Второ сръбско въстание

На печата на въстаниците се виждат два герба - сръбското огниво и т.нар. герб на Трибалия.

Част от серията статии за
История на сърбите
Древни култури на територията на Сърбия
Старчево-Кришка култура Винчанска култура
Антична история на територията на Сърбия
Илирия илири илирийски племена трибали ауториати скордиски Илирик Панония Далмация Мизия Горна Мизия Вътрешна Дакия Крайбрежна Дакия дардани Дардания
Средновековна история на сърбите
Бела Сърбия Средновековни сръбски земи Княжеска Сърбия Дукля Зета Велико княжество Сърбия Сръбско кралство Сръбско царство Мачва Средновековно сръбско кралство Земята на Войновичи Моравско княжество Косовско деспотство Смедеревско деспотство Херцеговина Черна гора
Сръбските земи под османска власт
пречански сърби Военна граница Първо хабсбургско управление Второ хабсбургско управление Първо сръбско въстание Второ сръбско въстание
Нова история на сърбите
Княжество Сърбия Кралство Сърбия Княжество Черна гора Кралство Черна гора Сърбия по време на Първата световна война Кралство на сърби, хървати и словенци Кралство Югославия Сърбия по време на Втората световна война Четничество Офанзиви срещу партизаните СФРЮ Социалистическа република Сърбия Съюзна Югославия Сърбия и Черна гора Босна и Херцеговина Република Сръбска
Историография на сърбите
История на сръбския народ История на сърбите (Владимир Чорович)
Портал Сърбия

Второто сръбско въстание или Второто въстание в Белградския пашалък (Шаблон:Lang-sr) е повторна народна буна срещу османската власт, избухнала в резултат от подавянето от османската власт на първото въстание, но при изменена международна обстановка (Виенски конгрес).

Предистория

След тоталния разгром на първото въстание избягалите в Австрийската империя - Карагеорги Петрович и други народни водачи от първия бунт са задържани от австрийските власти, след което са прехвърлени в Руската империя. Не всички народни предводители от първия бунт отиват на руска територия. Матея Ненадович е един от тези, които остават в Австрийската империя, и които внасят от името на побунилия се народ - молба до пребиваващите във Виена монарси на Руската империя, Австрийската империя, Прусия и Англия, с която се иска дипломатически натиск за облекчаване положението на раята в Белградския пашалък. Различните позиции на европейските велики сили по отношение на Османската империя, обаче не позволяват да се предприеме каквато и да е съгласувано в тази насока, т.е. интересите им се разминават, и най-вече тези на Прусия и Англия (крепителки на статуквото) от една страна, с тези на Руската и Австрийската империя - от друга страна.

Начало на нов бунт

Въпреки, а заради пасивността на Европа, се инспирира второ голямо въстание. Поводът е, че се иска от раята ангария по възстановяване на Белградската крепост. В Белград са повикани от местната османска власт, баш-кнезовете на 12-те нахии в пашалъка и всички по-видни люде. Не всички се отзовават, особено на фона на т.нар. сеч на князете. Повечето първенци са освободени след срещата, на която Сюлейман паша - Скопляк известява присъствалите, че всяко непокорство ще се наказва най-строго. Има и задържани първенци, сред които е Милош Обренович, а войводата Станое Главаш е убит. При това положение, започва ново побунване на населението. Милош Обренович е освободен и се отправя за Шумадия, където оглавява вече почти разбунения народ.

На народен събор през април 1815 г. - Цветница, в село Таково, е обявено ново въстание, а за нов народен водач се налага Милош Обренович. През май 1815 г. въстаническата войска брои 15 000 души. Превзети от въстаниците са Валево, Чачак, Пожаревац и други места, а местните османски въоръжени сили се затварят в Белградската крепост.

