Османски бейлик

Територията на Османския бейлик

Османският бейлик (също и Османски емират; Шаблон:Lang-tr) е крайно северозападното самостоятелно териториално образувание в Мала Азия, възникнало на територията на Витиния (днес Биледжик (вилает), а после и Бурса (вилает) от Мармара, т.е. историко-географски като област, част от района на Мраморно море).

Начело на формированието застанала династия основана от Осман I, наричана Османци (а не турци).

В края на 13 век, т.е. в 1299 г. османците основали т.нар. удж за завоевания в посока Константинопол, а първи главен град център на образуванието бил Сьогют.

На територията на османския бейлик под малоазийският Олимп се намира манастира "Полихрон", където свети Константин-Кирил Философ създава глаголицата.

Османците

Въпросът за първите османци е много спорен, понеже термина и понятието турци се появява в историографията едва с началото на българското възраждане през втората половина на XVIII век. До тогава в българската книжнина на среднобългарски език за означение на мюсюлманите от българите-християни са използвани думите "агаряни" и "измаилтяни", което ще рече че османските мюсюлмани са алегорично чада на библейската Агар, робиня на Авраам, и техния син Исмаил, т.е. че те са рожби на кръвосмешение или верско престъпление[1]. Най-близо до възникналото понятие "турци" е съществувалото още от времето на кръстоносните походи друго такова - туркополи. Туркополите били обърнали се към исляма членове на бандите - бивши акрити и стратиоти.

Начало на османската интервенция

След възстановяването на Византия през 1261 г. посредством превземането на Константинопол, Михаил VIII Палеолог лекомислено ликвидира акритското съсловие след един голям негов бунт срещу централната власт, изхождайки от предположението, че Румелийския султанат няма бъдеще след битката при Кьосе даг и на източната граница ще липсва на практика какъвто и да било натиск. Акритите са самоорганизират в свои професионални общности за защита на интересите си.

През 1299 г. Осман I поема властта слагайки началото на османския бейлик, и започвайки удж-интервенция във Витиния. През 14 век, Византия е обхваната от цяла поредица граждански войни, най-вече с участието на Йоан Кантакузин. В борбата си за императорската власт, Кантакузин наема многократно османците като наемници. Предходно, за да се справи с бившите си наемници в Мала Азия, Андроник II Палеолог приема предложението на прословутата каталанска компания, калена в битки по време на Реконкистата.

През 1302 г. Роже де Флор наема войници след сключения Катабелотски мирен договор между управляващата Сицилианското кралство Анжуйска династия и Кралство Арагон за разпределяне сферите на влияние в Западното средиземноморие за остров Сицилия и Южна Италия.

През 1303 г. Роже дьо Флор предлага услугите на каталанската компания на византийския император Андроник II Палеолог и неговия син Михаил IX Палеолог. Владенията на Византийската империя в Азия са под заплаха от агресивните османци. Същата година Роже де Флор дебаркира с 39 галери в Константинопол, извършвайки преноса на около 1500 конници и 4000 алмоговари-пехотинци за борба с туркопулите. С благословията на Императора Роже се жени за дъщерята на Иван Асен III.

Каталунската компания извършва набег във Витиния разбивайки на няколко пъти османците, но скоро между нея и византийския император възникват разногласия, включително финансови. На 30 април 1305 г. Роже де Флор е убит по време на пир в Одрин от специално наети за целта 1000 алани от византийския император. В последствие, каталунската компания разорява територията на цяла днешна Гърция, преди да се установи трайно някъде, създавайки Атинско херцогство - южно от територията на т.нар. Душаново царство, а после и Епирско царство.

Организация и устройство

Първоначалната организация на бейлика била съвсем по-военному. Още с възникването и с цел укрепване, газията Осман I обявил, че всеки негов поданик е освободен от фиск, което имало невероятен отзвук най-вече на Балканите, където крепостните във феодите понасяли цялата тежест на всички междудинастични битки за власт и титли. Този акт на Осман I привлякъл в редиците на "правоверните" цяла свободна от фискални облози армия, която се самоиздържала, а същевременно от походите внасяла дан и в хазната на османите. Едва в хода на завоеванията на тази военна държавица, възникнал дивана с длъжностите на трима везири и ковчежник отговарящ за хазната.

