Тракийско въстание (1829)

Паметна плоча на руските и българските освободители и защитници на Созопол в 1829г.

Въстанието в Тракия 1829 избухва в хода на поредната Руско-турска война и обхваща Тракия от Сливенско през Сакар до Странджа и Малък Самоков в Лозенградско. Българите присъединават своите отряди към руските и самостоятелно срещу турската власт. Фактически започва на 16 февруари с щурма на русите превзел Созопол, когато се формира българският първият голям въстанически отряд воден от Стойко Маврудов. Cлед влизането на 20 август в Одрин на ген. Дибич Задбалкански обхваща и равнинните райони на Одринска Тракия от Одрин, Лозенград и Люлебургас до Чорлу където българите отхвърлят турската власт и поставят исканията си за освобождение. През септември 1829 в Котел кап. Георги Мамарчев се готви със своите няколкостотин четници да обяви в Търново възстановяването на България, но Одринският мир е сключен на 2 септември и българите не получават нищо, освен "правото" да се изселят в Русия. Западните сили недвусмислено са готови да се намесят в полза на Турция ако той не се спазва, кап. Мамарчев е арестуван от пратените 200 казаци, а ген. Дибич ясно заявява на българската депудация: "Българи! Стоете си мирни, че ше обърна топове да ви избия аз!", въстанието е прекратено и към 150 000 българи от Тракия са принудени страхувайки се от турски безчинства да се преселят в Бесарабия.

Събития

В 1829 г. започва второто във войната настъпление на руската армия на Балканския полуостров. През юни тя превзема Силистра, преминава Стара планина и окупира Тракия. Българинът кап. Георги Мамарчев е на чело на голям български доброволчески отряд, който стига до Сливен. Към войските на генерал Дибич се присъединяват и чети като тази на войводата Генчо Къргов от с .Хайнито. След прекосяване на Стара планина към нея се присъединяват още жители на Хайнито, Твърдица и други селища, първоначално са около 60 души, но впоследствие стигат до 120. Тези доброволчески войски достигат до Адрианопол.

В 1829 г. по време на войната с наближаването на руските войски българите в Странджанско-Сакарския край и Сливенско въстават. Дружините им участват заедно с руснаците в  щурма на редутите при овладяването на Созопол на 16.II.1829 г. с отряда на руския флот превзел по-късно Анхиало на 23 юли, помагат в превземането на Айтос 13 юли 1829,  Карнобат 15 юли 1829, Ямбол 23 юли 1829 и след  решителното сражение при Балдаморския мост на Сливен на 30 юли 1829 г. В последните два града българите използували поражението на османските войски, за да се снабдят с голямо количество оръжие и боеприпаси. Според сведение на генерал Фьодор Василиевич Ридигер четите на Стоян войвода и Желтък войвода взели над 250 пушки от Ямболския дебой. Много повече турско оръжие взели въстаническите отряди след падането на Сливен.  В Созопол била сформирана специална доброволческа команда начело със Стойко Маврудов от с. Граматиково, която се заела и със задачата да обедини въоръжените сили на българите от Причерноморието. Нейни пратеници стигнали до Малък Самоков, Лозенград, Бабаескийско, Одринско и десетки други селища. Навсякъде те били уверявани от местните старейшини, че ще пометат султанската власт, стига да им се помогне с модерно руско оръжие. Руският гарнизон установил се в Созопол дава 2000 нови пушки изпратени от Одеса на възстаналите българи да защитеват освободената с въстанието от тях територия.

На 28 март турска войска от 4 000 пехота и 1 500 ковалерия щурмува Сзопол, отбраняван от руските моряци и българският отряд.  Битката е решена с масирана контраатака, турската войска е разпръсната, оставяйки 250 убити. След този бой Созопол се превръща в основна база на руските военноморски операции до края на войната.

Фактически през лятото на 1829 г. турската власт била отхвърлена в много краища на Тракия от Лозенградско и Созополско до Сливенско и Тополовградско и най-вече в Странджа и Сакар. Всички християни и останалите тук-там мюсюлмански жители престанали да изпълняват задължения си към нея, да плащат данъци, да се явяват в определени дни за ангария във владенията на местните управници и т. н. Българите организирали своя местна стража, стегнали въстаническите отряди и започнали да се подчиняват само на своите старейшини и войводи. Четите на Стоян войвода и Гълъб войвода, на Петър войвода и Бойчо войвода кръстосвали Странджа и Сакар надлъж и шир, унищожавали турски обози с храни и дрехи, нападали башибозушки шайки и снабдявали въстаниците с така нужното им оръжие. Под непрестанните удари османските господари от село Ичме (Стефан Караджово), Факия, Голям Боялък (Шарково), Карабунар (Грудово), Караеврен (Близнак), Гьоктепе (Звездец), Юктепе и много други села край Лозенград, Малко Търново и Ениатско стотици османски семейства избягали в Одрин, Цариград и други здраво укрепени центрове.

