Скити

Саки пренасочва насам. За други значения вижте Саки (пояснение).

Скития (1 век пр.н.е)

Скитски бойци, нарисувани върху чаша, намерена в кургана Кул'Оба край Керч (Национален Ермитаж, Санкт Петербург)

"Бой нa скити и славяни",
В.М. Васнецов, 1881

Скитите (в Средна Азия известни под етнонима сака) са исторически народ от иранската група.

Той се състоял от номадски племена, в различни исторически периоди обитавали обширни територии между Западна Монголия, Средна Азия, дори Североизточна България.

Най-значимите скитски племена, познати ни от антични източници, населявали земите между реките Днепър и Дон. Подчинените от тях народи, живеещи в периферните райони на Източноевропейските степи, също били наричани скити, но те всъщност не говорели ирански езици.

Византийският емисар Приск, който се срещал с хунския вожд Атила, неколкократно нарича сподвижниците му „скити“. Това е причина някои учени да предполагат, че някои хунски племена са били от скитски произход.

Тъй като засега не е открита скитска писменост, огромната част от познанията ни относно скитите идват от древногръцки и римски източници.

Скитите били организирани в мрежа от конни племена, владеещи голяма част от степните райони на Евразия. Поселенията им достигали до Североизточен Казахстан. Те били управлявани от близкородствена племенна аристокрация. По традиция аристократите били погребвани в кургани. Погребалните камери в тях били изградени от дъски от европейска лиственица (Larix decidua), което вероятно е било дърво от специално ритуално значение, тъй като e единственото иглолистно дърво в Европа, на което окапват игличките през зимата, т.е. подобно на широколистните дървета сменя листата си, и по този начин символизира прераждането. Погребения като това в Пазърък, в Алтайските планини, са разкрили впечатляващо добре запазени в леда скитски мумии, една от които е „Ледената девойка“ от 5 век пр.н.е..

Били особено известни с уменията си на стрелци с лък, поради което много скити били взимани като наемници сред съседните народи. Въз основа на археологически находки, някои учени предполагат, че скитските жени-воини са послужили за основа на древногръцкия мит за амазонките.

Някои разкрити гробове от културата Пазърък потвърждават частично това предположение. Намерени са били скелети на мъж и жена, и двамата в пълно бойно снаряжение. Всичко това навежда на мисълта, че определени жени, обикновено млади и неомъжени, са били част от воинското съсловие.

История

Макар и все още да няма неоспорими доказателства за произхода и миграциите на скитите към Кавказ и Украйна, традиционно се приема че скитският етнос и култура се формират в Централна Азия и се разселва на запад между 800 г. пр.н.е. и 600 г. пр.н.е.. Движението на тези народи към Европа се развива основно в два ръкава. Първият преминава през земите южно от Каспийско море. Именно тези преселници от VII-VI в.пр.н.е. стават известни в гръцките източници под името "скити". Вторият път на преселение преминава северно от Каспийско море. Тези средноазиатски преселници най-общо се определят в науката под иранското название саки. И в двата случая става дума за народи с общ произход. Отбелязването им като скити и саки е условно и цели единствено правилната им ориентация към времето.

Основната информация по темата, освен от археологическите проучвания, идва от старогръцки източници. Омир нарича скитите „доячи на кобили“, а Херодот ги описва по-детайлно: с подплатени панталони, затъкнати в ботушите, и с отворени туники. Яздели без стремена и седло, а само с потник (парче плат на гърба на коня, против протриване при езда). Според Херодот източните скити (сака) употребявали опияняващи семена чрез хвърляне в огъня (вероятно марихуана или друг вид коноп), макар твърдението да е неясно. Все пак подобна практика може да се свърже с един от клоновете на саките, а именно тези, които персите наричат "хаумаварга". Скитите използвали особено опасни стрели с шипове. Според римски източници те се хранели с кръв от конете си. Вярва се, че те първи обяздили коня и го използвали в бой.

Скитският философ Анахарс посетил Атина през 6 век пр.н.е., а мъдростта му станала легендарна. От 5 век пр.н.е. до 3 век пр.н.е. скитските племена изживели съществен подем. Когато Херодот пишел своите „Истории“, гърците различавали ''Велика Скития'', в район започващ на двайсет дни езда от река Дунав, през украинските степи и до долния Дон, от ''Малка Скития'', която е днешната Добруджа. Оттогава река Дон (в древността наричана Танаис) станала основен търговски маршрут. Скитите печелели основно от търговията с роби, а също изнасяли жито, добитък и сирене към Гърция, през гръцките колонии по Северното Черноморие.

