Константин Стоилов: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
→‎При Режима на пълномощията (1881–1883): министър и опозиционер - 1881-1884
→‎При Регентството (1886–1887): 1886 - в правителствата на Каравелов и Радославов
Ред 83: Ред 83:


=== При Регентството (1886–1887) ===
=== При Регентството (1886–1887) ===
На 9 август 1886 година княз Александър е [[Деветоавгустовски преврат|арестуван и изведен насила от България]]. Извършителите на преврата канят Стоилов да влезе в обявеното от тях [[Правителство на митрополит Климент (1886)|правителство]]. Той отказва, но съдейства на Каравелов за преодоляване на конфронтацията между привърженици и противници на Батенберг. В новото [[Правителство на Каравелов (1886)|Каравелово правителство]], което трае само четири дни (12–16 август) Стоилов е министър на външните работи. След краткотрайното завръщане на Батенберг и окончателния му отказ от престола (26 август), Стоилов влиза и в [[Правителство на Радославов (1886–1887)|правителството на Радославов]], като поема министерството на правосъдието.{{hrf|Стателова|1999|91-93}}


По време на [[Българска криза|кризата след абдикацията на княз Александър I]] Константин Стоилов подкрепя усилията на [[Стефан Стамболов]] за стабилизиране на страната. Той участва в делегацията, водила преговорите за заемане на българския трон от [[Фердинанд I|Фердинанд Сакс-Кобург-Гота]]. През този период ([[1886]]-[[1888]]) Стоилов участва във временното правителство на [[Петко Каравелов]], в това на [[Васил Радославов]], самият той оглавява за кратко Министерския съвет, а след това е министър на правосъдието в [[Правителство на Стамболов|правителството на Стефан Стамболов]]. Енергично подкрепя строителната политика на правителството, насочена към изграждане на инфраструктурата – шосета, железопътни линии, пощи и телеграфни съобщения – материална основа на националната сигурност и могъщество на държавата.
По време на [[Българска криза|кризата след абдикацията на княз Александър I]] Константин Стоилов подкрепя усилията на [[Стефан Стамболов]] за стабилизиране на страната. Той участва в делегацията, водила преговорите за заемане на българския трон от [[Фердинанд I|Фердинанд Сакс-Кобург-Гота]]. През този период Стоилов оглавява за кратко Министерския съвет, а след това е министър на правосъдието в [[Правителство на Стамболов|правителството на Стефан Стамболов]]. Енергично подкрепя строителната политика на правителството, насочена към изграждане на инфраструктурата – шосета, железопътни линии, пощи и телеграфни съобщения – материална основа на националната сигурност и могъщество на държавата.


=== Управление (1894–1899) ===
=== Управление (1894–1899) ===

Версия от 15:40, 6 юли 2015

Константин Стоилов
Министър-председател на България
Мандат10 юли 1887 – 1 септември 1887
Назначен отФердинанд I
ПредшественикВасил Радославов
НаследникСтефан Стамболов
Втори мандат31 май 1894 – 30 януари 1899
Назначен отФердинанд I
ПредшественикСтефан Стамболов
НаследникДимитър Греков
Лична информация
Роден
Починал
23 март 1901 г. (на 47 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища
Религияправославие
Полит. партияКонсервативна партия
Професиядоктор по право • политик
Народен представител в:
УС   I ВНС   I ОНС   II ОНС   II ВНС   IV ОНС   III ВНС   V ОНС   VI ОНС   VIII ОНС   IX ОНС   X ОНС   
Портал Портална икона Политика
Константин Стоилов в Общомедия

Константин Стоилов Константинов е български политик, един от ръководителите на Консервативната партия, а по-късно - на основаната от него Народна партия. Стоилов е 2 пъти министър-председател на България. Първият път по време на политическата криза – след абдикацията на княз Александър I (10 юли 1887 — 1 септември 1887), а вторият – след падането на Стефан Стамболов (19 май 1894 — 18 януари 1899).[1]

Произход и образование

Родният дом на Стоилов в Стария град в Пловдив.

Константин Константинов е роден на 23 септември* 1853 година в Пловдив. Баща му е Стоил Константинов от Стара Загора, а майка му Мария Моравенова е от видния копривщенски род Моравенови.[2]

Учи в пловдивското епархийско училище. През 1871 завършва Робърт колеж в Цариград. През 1877 защитава докторат по право в Хайделбергския университет, а след това учи гражданско право в Париж.[3]

Политическа дейност

В Учредителното събрание (1879)

Делегацията от Великото народно събрание, която връчва на Александър Батенберг акта за избирането му за български княз през май 1879. Стоилов е прав, вторият отляво.

Стоилов се завръща в България скоро след Освобождението. От август 1878 е назначен от временните руски власти за член в Пловдивския губернски съд. През януари 1879 се премества в София, където оглавява Софийския губернски съд. В качеството си на негов председател става депутат по право в Учредителното събрание, което се събира в Търново, за да изработи конституцията на Княжество България.[4]

Въпреки че в по-ранните си години симпатизира на „младите“, в Учредителното събрание Стоилов става един от изявените „стари“ – привърженици на постепенния, легален метод за отмяна на Берлинския договор, и на по-консервативен вариант на основния закон на Княжеството.[4]

След избирането на Александър Батенберг за български княз (май 1879) Стоилов става негов личен секретар, а по-късно (1880-1883) завежда политическия му кабинет.[5]

При Режима на пълномощията (1881–1883)