Териториалната експанзия и поислямчването на християните вървели ръка за ръка, понеже политиката за обърналите се в исляма се изразявала в освобождаването им от всякакъв налог, за сметка на поддръжниците на "старата християнска вяра". Въпреки тази политика, чак до 17 век, т.е. до началото на българското възраждане, насилствената ислямизация в османските владения била по-скоро изключение, отколкото правило. Основните приходи в османската хазна идвали от трибути, имуществото на победените по време на завоевателните походи, репарации.

Освен т.нар. османски турски език в двора и канцеларията на владетеля, за кореспонденция и вътрешни нужди се използвал стария византийски език, среднобългарски език, арабски език и фарси.

Териториална експанзия

Смъртта на Ханибал - налага се, предаден от Прусий, по примера на Софонизба да изпие горчивата чаша с отрова. Отзад са маймуните, символизиращи Poena cullei: Не знам, не чух, не видях, не разбрах!

Бурса в края на 19 век

Цялата първоначална политика на териториалната експанзия на изцяло военнизираното османско образувание била насочена първо към завоюване на малоазийското анатолийско крайбрежие, а сетне на Тракия и целите Балкани.

За целта, като първа цел била избрана стара Пруса, днес Бурса (виж история на Бурса) - емблематичен град свързан с последните дни на Ханибал Барка и издаването му на SPQR от Прусий I. Отделно от това, на територията на малоазийската акватория се намирали още два емблематични за световната история града - Троя и Никея - втория свързан със символа на вярата. След завоюването на тези емблематични в световната история градове, османците се насочили към завоюването на българските земи, и едва при почти цялостното им покоряване - превзели Константинопол, след което се справили с основния си съперник на Анатолия - Караман.

Едва в началото на 16 век (великолепният век), отпочнала ориенталската експанзия на османците, като Селим I завоювал "знамето на пророка" и се обявил за "предводител на правоверните", след като последователно отвоювал Светите земи, Мека и Медина.

Преди това, в битката за Азия, османците претърпели едно съкрушително поражение в битка при Ангора.

Основните експанзионистични османски направления със завоюваните територии през 14 и 15 век носели имената Румелия и Анатолия.

Причини за възхода на османския бейлик и превръщането му в световна империя на три континента

Българският изследовател Христо Матанов, обобщава че:

„

Съвсем погрешно ще бъде да се смята, че политическото и военното издигане на османското емирство е резултат само на неговото собствено развитие.

“

Цялостното въздигане на малкия, но изцяло военизиран османски бейлик, се крие в дълбоката вътрешна екзистенциална криза във Византия и на Балканите, както и предходно обхваналата я такава цяла Анатолия - след битката при Манцикерт и по време на кръстоносните походи.

Византийският историк Теодор Метохит отбелязал, че основната причина за възхода на малоазийския "ислямски" свят, в това число и на османския бейлик, е перманентната политическа и социална криза на Византийската империя. Един византийски интелектуалец лаконично описва причините за византийския упадък и съответно - за османското възцаряване:

„

Нашите управници са несправедливи, а тези които надзирават делата ни, са ненаситни, съдиите приемат подкупи.

“

Единствена социална алтернатива на разкапващия се византийски свят през 14 век, раята съзряла в османците. През 17 век, в края на османската експанзия, в центъра на българските земи, исляма бил многозначително представен - в София имало издигнати основно от потурнаци от 150 до 300 джамии , а в центъра на Константиновата земя (където венецианския посланик намерил Мехмед II с дивана за да уговаря мирния договор и предаването на Шкодра, и който края осигурявал главния ударен корпус на спахилъка) - 17 джамии.

Вижте също

• Никейска империя
• Еничарски корпус
• Валиде султан
• Гръцки проект