Бойни действия

В началото на август 1829 г. въстанниците изненадали в Малкотърновско „движеща се на югозапад турска част, водена от Халил паша, и я унищожили до крак” в станалото тежка и кръвопролитно сражение.

Стоян войвода и четниците му през август 1829 разбиват също унищожават до крак заедно с главатаря му отряда от няколкостотин души башизодук и всякакви други елементи на Тахир ага (Тахираа).които без разлика между християни и мюсюлмани, унищожавал и грабел където завърне из Тракия победата им е посрещната с голяма радост от населението.

Голямото сражение край Малък Самоков на 8 август 1829 г. и овладяването на известната оръжейна фабрика - арсенал, се счита за най-голям успех на въстаниците е както руските военни хроники сочат. Арсенала бил укрепен от всички страни с високи зидове, тук-там с бойни кули с леки планински оръдия. Хаджи Георги от Малко Търново. Заедно със странджанската част на Созополския отряд организирали „въстанически отряд от около 1000 души партизани”, пише в руското съобщение. След дълго планиране с хората от Малък Самоков и околните села, щабът на Хаджи Георги моли и за руска подкрепа. В района, гдето се съсредоточавали българските въстаници, пристига полк егери и един хусарски ескадрон. В нощта на 7 срещу 8 август, българските работници от фабриката нападнали охраната при южната порта и пуснали в „крепостта” първите стотина четници. Изненадата сполучила, започнал ръкопашен бой, след 3-часово кръвопролитно сражение оръжейната фабрика в Малък Самоков била превзета. Въпреки немалкото жертви българи и руси победата била пълна. В плен били взети 40 турски войници и трима офицери. Целият комплекс от пещи, леярни, работилници, помещения за охраната и т. н. били разрушени. Била ликвидирана важна оръжейна фабрика, а и "каторгата" в което десетилетия наред бил експлоатиран труда на тукашните българи.

Одринския мир

На 20 август 1829 г. руски части влизат в Одрин. За първи път градът е превзет от руската армия.  В началото на септември главната квартира на Дибич се намирала в Одрин, авангардът му в Люлебургас, лявото крило на Черно море, а дясното при Енос пред стоящия в Егейско море руски флот. Между това генерал Хейсмар от Оряхово напредва до Враца и до Искърския пролом; аванпостовете му достигнали и до околностите на София. Това предизвиква паника в столицата на Османската империя и подтиква султана към търсене на възможности за подписване на примирие. След сключването на Одринския мир (1829), кап. Г. Мамарчев оглавява опита да вдигне въстание в Сливенска, Котелска и Търновска област. Но тогава руското командване му противодействало. Мамарчев бил арестуван, за да не предизвика международни усложнения. Ръководителите на българското нацио-налноосвободително движение в Странджа-Сакар също поискали създаването на една автономна българска област. Израз на това тяхно схващане е „Молбата на християните от с. Факия”, връчена на Феликс Петрович Фонтон дипломатd към действащата армия от стопанина на къщата, в която бил настанен. Тя съдържала шестнадесет точки, разкриващи най-важните искания на българите от този край:. „Да будем сами волни. Да мы сами себя да судимо. Да мы черкви правим, когда и где захотим. Субаши да няма нигде. Да мы оружие носимо..:" е. и т.н., но мирът вече бил сключен и той не дал на българите абсолютно нищо освен доста съмнителните обещания за "амнистия" и "правото" да напуснат родните си места определено в чл.13 от Одрински мирен договор -  в един 18-месечен срок, християните, поданици на Османската империя, имат право да продадат имуществото си и да се изселят безпрепятствено в Русия.  

.

Последици

С Одринския мир Русия разширява владенията си по незамръзващите брегове на Черно море. Дава се свобода на Гърция и потвърждава автономията на Сърбия, Влашко и Молдова, но по никакъв начин не компенсира българите за участието им в тази и предишните руски войни. Контрибуциите, които Турция трябва да изплати на Русия, са изчислени на 10 милиарда холандски дуката. Императора дава на Дибич званието - фелдмаршал и го награждава с ордените Св. Андрей и Св. Георги - първа степен и с парична награда от 1 милион златни рубли. На 13 април 1830 година била дадена заповедта за изтеглянето на руските войски, освен от Силистра където оставали до 1836 г. като гаранция за изплащане на договорената контрибуция.