Развитие на въстанието

Второто въстание, за разлика от Първото, протича точно обратното - веднага се влиза в дълги и мъчителни преговори за автономия с Високата порта. Отново, народните водачи обявяват пред османската власт, че целта им не е политическа, а веднъж за винаги да се сложи край на зулумите в пашалъка, за които към момента на обявяване на въстанието е отговорен Сюлейман паша - Скопляк (от Скопие). Има и няколко ограничени военни успехи за въстаниците, но като цяло се разчита на политическо уреждане на спора. През септември 1815 г. руският посланик в Цариград предава нарочна нота на Високата порта, с искане за изпълнение на чл. 8 на Букурещкия мир от 1812 г. Въстанието в Белградския пашалък е неприятно за управляващите в Цариград, но едно продължаване на военните действия може да доведе за Османската империя до още по-големи усложнения.

Постепенно, посредством шантажи и подкупи от страна на Милош Обренович, се стига до споразумението му с Маршали Али паша, което осигурява полуавтономен статут на Белградския пашалък и дълго време служи като нов статут за пашалъка. Споразумението стъпва на основните положения от договореностите от времето на Мустафа паша, Ичковия мир и Букурещкия договор (чл. 8). В началото на 1816 г. султанът издава няколко фермана, които до голяма степен узаконяват споразумението. Признава се правото на местните да имат по един свой княз във всяка нахия, както и един „постоянен съвет“ (народна канцелария). Султански берат, който да потвърждава положението на Милош Обренович като главен княз, обаче не се получава. В края на 1817 г. по устно споразумение за примирие между Обренович и Марашли Али паша е установена автономия за Белградския пашалък или по-скоро особен статут. Същата година, Карагеорги Петрович е удушен по заповед на провъзгласилият се за сръбски княз Милош Обренович.

От въстание към автономно княжество с нови български територии

На 24 март 1826 г., руският посланик при Високата порта поставя ултиматум, с който се иска прилагането на чл. 8 от Букурещкия договор. Този ултиматум предизвиква Акерманската конвенция (25 септември 1826 г.), след която се признава на Руската империя правото на протекторат над Молдова, Влашко и Сърбия. Петата статия на конвенцията потвърждава правата на Княжество Сърбия, дадени от чл. 8 на Букурещкия договор, подчертани и от особен хатишериф, който съдържа допълненията и обясненията, изработени от особена комисия в Цариград с участието и на сръбски делегати. Едва след Акерманската конвенция и последвалия Одрински мирен договор (1829), автономията на т.нар. Сръбско княжество е договорно установена и международно призната, макар османски гарнизони да остават в Белград и още няколко крепости. С хатишерифите от 1830 и 1833 г. статута на автономното княжество е окончателно регулиран от Високата порта, а в годините 1831 - 1833 г. младото княжество успява да присъедини към територията си още шест нахии, в това число и земи в Тимошко, Парачинско и Крушевачко. Към момента на издаването на първия хатишериф, княжеството има около 400 000 население /от които около 1/10 мюсюлмани/, и площ 24 440 km². Съставено е от 12 нахии - Белградска, Смедеревска, Пожаревска, Кюприйска, Ягодинска, Крагуевска, Ужичка, Валевска, Шабачка, Рудничка, Сокоска, Пожешка, формирани след Свищовския договор. В 1830-1833 г. сръбския автономен район се разраства от 24 440 km² на 37 740 km², като княжеството успява да анексира още 6 нахии от съседните санджаци - Неготинска, Църноречка, Парачинска, Крушевачка, Старовлашка и Подринска, възползвайки се от затрудненията на Портата, заета с въстанието на Али паша в Египет /застрашил Цариград чрез похода си през Сирия/. С втория особен хатишериф, Портата признава по принцип на Княжество Сърбия правото на шестте нахии, като въстанали с Кара-Георги, и които не са се присъединили към Милошевото въстание през 1815 г., въпреки че са били придадени към други пашалъци (защото като български, не са искали по всяка вероятност, в ущърб на своето освобождение, да подкрепят пак сръбското). Едва през 1867 г. османските войски са изтеглят от Белградския пашалък, и то в резултат от натиска с т.нар. български легии в Белград.

Първата сръбска конституция е приета на 15 февруари 1835 г., а до 1842 г. столица на княжеството е Крагуевац, където през 1835 г. излиза и е издадена първата новобългарска "Болгарска граматика".