Антон Станишев: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Ред 18: Ред 18:
В 1866 година Димитър се връща в родния си град и начело на калоферските майстори застава Антон - работят в частни и обществени сгради в Карлово, Казанлък и други селища. Дело на Антон Станишев са владишкият трон в „[[Свети Йоан Предтеча (Казанлък)|Свети Йоан Предтеча]]“ в Казанлък, владишкият трон в „[[Успение Богородично (Шипка)|Успение Богородично]]“ в Шипка, царските двери и кръстове в „[[Свети Тодор (Иван Вазово)|Свети Тодор]]“ в Химитлии и в църквата в Махалата, царските двери, иконостасите и владишките тронове в „[[Света Богородица (Карлово)|Света Богородица]]“ и „[[Свети Никола (Карлово)|Свети Никола]]“ в Карлово, кръстът и царските двери в „[[Св. св. Петър и Павел (Сопот)|Св. св. Петър и Павел]]“ в Сопот, царските двери и перде в едната църква в Панагюрище и във втората в същия град иконостасът, кръстът и дверите в „Свети Николай“ в Чирпан.<ref name="Василиев 196">{{cite book |title= Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители |last= Василиев |first=Асен |authorlink=Асен Василиев |coauthors= |year=1965 |publisher=Наука и изкуствo |location=София |isbn= |pages= 196 |url= |accessdate=}}</ref>
В 1866 година Димитър се връща в родния си град и начело на калоферските майстори застава Антон - работят в частни и обществени сгради в Карлово, Казанлък и други селища. Дело на Антон Станишев са владишкият трон в „[[Свети Йоан Предтеча (Казанлък)|Свети Йоан Предтеча]]“ в Казанлък, владишкият трон в „[[Успение Богородично (Шипка)|Успение Богородично]]“ в Шипка, царските двери и кръстове в „[[Свети Тодор (Иван Вазово)|Свети Тодор]]“ в Химитлии и в църквата в Махалата, царските двери, иконостасите и владишките тронове в „[[Света Богородица (Карлово)|Света Богородица]]“ и „[[Свети Никола (Карлово)|Свети Никола]]“ в Карлово, кръстът и царските двери в „[[Св. св. Петър и Павел (Сопот)|Св. св. Петър и Павел]]“ в Сопот, царските двери и перде в едната църква в Панагюрище и във втората в същия град иконостасът, кръстът и дверите в „Свети Николай“ в Чирпан.<ref name="Василиев 196">{{cite book |title= Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители |last= Василиев |first=Асен |authorlink=Асен Василиев |coauthors= |year=1965 |publisher=Наука и изкуствo |location=София |isbn= |pages= 196 |url= |accessdate=}}</ref>


След това се мести в Северна България и в 1862 година работи иконостаса за девическия манастир „Свето Благовещение“ (взривен в 1959 г.), а на следната 1863 година иконостаса за църквата в село Гъбени. Иконостасите в „[[Света Неделя (София)|Свети Крал]]“ в София (1863 - 1865), „[[Свети Никола (Дряново)|Свети Никола]]“ (1866) и „[[Света Богородица (Дряново)|Света Богородица]]“ (1867) в [[Дряново]], „[[Свети Спас (Велико Търново)|Свети Спас]]“ в [[Велико Търново|Търново]] (1868), „[[Възнесение Господне (Враца)|Свето Възнесение]]“ във [[Враца]] (1870), „[[Света Троица (Свищов)|Света Троица]]“ (1872) и „[[Св. св. Кирил и Методий (Свищов)|Св. Св. Кирил и Методий]]“ (1881) в [[Свищов]], „[[Св. св. Петър и Павел (Силистра)|Св. Св. Петър и Павел]]“ в [[Силистра]] (1890).<ref name="Василиев 196"/><ref>Енциклопедия България, том 6, Издателство на БАН, София, 1988, стр. 405.</ref><ref>Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.611.</ref><ref>Милчева, Христина. Разговор за дърворезбата, Издателство Отечество, София, 1989, стр.44-45.</ref>
След това се мести в Северна България и в 1862 година работи иконостаса за девическия манастир „Свето Благовещение“ (взривен в 1959 г.), а на следната 1863 година иконостаса за църквата в село Гъбене, Севлиевско. От 1863 до 1865 година работи иконостаса в „[[Света Неделя (София)|Свети Крал]]“ в София, в 1866 година - този в „[[Свети Никола (Дряново)|Свети Никола]]“, в 1867 година - в „[[Рождество Богородично (Велико Търново)|Света Богородица]]“ в Търново, а на следната 1868 година прави иконостаса в „[[Свети Спас (Велико Търново)|Свети Спас]]“ в Търново. В 1870 година изработва иконостаса на „[[Възнесение Господне (Враца)|Свето Възнесение]]“ във Враца, в 1872 година на „[[Света Троица (Свищов)|Света Троица]]“ в Свищов. В 1874 година прави иконостаса на „[[Свети Георги (Тулча)|Свети Георги]]“ в Тулча, на следната 1875 година иконостас в Джумая и два иконостаса в котленската църква „[[Света Троица (Котел)|Света Троица]]“. Връща се в Свищов и в 1881 прави иконостаса на „[[Св. св. Кирил и Методий (Свищов)|Св. св. Кирил и Методий]]“. В 1884 година този на „[[Свети Николай (Враца)|Свети Николай]]“ във Враца, в 1885 година иконостас в Разград, в 1890 година в „[[Св. св. Петър и Павел (Силистра)|Св. св. Петър и Павел]]“ в [[Силистра]] и в 1893 година иконостаса и владишкия трон за църквата в Ново село.<ref name="Василиев 196"/><ref>Енциклопедия България, том 6, Издателство на БАН, София, 1988, стр. 405.</ref><ref>Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.611.</ref><ref>Милчева, Христина. Разговор за дърворезбата, Издателство Отечество, София, 1989, стр.44-45.</ref>


