Рензови: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
Василев → Василиев |
||
| Ред 1: | Ред 1: | ||
[[Файл:РЕНЗОВЦИ-ЗОГРАФОВЦИ МАЈСТОРИ НИКОЛА, АНДРЕЈ, ЃОРЃИ И КОСТА.jpg|дясно|мини|450п|Зографите Рензовци на църквата „[[Света Богородица (Скопие)|Света Богородица]]“, [[Никола Дамянов|Никола]], [[Андрей Дамянов|Андрей]], [[Георги Дамянов (зограф)|Георги]] и [[Коста Дамянов|Коста Дамянов]]]] |
[[Файл:РЕНЗОВЦИ-ЗОГРАФОВЦИ МАЈСТОРИ НИКОЛА, АНДРЕЈ, ЃОРЃИ И КОСТА.jpg|дясно|мини|450п|Зографите Рензовци на църквата „[[Света Богородица (Скопие)|Света Богородица]]“, [[Никола Дамянов|Никола]], [[Андрей Дамянов|Андрей]], [[Георги Дамянов (зограф)|Георги]] и [[Коста Дамянов|Коста Дамянов]]]] |
||
'''Рензови''' или '''Рензовци''' или '''Зографски''' са [[българи|български]] [[мияци|мияшки]] строителен, [[дърворезба|резбарски]] и зографски род, по произход от [[Река (област)|малореканското]] село [[Тресонче]], [[Дебър]]ско, принадлежащ към [[Дебърска художествена школа|Дебърската художествена школа]]. Родът е основан от майстор Мирче, който има син [[Богдан Мирчев|Богдан]] - добър зограф, който работи на много места, но главно към Цариград. За Богдан се знае, че е живял към началото на XVIII век и има двама сина - [[Силян Богданов|Силян]] и Стефан Богданови.<ref name=" |
'''Рензови''' или '''Рензовци''' или '''Зографски''' са [[българи|български]] [[мияци|мияшки]] строителен, [[дърворезба|резбарски]] и зографски род, по произход от [[Река (област)|малореканското]] село [[Тресонче]], [[Дебър]]ско, принадлежащ към [[Дебърска художествена школа|Дебърската художествена школа]]. Родът е основан от майстор Мирче, който има син [[Богдан Мирчев|Богдан]] - добър зограф, който работи на много места, но главно към Цариград. За Богдан се знае, че е живял към началото на XVIII век и има двама сина - [[Силян Богданов|Силян]] и Стефан Богданови.<ref name="Василиев 151">{{cite book |title= Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители |last= Василиев |first=Асен |authorlink=Асен Василиев |coauthors= |year=1965 |publisher=Наука и изкуствo |location=София |isbn= |pages= 151 |url= |accessdate=}}</ref> |
||
Син на Силян е [[Янкул Силянов]] или Рензов, а неговият син [[Дамян Янкулов|Дамян]] на свой ред също е виден строител.<ref>{{cite book |title= Творци на българската архитектура, том 1 |last= Кантарджиев|first= Петър|authorlink= |coauthors= Константин Жеков|year= 1982|publisher= Съюз на архитектите в България|location= София|isbn= |pages= 71|url= |accessdate=}}</ref> След смъртта на Дамян родът е оглавен от [[Георги Дамянов (зограф)|Георги (Гьорче) Дамянов]], който работи заедно с братята си [[Никола Дамянов|Никола]], [[Андрей Дамянов|Андрей]] и [[Коста Дамянов|Коста]]. Родът се изселва от Тресонче във велешкото село [[Папрадище (Община Чашка)|Папрадище]]. Трудно да се посочи индивидуалната работа на отделните братя.<ref name=" |
Син на Силян е [[Янкул Силянов]] или Рензов, а неговият син [[Дамян Янкулов|Дамян]] на свой ред също е виден строител.<ref>{{cite book |title= Творци на българската архитектура, том 1 |last= Кантарджиев|first= Петър|authorlink= |coauthors= Константин Жеков|year= 1982|publisher= Съюз на архитектите в България|location= София|isbn= |pages= 71|url= |accessdate=}}</ref> След смъртта на Дамян родът е оглавен от [[Георги Дамянов (зограф)|Георги (Гьорче) Дамянов]], който работи заедно с братята си [[Никола Дамянов|Никола]], [[Андрей Дамянов|Андрей]] и [[Коста Дамянов|Коста]]. Родът се изселва от Тресонче във велешкото село [[Папрадище (Община Чашка)|Папрадище]]. Трудно да се посочи индивидуалната работа на отделните братя.