С военната си кампания от 339 г. пр.н.е., македонският владетел Филип II прекъснал тези връзки.

Макар античните източници да твърдят, че скитите „изчезнали“ около 1 век пр.н.е., римските историци продължават да използват този етноним, за обозначение на всички конни племена, нахлуващи в Европа. Сарматските военни съюзи превземат скитското пространство северно от Черно море. Според установените от науката данни, сарматите, аланите и осетинците са наследници на сакските племена, родствени с т.нар. исторически скити. Осетинците са ираноезичен народ в Европа. Основните два диалекта са иронски и дигорски. Осетинският език спада към източноиранските езици и съдържа някои близки паралели с авестийския.

Скитите се споменават дори и от ирландски легенди, писани в християнския период.

Скитски владетели

• АРИАПИТ /Ариепей/ - женен за неизвестна по име дъщеря на Терес I [*510-448], одриски владетел
• СКИЛ — след завръщането му от битка "скитите вдигнали против него въстания" (Херодот IV 580)
• ОКТАМАСАД]] — син на Ариапит (Херодот IV 580)
• КУБРАТ - син на Орган
• ОРГАН - син на Ернак
• ИСПОР - предолагаемо прозвище на син на Кубрат
• КУБЕР - син на Кубрат

Археология

Сред основните археологически открития, принадлежащи към скитската култура, са впечатляващи кургани, в които са намирани майсторски изработени предмети от злато и други ценни метали, коприна, останки от принесени в жертва коне и хора. Откривани са и добре запазени човешки останки, някои от които са целенасочено мумифицирани, а други — съхранени в ледовете на планините Алтай.

Културата Пазърък

Първите разкрити скитски (сакски) погребения от бронзовата епоха са курганите край Пазърък, в областта Улаган, в Горноалтайската република, от състава на Руската федерация.

Пет големи погребални могили и няколко по-скромни погребения са изследвани в периода 1925-1949 г., основно от екип на руския археолог Сергей Руденко. Могилите са съставени от камери, изградени от стволове на листокапна борика (Larix Europaea), засипани с големи камъни.

В гробниците било оставено всичко необходимо за задгробния живот на погребаните. Аристократите били полагани в гроба заедно със своите коне, а в една от могилите е намерен и прочутият Пазъръкски килим — най-старият известен ориенталски килим, изработен от сбита и пресована вълна.

Пазъръкската култура изживяла подем между 7 век пр.н.е. и 3 век пр.н.е. Тя била център на по-голямата от две родствени скитски общности, сами наричали себе си саки. Антропологическите изследвания на откритите скелети и мумии доказват европеидната расова принадлежност на саките, които вероятно са били светлокестеняви до русоляви и със светла пигментация на кожата.

Източно от културата Пазърък, по горното течение на Енисей, е разположена сходната тагарска култура.

Митология на скитите

Ето сведение от Херодот, който дава и съпоставка между скитските и елинските богове: "Хестия на скитски се нарича Табити (Табита), Зевс — Папай, според мен съвършено правилно, Гея — Апи, Аполон — Гойтосир (Ойтосир), Афродита Урания се нарича Аргимпаса (Артимпаса, Арипаса), Посейдон — Тагимасад." Като изключим Посейдон — Тагимасад, който се почита само от царските скити, броят на общоскитските богове е седем. Седембожието е устойчива особеност на религията на индоиранците. Такъв е бил първоначалния брой на Адитите — водещите богове в митологията на ведийските арии. На първо място е посочена Табити (Табита), която е не само богиня на домашното огнище, но въобще на огъня, както и на семейството — подобно на Агни, индоарийския бог на огъня. Така описаният от Херодот пантеон се разделя на три нива: "по-високо от всички" или "преди всички" се почита Хестия-Табити, "освен това" или "след това" - Зевс и Гея, а "след тях", "по-нататък" - останалите четири божества. Според иранистите етимологията на името на богинята Табити е "сгряваща" или "пламтяща", което потвърждава тълкуването ѝ като божество на огъня.

Бележки

вж. "Митология на скитите",изд. Български художник, Дмитрий Раевски, 1988 г.

Вижте също

• Парти
• Сармати

Външни препратки

• Livius articles on ancient history, entry on Scythians/Sacae.
• The early burial in Tuva.
• Scythian myth and culture; map.
• Color illustrations of Scythian gold.
• Published excavations of royal Scythian kurgan (barrow) at Chertomlyk reviewed.
• Herodotus, Histories, Book IV — translated by Rawlinson, the 1942 edition.
• 1998 NOVA documentary: „Ice Mummies: Siberian Ice Maiden“ Transcript.