История на византийската държава. София, Издателство „Прозорец“, 1998. ISBN 954-8079-92-5., Стр. 391;
    Мутафчиев, Петър. Лекции по история на Византия. Том II. София, Издателство „Анубис“, 1994. ISBN 954-426-063-3. Стр. 280
  2. ↑ Острогорски 1998, стр. 376-377, 391; Мутафчиев 1994, стр. 245
  3. ↑ Psellus, pp. 29–30
  4. ↑ Мутафчиев 1994, стр. 269-274; Острогорски 1998, стр. 392-393, 397-398
  5. ↑ Treadgold, Warren. A History of the Byzantine State and Society. Stanford University Press, 1997. ISBN 0-8047-2421-0. Стр. 521, 524-525, 532; Острогорски 1998, стр. 400-402
  6. ↑ Острогорски 1998, стр. 375-376, 381-382, 389-390
  7. ↑ Миниатюра от Мадридския препис на Скилица
  8. ↑ а б Treadgold 1997, стр. 520-523, 527-530
  9. ↑ Holmes, Catherine. Basil II and the Government of Empire (976 - 1025). Dphil. University of Oxford, 1999. Посетен на 18.04.2014. Стр. 281-284
  10. ↑ Holmes 1999, стр. 279
  11. ↑ Holmes, Catherine. How the East was won in the reign of Basil II. В: Eastmond, Anthony. Eastern Approaches to Byzantium. Aldershot, Ashgate Publishing Ltd., 2001. Стр. 41-56
  12. ↑ Миниатюри от среднобългарски препис на Манасиевата летопис
  13. ↑ Пириватрич, Сърджан. Самуиловата държава. Обхват и характер. София, Издателска група „АГАТА-А“, 2000. ISBN 954-540-020-X. Стр. 97-98, 107-113, 117-120
  14. ↑ Пириватрич 2000, стр. 130-144
  15. ↑ Острогорски 1998, стр. 406-409
  16. ↑ Матанов, Христо. Средновековните Балкани. Исторически очерци. Издателство „Парадигма“. ISBN 954-9536-61-0. Стр. 93
  17. ↑ Острогорски 1998, стр. 398-399
  18. ↑ Stephenson, Paul. The Legend of Basil the Bulgar-Slayer. Cambridge University Press, 2003. Стр. 8-9
  19. ↑ Cheynet, Jean-Claude. Basil II and Asia Minor, стр. 108. Във: Magdalino, Paul. Byzantium in the Year 1000. BRILL, 2002. ISBN 9789004120976
Йоан I Цимисхи → император на Византийската империя (10 януари 976 – 15 декември 1025) → Константин VIII

Шаблон:Link FA Шаблон:Link FA Шаблон:Link FA

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Василий_II_Българоубиец&oldid=6121171“.