<ref name="Василиев 155">{{cite book |title= Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители |last= Василиев |first=Асен |authorlink=Асен Василиев |coauthors= |year=1965 |publisher=Наука и изкуствo |location=София |isbn= |pages= 155 |url= |accessdate=}}</ref> Четиримата братя са едновременно иконописци, резбари и строители. С времето всеки от тях се специализира в някой от тези занаяти. Докъм края на 1825 година братята живеят в [[Папрадище (Община Чашка)|Папрадище]], от където пътуват по работа до различни краища, стигайки до [[Солун]], Босна и Херцеговина. Работят със синовете си [[Яков Зографски|Яков]] и Янко Георгиеви, Даме и Иван Андрееви и [[Петър Дамянов|Петър]] и Наце Николови.<ref name="Василиев 155"/> След едно разбойническо нападение в 1835 година братята се изселват в съседното село [[Ораовец]]. Около 1850 година Андрей се изселва във Велес, а в Ораовец остават Коста и Никола.<ref name="Василиев 156">{{cite book |title= Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители |last= Василиев |first=Асен |authorlink=Асен Василиев |coauthors= |year=1965 |publisher=Наука и изкуствo |location=София |isbn= |pages= 156 |url= |accessdate=}}</ref> |
||
== Родословие == |
== Родословие == |
||
Версия от 14:53, 26 януари 2015
Рензови или Рензовци или Зографски са български мияшки строителен, резбарски и зографски род, по произход от малореканското село Тресонче, Дебърско, принадлежащ към Дебърската художествена школа. Родът е основан от майстор Мирче, който има син Богдан - добър зограф, който работи на много места, но главно към Цариград. За Богдан се знае, че е живял към началото на XVIII век и има двама сина - Силян и Стефан Богданови.[1]
Син на Силян е Янкул Силянов или Рензов, а неговият син Дамян на свой ред също е виден строител.[2] След смъртта на Дамян родът е оглавен от Георги (Гьорче) Дамянов, който работи заедно с братята си Никола, Андрей и Коста. Родът се изселва от Тресонче във велешкото село Папрадище. Трудно да се посочи индивидуалната работа на отделните братя.[3] Четиримата братя са едновременно иконописци, резбари и строители. С времето всеки от тях се специализира в някой от тези занаяти. Докъм края на 1825 година братята живеят в Папрадище, от където пътуват по работа до различни краища, стигайки до Солун, Босна и Херцеговина. Работят със синовете си Яков и Янко Георгиеви, Даме и Иван Андрееви и Петър и Наце Николови.[3] След едно разбойническо нападение в 1835 година братята се изселват в съседното село Ораовец. Около 1850 година Андрей се изселва във Велес, а в Ораовец остават Коста и Никола.[4]
Родословие
| Мирче | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Богдан Мирчев | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Силян Богданов (край на ΧVIII век — начало на XIX век) | Стефан Богданов (край на ΧVIII век — начало на XIX век) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Стефан Силянов | Янкул Силянов (около 1750 — ?) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Цветко Янкулов | Дамян Янкулов | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Стоян (Станко) Цветков (около 1800/1810 — 1869/1870) | Никола Дамянов (1810 — 1866) | Коста Дамянов (? — 1869) | Андрей Дамянов (1780 — 1878) | Георги Дамянов (около 1784 — 1880) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Стойче Станков (1849 — 1903) | Анастас Николов (? — 1920) | Петър Николов (около 1850 — 1921) | Дамян Андреев (около 1847 — 1926) | Ангел Андреев | Иван Андреев (? — 1905) | Димитър Андреев (1877 — 1940) | Яков Зографски (около 1820 — 1907) | Янко Георгиев (? — 1881) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Никола Зографов (1869 — 1931) | Симеон Зографов (1876 — 1949) | Георги Зографски (1869 — 1945) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Тодор Зографски (1895 — 1985) | Йордан Зографски | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Бележки
- ↑ Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 151.
- ↑ Кантарджиев, Петър и др. Творци на българската архитектура, том 1. София, Съюз на архитектите в България, 1982. с. 71.
- ↑ а б Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 155.
- ↑ Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 156.