Българите не вярват на обещаната амнистията по чл. 13 от мирния договор и генерала командващ "Забалканската" Руска армия, едно за да се спаси бунтовното българско население от гнева на турците, но най-вече да бъдат заселени със подходящ народ придобитите в Бесарабия земи от които населяващите ги преди татари почти до един са избягали, той повежда с прибиращите се в Русия победоносни войски хиляди семейства българи от Тракия. Това е първата истински голяма вълна, към 150 000 български преселници поседвали руснаците отвъд Дунав, сравнение тези при руско-турските войни в 1768-1774, 1787-1792 и дори 1806-1812 г., която ще бъде последвана и от последната такава при Кримската война в 1853-1856.

Руските окупационни власти полагат усилия да ограничат изселническата вълна, тъй като смятат присъствието на християнско население по пътя към Константинопол за стратегическо преимущество на Русия в дългосрочен план. Английският пътешественикът от това време Докмъс, който минава през сливенския край и съвсем не може да се подозира, че симпатизира на Русия, отбелязва, че българите, които тръгват след армията на Дибич Забалкански, не са тласкани от руснаците. Той смята, че чуждият деспотизъм и икономическите фактори карат хората да тръгнат след руската армия, защото българското население не се чувства сигурно при турската власт. Докмъс свидетелства: "Българите, като много по-верни и работливи от безчестните и развратни гръко-византийци, са силно загрижени задето не собствения им език, а развален гръцки се учи". Явно за този англичанин К. Иречек пише в своята История на Бъгария: "....през Котел и Сливен минал и един англичанин, който подтиквал българите към въстание, като им обещавал английска помощ; свободна България според него трябвало да се изправи като стена между Русия и Турция". Но всичко било приключено. Обвързани от договорните задължения и заплахите на западните сили да се намесят в полза на Турция, руските власти не били в състояние да предприемат почти никаква защита над „обезоръжените” българи. На места саморазправата на османлиите ставала пред самите очи на изтеглящите се руски полкове. В донесение до щаба на армията дословно за турските зверства над българите само за периода от началото на август когато въстанието взима голям размах до 14.Х. 1829 г. от когато е документа е записано: „На границата между Одрински и Старозагорски пашалък са започнали преди един месец и продължават и досега убийства и грабежи над християните. Досега са убити до 400 души, които произхождат от доскорошни богати фамилии.”

Вижте също

Руско-турска война (1828-1829)

Битки в Руско-турска война (1828-1829)

Знеполско въстание 1830 

Велчова завера

Български доброволчески корпус и отряди на кап. Георги Мамарчев, полк.Иван Липранди, Стойко Маврудов и пр. 1928-1829 г.

Източници и литература

Стефан Дойнов, Странджа-Сакар в годините на Руско-Турската война от 1828—1829 г "Културно-историческо наследство на Странджа-Сакар", стр. 78, съставител на сборника Валерия Фол, София 1987.

Смык, А. А. Черноморский флот в русско-турецкой войне 1828-1829 годов. Дриновський збiрник. Том V. 2012, стр. 332-333 

Стефан Дойнов, Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751-1878), Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005.

Архив внешней политики России, Москва, фонд Главный архив.

Центральный государственный военно-исторический архив, фонд Молдовской армии.

Центральный государственный исторический архив в Ленинград, фондовете Канцелярии Первой департамент, Совет министра внутреных дел и др.

Н. А. Лукиянович. Описание турецкой войны 1828 и 1829 годов, ч. I—IV, СПБ., 1844—1847.

Ст. Романски. Българите във Влашко и Молдова. Документи. С., 1903.

Н. Епанчин. Очерк похода 1829 г. в Европейской Турции, ч. 1—3, СПб., 1906—1907.

В. Д. Конобеев. Българското националноосвободително движение. Идеология, програма, развитие. С., 1972.

Р. Боев. Българите в Руско-турската война от 1828—1829 г. Известия на Националния военноисторически музей, т. IV, С., 1980.

Ст. Дойнов. Преселнически движения от българските земи по време на руско-турските войни през първата половина на XIX в. Българското възраждане и Русия, С., 1981.

Балчо Нейков. Сбирки от народния живот. Море — литературно-художествен алманах, Бургас, 1982.

Джеймс Алекзандър: Пътешествие до мястото на военните събития в Ориента през Русия и Крим в г. 1829 , В В. Тодорова: Английски пътеписи за Балканите , София, 1987, 687-720

Иван Карайотов , Стоян Райчевски, Митко Иванов: История на Бургас. От древността до средата на ХХ век.

Боевая летопись русского флота, М 1948, стр. 204.

Краснознаменный Черноморский флот. Москва, Воениздат, 1987. Стр. 32-33

Смык, А. А. Черноморский флот в русско-турецкой войне 1828-1829 годов. Дриновський збiрник. Том V. 2012, стр. 332-333

• Портал „Военна история на България“