Привърженик на засилването на монархическата власт и ограничаването на парламента и избирателните права, Стоилов подкрепя суспендирането на Търновската конституция през юли 1881, като закратко изпълнява длъжността на външен министър в новото правителство.[6] В края на 1882 година поема отново ръководството на Министерството на външните работи и изповеданията в правителството на Соболев, раздирано от остър конфликт между руските генерали, които държат армията и вътрешното министерство, и министрите-консерватори. Задържа се на поста малко повече от два месеца, принуден от Соболев да го напусне заради заточаването на Мелетий Софийски.[7]

Като представител на България подписва железопътната конвенция, с която България се задължава да построи отсечката от жп линията Виена – Цариград през Вакарел, София и Цариброд.[8]

През август 1883 Стоилов е назначен за дипломатически агент на българския княз в Петербург със задачата да намери компромис между Батенберг и цар Александър III, претендиращ за контрол върху вътрешната политика на България. Руското правителство отказва да го приеме и той е принуден да се завърне в София.[9]

През септември същата година Стоилов влиза като министър на правосъдието в коалиционното правителство на либерали и консерватори начело с Драган Цанков. Подава оставка заедно с останалите консерватори през декември, след като прокарват желаните промени в конституцията.[10]

След оставката си от кабинета Цанков, Стоилов се оттегля закратко от политическия живот и започва адвокатска практика.[11] През 1884 година той става действителен член на Българското книжовно дружество.[3] През същата година е избран за депутат в IV Обикновено народно събрание. Един от водачите на парламентарната опозиция срещу правителството на Петко Каравелов. Оспорва като нереалистични законопроектите на Каравелов за финансиране на жп линията Вакарел – Цариброд и експлоатиране на железниците от държавата, приети от мнозинството през януари 1885 година.[12]

От октомври 1881 до януари 1882 Стоилов отбива военната си служба във 2-и конен полк, базиран в Шумен. Излиза в запаса като подпоручик. Взима участие в Сръбско-българската война през 1885 като командир на конен взвод. Награден е с орден „За храброст“ IV степен.[2]

При Регентството (1886–1887)

На 9 август 1886 година княз Александър е арестуван и изведен насила от България. Извършителите на преврата канят Стоилов да влезе в обявеното от тях правителство. Той отказва, но съдейства на Каравелов за преодоляване на конфронтацията между привърженици и противници на Батенберг. В новото Каравелово правителство, което трае само четири дни (12–16 август) Стоилов е министър на външните работи. След краткотрайното завръщане на Батенберг и окончателния му отказ от престола (26 август), Стоилов влиза и в правителството на Радославов, като поема министерството на правосъдието.[13]

По време на кризата след абдикацията на княз Александър I Константин Стоилов подкрепя усилията на Стефан Стамболов за стабилизиране на страната. Той участва в делегацията, водила преговорите за заемане на българския трон от Фердинанд Сакс-Кобург-Гота. През този период Стоилов оглавява за кратко Министерския съвет, а след това е министър на правосъдието в правителството на Стефан Стамболов. Енергично подкрепя строителната политика на правителството, насочена към изграждане на инфраструктурата – шосета, железопътни линии, пощи и телеграфни съобщения – материална основа на националната сигурност и могъщество на държавата.

Управление (1894–1899)

Указ на княз Фердинанд I за назначаване на правителството на Стоилов, 19 май 1894 г.

През 1888 Константин Стоилов преминава в опозиция срещу кабинета на Стефан Стамболов и след неговото падане през 1894 оглавява временното правителство, натоварено с провеждане на избори. Той оглавява новосъздадената Народна партия, която печели мнозинство. Константин Стоилов е отново министър-председател от 1894 до 1899. При неговото управление продължава икономическият подем на България, започнал при правителството на Стамболов. При това правителство се приема първият закон за покровителстване на родната индустрия. Той е със срок на действие 10 години.

Личен живот

Константин Стоилов встъпва в брак с Христина Тъпчилещова на 31 януари 1888. Те имат пет деца: Стоил, Христо, Петко, Борис, Марийка.[1]

Бележки

  1. ↑ а б Виж "Животописни бележки" в "Д-ръ К. Стоиловъ - Речи", Христо К. Стоиловъ и Борисъ К. Стоиловъ, София, 1939, стр. IХ-ХХI. Грешка при цитиране: Невалидна употреба на таг <ref>; името „speaches“ е дефинирано няколко пъти с различно съдържание
  2. ↑ а б Кокеров, Георги. Създател на българската държавност. Живот и дейност на доктор Константин Стоилов. Във: Списание „НИЕ“, 2000, №6. Посетен на 06.07.2015.
  3. ↑ а б Енциклопедия „България“. Том 6. София, Издателство на БАН, 1988, с. 461
  4. ↑ а б Гешева, Йорданка. Д-р Константин Стоилов в Учредителното събрание на нова България, с. 57-58. В: Годишник на Регионален исторически музей – Пловдив, 2009. Посетен на 06.07.2015.
  5. ↑ Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  6. ↑ Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1. София, Български писател, 1990. с. 301-302. Посетен на 06.07.2015.
  7. ↑ Димитров, Илчо. Князът, конституцията и народът. Из историята на политическите борби в България през първите години след Освобождението. София, Издателство на ОФ, 1972. с. 149-152.
  8. ↑ Радев 1990, с. 400 – 401.
  9. ↑ Радев 1990, с. 380 – 381.
  10. ↑ Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. с. 40-41.
  11. ↑ Радев 1990, с. 425.
  12. ↑ Радев 1990, с. 440 – 441.
  13. ↑ Стателова 1999, с. 91 – 93.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Константин_Стоилов&oldid=6790224“.