== Родословие ==
== Родословие ==

Версия от 11:03, 30 март 2015

Антон Станишев
български дърворезбар

Роден
1828 г.
Починал
1904 г. (76 г.)

Антон Гешов Станишев, известен като Дебралията, е виден български дърворезбар и зограф, представител на Дебърската художествена школа.[1]

Биография

Роден е в град Крушево около 1828 година в семейството на резбаря и строител Гешо Станишев.[2] По-малък брат е на резбаря Димитър Станишев, при когото дълго време се учи. Около 1840 година заедно с брат си Димитър и Петър Филипов Гарката работят върху главния иконостас на църквата „Рождество Богородично“ в Рилския манастир.[1]

След завършването на рилския иконостас братя Станишеви се отделят от Петър Гарката и започват самостоятелно работа.[1] Работят владишкия трон и амвона в „Благовещение Богородично“ в Прилеп, а по-късно и иконостаса на църквата.[3] Двамата братя работят в Охрид, в църквата „Света Богородица Каменско“,[3] в която в 1845 година правят иконостаса, амвона и владишкия трон.[4] Изработват иконостаса, амвона и владишкия трон за „Благовещение Богородично“ в Прилеп, иконостас на църква в Чачак и иконостаса за „Свети Илия“ в Дойран, разрушена през Първата световна война.[5][3]

В 1864 година се установява с брат си в Калофер, където откриват резбарска работилница и основават Калоферската резбарска школа. Постепенно върху творчеството на Станишеви повлияват европейски стилове, което е видимо в иконостаса на пловдивската църква „Света Богородица“ и в проскинитариите на храмовете „Св. св. Константин и Елена“ и „Света Марина“.[3]

В 1866 година Димитър се връща в родния си град и начело на калоферските майстори застава Антон - работят в частни и обществени сгради в Карлово, Казанлък и други селища. Дело на Антон Станишев са владишкият трон в „Свети Йоан Предтеча“ в Казанлък, владишкият трон в „Успение Богородично“ в Шипка, царските двери и кръстове в „Свети Тодор“ в Химитлии и в църквата в Махалата, царските двери, иконостасите и владишките тронове в „Света Богородица“ и „Свети Никола“ в Карлово, кръстът и царските двери в „Св. св. Петър и Павел“ в Сопот, царските двери и перде в едната църква в Панагюрище и във втората в същия град иконостасът, кръстът и дверите в „Свети Николай“ в Чирпан.[6]

След това се мести в Северна България и в 1862 година работи иконостаса за девическия манастир „Свето Благовещение“ (взривен в 1959 г.), а на следната 1863 година иконостаса за църквата в село Гъбене, Севлиевско. От 1863 до 1865 година работи иконостаса в „Свети Крал“ в София, в 1866 година - този в „Свети Никола“, в 1867 година - в „Света Богородица“ в Търново, а на следната 1868 година прави иконостаса в „Свети Спас“ в Търново. В 1870 година изработва иконостаса на „Свето Възнесение“ във Враца, в 1872 година на „Света Троица“ в Свищов. В 1874 година прави иконостаса на „Свети Георги“ в Тулча, на следната 1875 година иконостас в Джумая и два иконостаса в котленската църква „Света Троица“. Връща се в Свищов и в 1881 прави иконостаса на „Св. св. Кирил и Методий“. В 1884 година този на „Свети Николай“ във Враца, в 1885 година иконостас в Разград, в 1890 година в „Св. св. Петър и Павел“ в Силистра и в 1893 година иконостаса и владишкия трон за църквата в Ново село.[6][7][8][9]

Родословие

 
 
 
 
Станиш
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Гешо Станишев
(около 1780 — около 1830)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димитър Гешов
(1806 — 1866)
 
Антон Гешов
(1828 — 1904)
 
Петър Гешов
 

Бележки

  1. а б в Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 194.
  2. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 191.
  3. а б в г Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 195.
  4. Кузмановски, Ристо. Охрид и неговите ризници // Општина Охрид. Посетен на 2015-03-28.
  5. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 193.
  6. а б Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 196.
  7. Енциклопедия България, том 6, Издателство на БАН, София, 1988, стр. 405.
  8. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.611.
  9. Милчева, Христина. Разговор за дърворезбата, Издателство Отечество, София, 1989, стр.44-45.